Курс 2016-2017 г.

Православна енория „Св. Йоан Рилски Чудотворец“
гр. Лондон, Великобритания

Православен курс „Основи на християнството“

Учебна година 2016-2017

Четвърта година на Курса

Тематичен план


Тема 1: Как вярващият може да познае Бога? (2 октомври 2016 г.)

Тема 2: Символът на вярата – път към познание на Бога (16 октомври 2016 г.)

Тема 3: Съвременни тенденции на узаконяване на греховни практики (6 ноември 2016 г.)

Тема 4: За съвременните „пророци“, предричащи края на света (20 ноември 2016 г.)

Тема 5: Отново за светите седем вселенски събори (4 декември 2016 г.)

Тема 6: БПЦ и т.нар. Велик събор в Крит (18 декември 2016 г.)

Тема 7: За някои трудности в общуването между православните (8 януари 2017 г.)

Тема 8: Устав на БПЦ (22 януари 2017 г.)

Тема 9: Отново за светото причастие (5 февруари 2017 г.)

Тема 10: Неделя Православна (19 февруари 2017 г.)

Тема 11: За православните песнопения (5 март 2017 г.)

Тема 12: Милост или егоизъм? (19 март 2017 г.)

Тема 13: Христовият Кръст (2 април 2017 г.)

Тема 14: Томина Неделя (30 април 2017 г.)

Тема 15: Неделя на св. мироносици (7 май 2017 г.)

Тема 16: Неделя на слепия (21 май 2017 г.)

Тема 17: Неделя на св. отци от Първия вселенски събор (4 юни 2017 г.)

Тема 18: Неделя Петдесетница (11 юни 2017 г.)


Тема 1: Как вярващият може да познае Бога?


1. Може ли въобще човек да познае Бога?
2. Характер на богопознанието.
3. Граници на богопознанието.
4. Светите Кападокийски отци за богопознанието.
5. Ереси относно възможността за познаване на Бога.
6. Съвременни измерения на богознанието.

Тук посочвам кратко изложение на въпроса от руски източници.

Интеллектуалистический идеал созерцания не замкнулся в рамках александрийской традиции. Впосл. он находит для себя благодатную почву в арианстве, в к-ром только Бог Отец как созерцаемая самосущность есть истинный Бог, простота Которого не допускает никакого соучастия в Божественной природе. Представитель крайнего течения в арианстве Евномий Кизический исповедовал Отца как совершенную монаду, абсолютная простота к-рой исключала не только рождение второй Ипостаси Св. Троицы, но даже различение Божественных свойств. При такой гносеологической установке он тем не менее признавал возможность Б., предпосылкой к-рого у него служило учение о познании вообще. Центральное место в этом учении занимала т. н. теория имен. Согласно этой теории, существуют 2 вида имен, к-рые обозначают объекты познания. 1-й из них составляют имена вымышленные, порожденные самим человеком; они лишь указывают на познаваемый объект, но по существу ничего не говорят о его природе и поэтому не представляют никакой объективной ценности. 2-й вид - имена, выражающие саму сущность объектов и потому истинные; их «нарекает» Сам Бог, ибо Он знает сущность вещей, наделяя их творческой силой, в результате чего те или иные виды творения появляются как осуществление этих имен. В то же время «нареченные» имена, согласно творческому замыслу, оказываются врожденными и самому человеку, благодаря чему последний, так же как и Сам Бог, становится способным проникать в сущность вещей. Полагая, что и он обладает этой способностью, Евномий в своем стремлении к Б. задается целью найти для Бога такое имя, к-рое выражало бы Его сущность. Все имена, данные Богу прежде, его не устраивают, т. к. относятся к 1-му виду имен и оказываются поэтому или фиктивными, или отдаленными подобиями того имени, какое ищет Евномий. Наконец он находит это имя в термине ἀγέννητος - «нерожденный». С правосл. пониманием этого термина, определяющего личное свойство Бога Отца, имя, предложенное Евномием, ничего общего не имеет. Не является оно и апофатическим, к-рое указывало бы на то, что́ Бог «не есть». Быть «нерожденным», по Евномию, значит существовать самостоятельно, имея основание своего бытия в самом себе. Это имя, согласно Евномию, вполне адекватно определяет сущность Бога, так что Сам Бог знает о Своей сущности столько же, сколько знает о ней Евномий. Б., по Евномию, к-рый, как полагают мн. исследователи его трудов (прот. Г. Флоровский, В. Лосский, протопр. И. Мейендорф), считал, что сущность Божия вполне постижима, не нуждалось в Божественных энергиях, хотя упоминание о них в гносеологии Евномия все же встречается. Однако эти энергии в силу абсолютной простоты Нерожденного, не допускающей никаких различений в Боге (напр., между тремя Лицами или между Сущностью и Божественными энергиями), носят тварный характер. Они представляют собой творческую силу, к-рой Отец наделил сотворенного Им Сына.

Против такого пути Б. с его до крайности доведенным интеллектуализмом выступили отцы каппадокийцы (святители Василий Великий, Григорий Богослов и Григорий Нисский). Основу полемики этих отцов, направленной против Евномия, составляют тройческое богословие и учение о Божественных энергиях. Посредством 1-го они опровергли представление Евномия о Божественной простоте, не допускавшей различений между Лицами Св. Троицы, а посредством 2-го - его заблуждение о постижимости Божественной сущности. Острой критике ими была подвергнута и евномианская теория имен. Св. Василий Великий убедительно показал, что между сущностными именами и именами, данными самим человеком, нет никакой разницы. Все имена - и первые, и вторые - порождены человеческим рассудком и не могут постигнуть сущности ни одного предмета, тем более Сущности Самого Бога. Порождением рассудка является и евномианское имя «нерожденный». Отрицая возможность постижения Божественной сущности, св. Василий признавал при этом, что путь Б. открыт для человека. Последний может познавать Бога прежде всего как Творца мира, делая выводы из наблюдений над творением. Такие наблюдения он может вести и в себе самом, через самопознание постигая свой Божественный Первообраз. Однако самым главным источником боговедения служит Божественное Откровение. В нем Бог познается не только в Своих творческих и промыслительных действиях, но и в Своих внутритроичных отношениях. Познание Бога через Откровение для св. Василия тем не менее не есть познание абсолютное; таковым его не делает даже Воплощение Слова, благодаря к-рому открылась Троичность Божества. Богомыслие о Пресв. Троице, в к-ром умозрение почти невозможно отделить от созерцания, все же остается Б. «как бы сквозь тусклое стекло… отчасти» (1 Кор 13. 12). Однако «тусклое стекло» делает Б. лишь неполным, но не ошибочным. От ошибок в Б. христианина ограждает Св. Дух, в Котором только и возможен путь восхождения к Богу. «И Он (Св. Дух.- М. И.), как солнце, которым встречено чистое око, в Себе Самом покажет тебе образ Невидимого. А в блаженном созерцании образа увидишь неизреченную красоту Первообраза» (Basil. Magn. De Spirit. Sanct. 9). Для свт. Василия Великого Б.- это не гносис Климента Александрийского и Оригена, но общение с Пресв. Троицей, осуществляемое в любви и единении с Ней.

Тему троичного созерцания продолжил в своих трудах св. Григорий Богослов, учение о Б. к-рого носит созерцательный характер даже тогда, когда он предлагает те или иные богословские рассуждения. Уже в тварном мире можно, по св. Григорию, созерцать величие, славу и сияние Пресв. Троицы, хотя все это - лишь отдаленные подобия и слабые лучи того света, в к-ром непостижимый Бог пребывает в Своей славе. Для св. Григория «тусклое стекло» ап. Павла - это «облако», в к-ром христиане, подобно Моисею, общаются с Богом. От Бога их отделяет «мрак», преодолеваемый в Б. Преодоление происходит в созерцании Пресв. Троицы, отличном как от платоновского созерцания «единого», так и от оригеновского созерцания «бездны Отца». «Я еще не начал думать о Единице, как Троица озаряет меня Своим сиянием. Едва я начал думать о Троице, как Единица снова охватывает меня. Когда Один из Трех представляется мне, я думаю, что это - целое; до того мой взор наполнен Им, а остальное ускользает от меня, ибо в моем уме, слишком ограниченном, чтобы понять Одного, не имеется больше места для остального. Когда я соединяю Трех в одной и той же мысли, я вижу Единый Светоч, но не могу разделить или рассмотреть соединенного Света» (Greg. Nazianz. Or. 40).

С интеллектуализмом в Б. боролся не только свт. Василий Великий, но и св. Григорий Нисский, написавший 12 книг «Против Евномия». Для него Б. зиждется на 2 противоположных положениях: «Одновременно истинно и то, что чистое сердце видит Бога, и то, что никто Бога никогда не видел» (Greg. Nyss. De beat. 6). С одной стороны, Бог как трансцендентный миру превышает всякое познание и Его нельзя объять ни словом, ни именем. Полемизируя с Евномием, св. Григорий указывает, что любое имя - не только отрицающее несвойственное Божественной природе (апофатическое), но и утверждающее нечто о Боге (катафатическое) - не может открыть существа Божия. Этого не может сделать даже имя «Сущий», хотя им нарекает Себя Сам Бог. «Существует только одно имя, выражающее Божественную природу: изумление, которое нас охватывает, когда мы мыслим о Боге» (Greg. Nyss. In Cant. Cantic. 12). Поэтому евномиане, воспринимая термин «Нерожденный» как имя, определяющее сущность Бога, делают из него своего рода идола. С др. стороны, хотя любое имя несоизмеримо с Божественным бытием, именование Бога возможно, «ибо Невидимый по естеству делается видимым в действиях, усматриваемый в чем-нибудь из того, что окрест Его» (Ibidem). Превысший всякого имени Бог по Своей природе получает от людей именования, соответствующие Его различным благодеяниям. Эти именования, преимущественно символические, отражают в себе Божественные действия, или энергии. Однако познание Бога посредством одних лишь имен не приводит человека к блаженству. Знать о Боге и иметь Его в себе самом не одно и то же. Путь Б., по св. Григорию, должен начинаться для человека не с постижения Божественных имен, но прежде всего с очищения, к-рое описывается святителем символически - через образ прор. Моисея, снимающего обувь при восхождении на гору Синай. Это действие пророка интерпретируется как снятие «одежд кожаных», т. е. освобождение человека, вступающего в общение с Богом, от греха. Такое освобождение позволяет прийти «в себя» (Лк 15. 17) и увидеть Бога в себе самом, т. к. очищенная душа, подобно зеркалу, становится способной отражать в себе Божественное совершенство. Удаляясь, мрак греха уступает место свету. Однако созерцание Бога во свете для св. Григория Нисского не есть окончательная ступень Б. В отличие от св. Григория Богослова, к-рый устремлялся к свету Пресв. Троицы и препятствием на этом пути считал мрак, для Нисского святителя подлинное познание Бога возможно только под покровом мрака - но уже не греховного, а апофатического. Для объяснения своей мысли св. Григорий Нисский снова прибегает к тому же образу и отмечает, что сначала Моисей созерцает Бога во свете неопалимой купины (Исх 3. 1-6), а затем на Синайской горе входит в облако, и Бог является ему во мраке. Образ мрака св. Григорием Нисским используется для того, чтобы показать, что Бог выше всякого ведения и постижения и что видение Божественной сущности невозможно. Однако для души, вступающей в общение с Богом, мрак - это не тупик Б., но его новая ступень, вершиной к-рой является «Божественное и трезвенное упоение» (Greg. Nyss. In Cant. Cantic. 10). Жажда упоения побуждает душу искать своего Жениха - Христа, подобно тому, как невеста ищет своего возлюбленного в Книге Песнь Песней Соломона. В своем восхождении к Богу душа минует мир материальный и духовный, превосходит умозрение и созерцание, устремляясь туда, где знание становится любовью, а «видение» означает «обладание». Восхождение к Богу бесконечно, потому что бесконечен Сам Бог; чем более душа соединяется со своим Возлюбленным Женихом, тем более она жаждет познавать и любить Его.

Традиция Б. развивалась и в антиохийской богословской школе. В основном она была связана со специфическим восприятием Личности Христа, в Котором Божественное снисхождение являет Бога применительно к ограниченности творения. Наиболее известными представителями этой традиции были св. Иоанн Златоуст и блж. Феодорит, еп. Кирский. Первый из них, полемизируя с Евномием, отмечает, что Бог показывает Себя «не таким, какой Он есть, но таким, каким видящий Его способен Его увидеть, сообразуя видение с немощью тех, кто видит» (Ioan. Chrysost. De incomprehens. 3). Даже небесные силы, обладающие знанием Бога, не знают Его сущности и не пытаются к этому стремиться. Благодаря домостроительному снисхождению, Сын являет Себя во плоти и становится видимым не только для людей, но и для ангелов (1 Тим 3. 16). Видение Бога «лицом к лицу» возможно только в буд. веке, когда Христос явится в Божественной славе.

Великите кападокийци, известни в православната църква като Тримата светители, е общото наименование на отците на Църквата на втората половина на IV век, финализирали официално диалектическия догматичен процес на извеждането и налагането на имперско ниво на концепцията за Света Троица. Всички те са свързани с Кападокия, откъдето и общото им историко-географско название останало в паметта. Въпреки че, и тримата Василий Кесарийски (330-379 г.), Григорий Назиански (329-389 г.) и Григорий Ниски (335-394), а също Йоан Златоуст (347-407 г.), са ръкоположени от ариани, те най-вече спомагат за налагането на православието като официална (държавна религия) на Римската империя и на изток и на запад през средновековието.

Великие каппадокийцы происходили из знатных и богатых христианских семей и получили высшее на то время образование (Афинская Академия). Так, Василий Великий, став архиепископом Кесарии Каппадокийской и нуждаясь для борьбы с арианством в Каппадокии в верных ему хорепископах, уговорил стать епископами своего брата Григория (епископ Нисский с 371 года) и близкого друга, Григория Богослова (епископ Сасимский с 372 года).

Главная заслуга отцов-каппадокийцев — разработка догмата о Троице и его утверждение на Втором вселенском соборе (381 г.). Они внесли значимый вклад в христианское богословие и философскую терминологию, строго разграничив понятия «сущности» и «ипостаси» Бога. Василий Великий определил их различие как между общим и частным. Согласно учению каппадокийцев, сущность Божества и её отличительные свойства (неначинаемость бытия и Божеское достоинство) принадлежат всем трём ипостасям одинаково.

Кроме этого, каппадокийцы (прежде всего Григорий Нисский и Григорий Богослов) отождествили понятия «ипостась» и «лицо» (до них понятие «лицо» в богословии и философии было описательным, им могли называть маску актера или юридическую роль, которую выполнял человек).

Другим достижением каппадокийских отцов считается оцерковление монашества. Василий Великий вместе с Григорием Богословом осуществили написание двух редакций (пространной и краткой) «Монашеских правил», а Григорий Нисский дал мистическое объяснение монашества.

В работе О. М. Каллахана «Греческая философия и каппадокийская космология» констатируется, что каппадокийцами были заложены основы космологических представлений Средневековья.

Учение это следующее: Бог Отец, Бог Слово (Бог Сын) и Бог Святой Дух это три ипостаси или три лица одной сущности — Бога Троицы. Ипостаси или лица Троицы отличаются отношением друг к другу. Отец — это единственное начало (ἀρχὴ) или единственный источник (πηγή) всего, что существует в мире, в том числе Слова и Святого Духа. Бог Слово и Бог Святой Дух имеют вечное начало: Бога Отца. Бог Слово вечно «рождается» только из Отца, а Святой Дух вечно «исходит» только из Отца, как из единственного начала. «Рождение» и «исхождение» — два разных термина, не тождественных друг другу. Если они обозначают одно и то же, то получается, что у Бога Отца два сына: Бог Слово и Бог Святый Дух. Но у Бога Отца только один Сын: Бог Слово.

Учение Великих Каппадокийцев было принято на Втором Вселенском соборе, оно было изложено в Никео-Цареградском Символе веры в 381 году, который с V по XI век был общим вероучительным определением для всей Церкви, на Вселенских и поместных соборах он читался греческими и латинскими отцами как догматическая и неизменная формула — и на греческом, и на латинском языках.

Учение, принятое на Втором Вселенском соборе, подтверждено на последующих Вселенских и поместных соборах. Так, на самом многочисленном Четвертом Вселенском соборе, после того как был прочитан Символ веры Второго Вселенского собора вместе с догматом Халкидона, все епископы единодушно подтвердили: «Это вера отцев. Митрополиты пусть подпишут тотчас, пусть немедленно подпишут в присутствии самих сановников, хорошо определённое пусть не подвергается отсрочке. Это вера апостольская. С ней все мы согласны. Все так мудрствуем.»

Характер и границы богопознания
Споры о характере и границах богопознания в IV в.

Впервые в христианском богословии вопрос о характере и о границах богопознания был поставлен в контексте тринитарных споров IV столетия.

В 356 г. в Александрии с проповедью «аномейства» (буквально: «неподобничество») выступил некто Аэций (Аэтий). Последователи Аэция, аномеи, были «крайними» арианами, отрицавшими не только православное учение о единосущии Отца и Сына, но даже умеренное, компромиссное между Православием и арианством учение о подобии Сына Отцу.

Позже Аэций перебрался в Антиохию, где и развернул свою проповедь. Церковный историк Созомен сообщает, что Аэций был силен в искусстве умозаключений и опытен в словопрении. Свят. Епифаний Кипрский пишет об Аэции так: «Он занимался и сидел... непрерывно с утра до вечера, изучая и стараясь достигнуть говорить о Боге и составлять о Нем определения посредством геометрии и фигур».

Таким образом, богословие превращалось для Аэция в некую игру и диалектику понятий, и он в своем тщеславии доходил до того, что утверждал, что знает Бога лучше, чем знает самого себя.

Евномианская доктрина
У Аэция были ученики. Каппадокиец Евномий, занимавший епископскую кафедру в г. Кизике, придал диалектике Аэция логическую стройность и законченность. Он заявил, что истинная цель человека и единственное содержание веры заключается в познании Бога, и притом чисто интеллектуальном.

В отличие от ариан, для православных вопрос о возможности богопознания не представлял большой трудности, т. к. православное учение о богопознании обосновано идеей единосущия Сына Отцу. На слова ап. Филиппа на Тайной вечере: Господи! покажи нам Отца, и довольно для нас — Господь отвечает: Столько времени Я с вами, и ты не знаешь Меня, Филипп? Видевший Меня видел Отца... Разве ты не веришь, что Я в Отце и Отец во Мне? (Ин.14:8-10). Таким образом, для православных полнота богопознания возможна во Христе в силу единосущия Отца и Сына. Аномеи, как последовательные ариане, не могли принять такого учения и вынуждены были создавать собственную теорию познания. За детальную разработку арианской теории познания и принялся Евномий.

Теория Евномия получила у современных исследователей наименование «теория имен». Он утверждал, что все понятия, которыми пользуются люди, можно разделить на два класса. Первые — это понятия, формируемые людьми, или понятия «по примышлению». С точки зрения Евномия, эти понятия суть некие логические фикции, которые только условно указывают на вещи, некие «клички» вещей, ничего не говорящие о природе предметов и никакого объективного знания не содержащие.

Этим логическим фикциям Евномий противопоставляет «предметные» имена, указывающие на самую сущность вещи. Они неразрывно связаны с вещами и являются как бы энергиями вещей. В этих именах открывается премудрость Божия, приспособившая названия соответственно каждому сотворенному предмету. Именно эти предметные имена разложимы в понятия и признаки, они и дают нам объективное знание о мире.

Естественно, Евномий не ограничился этими общими положениями, поскольку споры о способах и границах познания в IV в. были прежде всего связаны с вопросом о богопознании. По мнению Евномия, наряду с именами чувственных вещей имеются также имена вещей умопостигаемых, тоже заключающие в себе самое точное воспроизведение именуемого. В частности, имеются и имена Божии, а если это так, то можно знать Бога не хуже, чем Он Сам знает Себя.

По Евномию, цель человека как субъекта познания состоит в том, чтобы из всего множества Божественных имен найти такое имя, которое бы в наибольшей степени соответствовало природе Божества. Повторяя своего учителя Аэция, Евномий говорит, что таким именем, которое применимо только к Богу и неприменимо к твари, является имя «нерожденный». Именно это слово, по его мнению, является наиболее полным выражением Божественной сущности. Таким образом, «Евномий утверждал, что можно выражать Божественную сущность естественными понятиями, в которых она открывается разуму».
Учение о богопознании Великих Каппадокийцев и свят. Иоанна Златоуста

Критика евномианской теории имен и положительное раскрытие православного учения о познании принадлежат Великим Каппадокийцам — святителям Василию Великому, Григорию Богослову и Григорию Нисскому, а также свят. Иоанну Златоусту.

Во-первых, в полемике с Евномием свв. отцы отвергли мысль о том, что бытие Божие тождественно Божественной сущности. Св. Василий Великий писал: «Но говорят: «Бог прост, и все, что исчислил ты в Нем как познаваемое, принадлежит к сущности». Но это — лжеумствование, в котором тысяча несообразностей. Перечислено нами многое: ужели же все это — имена одной сущности? и равносильны между собою в Боге: страшное Его величие и человеколюбие, правосудие и творческая сила, предведение и возмездие, величие и промыслительность?.. да не вводят нас в обман понятием простоты... Ибо хотя действования Его и до нас нисходят, однако же сущность Его остается неприступною».

Во-вторых, св. отцы обосновывали непознаемость Божественной сущности и невозможность выразить ее посредством какого-либо понятия. Св. Григорий Богослов писал, что Божественная природа есть «как некое море сущности, неопределимое и бесконечное, простирающееся за пределы всякого представления о времени и естестве...». «Как никто никогда не вдыхал в себя весь воздух, так и сущность Божию никоим образом ни ум не мог вместить, ни слово объять». Имя сущности Божией не было открыто и в Священном Писании, поэтому, говорит св. Иоанн Златоуст, «невозможно сказать, что есть Бог по Своему существу (τήν οὐσίαν)».

Св. Григорий Богослов объясняет, почему невозможно определить Божественную сущность с помощью какого-либо понятия: «Божество необходимо будет ограничено, если Оно будет постигнуто мыслью. Ибо и понятие есть вид ограничения». Поэтому «нет ни одного имени, — говорит св. Василий Великий, — которое бы, объяв все естество Божие, достаточно было вполне его выразить». Божественная сущность, утверждает св. Григорий Нисский, пребывает вне понятий и умозаключений, Бог все объемлет, но Сам не объемлется никаким именем или понятием.

Учение Евномия о богопознании представлялось св. Григорию Нисскому не только теоретически несостоятельным, но и духовно вредным. Он усматривал в построениях Евномия своего рода интеллектуальное идолопоклонство, ибо всякое понятие, по естественному уразумению составляемое и претендующее на то, чтобы определить Самого Бога, уже не сообщает знания о Нем, но созидает некий кумир, заслоняющий собой Бога. А св. Григорий Богослов полагал считающих себя познавшими Бога обладателями развращенного ума.

Однако уверенность в непознаваемости Божественной сущности не означала для св. отцов впадения в агностицизм и отрицания возможности для человека богопознания как такового. Для обоснования такой возможности они использовали понятие Божественного действия (энергии). Согласно св. Григорию Нисскому, «Невидимый по естеству делается видимым в действиях (энергиях), усматриваемый в чем-нибудь из того, что окрест Его». Бог, «невидимый по природе, становится видимым в энергиях (τῇ φύσει ἀόρατος, ὁράτος ταῖς ἐνεργείας γίνεται)». Св. Василий Великий называет энергией Бога также и Его творения: «Мы возводимся от Его энергий (ἐνεργειῶν), постигая Творца посредством Его творений...» 

Суть святоотеческого учения о непознаваемости Божественной сущности и о познаваемости Бога в Его энергиях кратко выражена в следующих словах св. Василия Великого: «Мы уже утверждаем, что познаем Бога нашего по действованиям, но не даем обещания приблизиться к самой сущности. Ибо хотя действования Его и до нас нисходят, однако же сущность Его остается неприступною». Иными словами, все наши понятия о Боге, все открытые в Священном Писании имена Божии, при помощи которых мы выражаем свое знание о Боге, есть результат познания Божественной деятельности. В то же время «такие наименования выражают не существо Его, а только действие... (οὐκ οὐσίας ἐστὶ... ὀνόματα, ἀλλ᾽ἐνεργείας)» и не открывают знания о Его неприступной сущности. Таким образом, можно сказать, что мы одновременно и знаем Бога и не знаем Его, знаем по Его деятельности, не знаем — по сущности. Как говорит св. Иоанн Златоуст, «многие видели Его (Бога), в доступной для них мере видения, существа же Божеского не видел никто, так и ныне все мы знаем Бога, но каков Он в существе Своем, того не знает никто (τὴν δὲ οὐσίαν οὐδεὶς οἶδεν), — только один Рожденный от Него».

Факт непознаваемости Божественной сущности, с точки зрения Каппадокийцев, вовсе не означает, что человеческое богопознание является ущербным. Конечно, знание Божественной сущности, знание Бога во всей полноте для человека недоступно, однако и при познании Бога в Его действованиях, или энергиях, мы вполне можем получить знание о Нем, достаточное для спасения, для правильного устроения духовной жизни.

Так, русский богослов В. Несмелов, резюмируя учение о богопознании у св. Григория Нисского, пишет: «Нет сомнения, что в сущность Божию разум проникать не может, но зато он постигает деятельность Божию и на основании этой деятельности получает такое познание о Боге, которое вполне достаточно для его слабых сил».

В теории Евномия св. отцы видели реальную опасность вырождения богословия в логический и философский анализ высказанных понятий и превращения богопознания в разновидность интеллектуальных упражнений. Отстаивая учение о Боге, непознаваемом в Своей неприступной сущности и открывающемся человеку в Своих действованиях (энергиях), которые познаваемы и приобщимы, свв. отцы IV в. в первую очередь защищали истину о том, что богопознание невозможно вне личного опыта богообщения. «Чтобы познать Бога, нужно к Нему приблизиться; нельзя быть богословом и не идти путем соединения с Богом. Путь богопознания есть непременно и путь обожения».


Тема 2: Символът на вярата – път към познание на Бога
Бог се познава преди всичко чрез вярващото сърце, а не толкова чрез разума (макар че разумът участва в богопознанието). А вярата си ние най-пълно изповядваме в Символа на вярата, който най-ясно ни посочва в какво точно вярваме. Както е известно, той е съставен от св. отци и учители на Църквата на Първия и Втория вселенски събори през IV век. Известно е също така, че думата символ е гръцка и означава „знак". На български „символ на вярата" ще рече „знак на нашата вяра" или кратко изложение на нашата вяра. На въпроса как или в какво вярваме, ние отговаряме със Символа на вярата. Ето и неговото съдържание.
1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо.
2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, и чрез Когото всичко е станало;
3. Който заради нас човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Дух Светий и Дева Мария, и стана човек;
4. и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан;
5. и възкръсна в третия ден, според Писанията;
6. и се възнесе на небесата, и седи отдясно на Отца;
7. и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.
8. И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
9. В една, света, съборна и апостолска Църква.
10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.
11. Чакам възкресение на мъртвите
12. и живот в бъдещия век! Амин.
Първата част от Символа на вярата (1-7 членове) е съставена на I Вселенски събор, а втората част (8-12 членове) ­ - на II Вселенски събор.
Всеки православен християнин трябва да научи наизуст Символа на вярата, за да може да знае, в какво точно вярва, та да бъде всякога готов да отговаря всекиму, който му поиска сметка за неговата надежда (1 Петр. 3:15).

В по-древно време били познати символи на християнската вяра, съставени и от други свети отци. Най-известният е този на св. Атанасий. Ето неговото съдържание:
1. Който иска да се спаси, трябва най-напред да се придържа към християнската вяра.
2. Който не пази вярата цяла и непокътната, безспорно ще погине навеки.
3. А ето каква е християнската вяра: Почитаме един Бог в Троица и пред Троицата в нейното единство,
4. без да сливаме Лицата и без да разделяме същността.
5. Понеже Лицето на Отца е едно, Лицето на Сина – друго, Лицето на Светия Дух – трето.
6. Но божествеността на Отца, Сина и Светия Дух е една, славата им е равна, величието им е съ-вечно.
7. Какъвто е Отец, такъв е и Синът, такъв е и Светият Дух.
8. Отец не е сътворен, Синът не е сътворен и Светият Дух не е сътворен.
9. Отец е безкраен (непостижим), Синът е безкраен (непостижим) и Светият Дух е безкраен(непостижим).
10. Отец е вечен, Синът е вечен и Светият Дух е вечен.
11. Всъщност не трима са вечни, а Един е вечен,
12. точно както няма трима несътворени, а Един е несътворен, и също както няма трима безкрайни, а Един е
      безкраен.
13. По същия начин Отец е Всемогъщ, Син е Всемогъщ и Светият Дух е Всемогъщ,
14. но няма трима всемогъщи, а Един Всемогъщ.
15. Така Отец е Бог, Синът е Бог и Светият Дух е Бог,
16. но няма трима Богове, а Един Бог.
17. Така Отец е Господ, Синът е Господ и Светият Дух е Господ,
18. но няма трима Господа, а Един Господ.
19. Защото, както християнската истина ни задължава да изповядваме всяко Лице за Бог и Господ,
20. така християнската вяра ни забранява да говорим за трима Бога или трима Господа.
21. Отец не е сътворен или създаден, не е роден от нищо.
22. Синът е само от Отца – не е създаден или сътворен, а роден.
23. Светият Дух е от Отца и Сина – не е сътворен, не е създаден, не е роден, а изхожда.
24. И така има един Отец, а не трима Отци, има един Син, а не трима Синове, има един Свят Дух, а не три Свети
      Духа.
25. И в тази Троица няма пръв и последен, няма по-голям и по-малък,
26. а и трите Лица са съ-вечни и равни помежду си.
27. И тъй, както беше казано вече, трябва да почитаме единството в Троица и Троицата в Единство.
28. Който иска да се спаси, трябва да разбира именно така Светата Троица.
29. Но за вечното спасение е нужно да вярваме предано във въплъщението на нашия Господ Исус Христос.
30. Защото правилната вяра е да вярваме и да изповядваме, че нашият Господ Иисус Христос, Син Божий, е
      еднакво Бог и Човек;
31. Бог с еднаква същност като тази на Отца, роден преди всички времена, и Човек с еднаква същност като тази
      на Своята майка, роден в света.
32. Той е и съвършен Бог, и съвършен Човек, имащ разумна душа и човешка плът.
33. Той е равен на Отца по Божество и по-малък от Отца като човечество.
34. Макар че е и Бог, и Човек, Той е не двама, а един Христос,
35. един не чрез превръщане на божествената Му природа в човешка, а чрез възприемане на човешката природа в
      Божество.
36. Той наистина е един, но не заради сливане на природите, а заради личностното единство.
37. Понеже, както разумната душа и плътта съставят един човек, така Бог и човек съставят един Христос.
38. Той пострада за нашето спасение, слезе в ада, възкръсна в третия ден от мъртвите,
39. възлезе на небесата и седи отдясно на Отца, Бога Всемогъщи,
40. откъдето ще дойде, за да съди живите и мъртвите.
41. При неговото пришествие всички хора ще възкръснат телом
42. и ще отговарят за делата си.
43. Които са вършили добро, ще влязат във вечния живот, които са вършили зло, ще бъдат във вечния огън.
44. Такава е християнската вяра. Който не вярва в нея предано и неотклонно, не може да се спаси.


Тема 3: Съвременни тенденции на узаконяване на греховни практики

(Взето от уебсайта www.svobodazavseki.com, автор – Валентин Кожухаров)

1. Кръвосмешението – „фундаментално човешко право,” твърди германският национален Съвет по етика
(Петък, 03 Октомври 2014 09:25)

„Кръвосмешението – фундаментално човешко право” – това е заглавие на германските медии, което британският „Телеграф” повтаря в една статия от 24 септември. В нея се посочва, че германският Национален съвет по етика (който има подкрепата на правителството) отправил предложение към германските законодатели да преразгледат законите си, отнасящи се до сексуалните отношения вътре в семейството (между братя и сестри, родители и деца или внуци, т.е. по права роднинска линия), като се твърди, че „фундаменталното право на вече порасналите братя и сестри към сексуална ориентация трябва да се разглежда в друга светлина, а не да се разсъждава върху абстрактната идея за защита на семейството” и че „криминалното законодателство не е средството за съхраняването на едно социално табу” (т.е. общоприетото от народите табу за сексуални отношения между близки членове на семейството).

Както и при предишни разсъждения на европейците за права и свободи, така и в този случай подтикът за отправянето на подобен апел е конкретно съдебно дело, чието разрешаване уж „налага” преразглеждане на досегашните правила, нормативи и закони; в конкретния случай става въпрос за дело отпреди четири години, когато брат и сестра от Лайпциг се оженват и им се раждат четири деца; сетне мъжът е осъден на три години затвор по обвинение в кръвосмешение и същевременно семейната двойка се бори с германските съдилища за отмяна на присъдата (на 20 април тази година и Европейският съд по човешките права отхвърля молбата на семейството за отмяна на присъдата, подробности дава британският „Християнски институт”); сестрата не е осъдена, тъй като се доказало, че имала психически проблеми. Двойката твърди, че чрез законодателството държавата им отнема правото на семеен живот, че е иззела децата им (три от тях са в социални домове и четвъртото е при майка си) и че никой няма право да се намесва в семейните отношения на гражданите. Съответно германският Съвет по етика твърди, че чрез закони табуто на кръвосмешението не може да бъде гарантирано (като привежда множество примери на съществуващи семейни двойки между близки роднини, които са принудени да живеят в нелегалност) и че „нито страхът от отрицателни последици за семейството, нито пък възможността за раждането на деца от такава кръвосмесителна връзка може да оправдае едно криминално запрещение” (подробности дава „Християнският институт” в своя статия от 1 октомври 2014 г.).

2. Секуларистите в европарламента мечтаят за свят без религия
Вторник, 25 Ноември 2014 14:26

Само преди десетина дена, на 12 ноември 2014 г., секуларистите в европарламента (които наричат себе си „Платформа на европейския парламент за секуларизъм в политиката”, ПЕПСП) се събраха да обсъдят целите си за следващите пет години, тъй като сега се приемат нови законодателни инициативи и те използват момента да прокарат тезите си. Мотото на срещата им бе „Европа има право на секуларизъм.” Ако само с това се изчерпваха инициативите им, може би вярващите не биха били толкова разтревожени. Замислите на секуларистите обаче отиват много по-далеч от призива за някакви си права.

Ето какво пише пресата за упоменатата среща: „В идеалния свят на европейските секуларисти, които считат че либералната демокрация се намира под постоянната заплаха от страна на религията, вярващите граждани няма да имат същите права, каквито имат другите граждани, когато става въпрос за обществените дебати. Вярващите трябва да мълчат. А европейските секуларисти ще счетат това за демократичен напредък, за свобода и дори за политически неутралитет. Те твърдят, че политическата сфера трябва да бъде „защитена” от всякакви религиозни вярвания, които продължават да оказват влияние върху демокрацията и върху човешките права. Нещо повече, според войнствените защитници на Европа без религия тъкмо Ватиканът, с неговата „огромна власт”, е най-голямата заплаха за съвременното секуларно общество”.

Тези първоначални думи от публикацията на European Dignity Watch недвусмислено посочват главните цели на тази групировка (в действителност консултативният й съвет се състои от представителите на 11 различни европейски неправителствени организации) – премахване на религията от политическия (а оттам – и от обществения) живот на континента и налагане на секуларизма като единствена идеологическа алтернатива за европейските граждани. Ако само това би била целта на секуларистите, то навярно вярващите някак си биха оборили тази тяхна главна теза и биха доказали правото си на политически живот в своята страна и в Европа като цяло. Но в действителност секуларистите мечтаят за свят, в който религията е тотално изместена от общественото пространство и където вижданията на атеистите и „свободомислещите” са изцяло въплътени в живота на обществата. Нека продължим разказа на защитническата организация:

„Какво би представлявала една идеална секуларна Европа? Според председателите на срещата на ПЕПСП в секуларна Европа ембрионалните изследвания, евтаназията и сексуалните и репродуктивните права ще процъфтяват. Като централен елемент на ‘хуманитарната помощ’ абортът по желание ще допълни картината на секуларния рай. ‘Вече поискахме от Европейската комисия хуманитарна помощ с цел подпомагане извършването на аборти на изнасилените жени в Сирия”, казва председателят на срещата на ПЕПСП София Интвелд’”. Председателката дори посочва, че „единственото, което те (жените в Сирия, бел. прев.) в момента получават от Европейския съюз, е сутрешното хапче, което те вземат след сексуалното сношение; а това е толкова жалко”, жалва се тя.
Не само това, но и много други сфери на обществения живот трябва да бъдат пропити от секуларния дух, твърдят европейските секуларисти: „Други приоритети на секуларистите включват цялата гама на т.нар. „права” на ЛГБТ-лицата и на жените, образованието ‘без предразсъдъци’ и премахване влиянието на религиозните организации върху политиката на държавите относно човешките права… Друга главна област на дейност на ПЕПСП е осигуряването на секуларния характер на институциите на Европейския съюз”, в чието ръководство не могат да влизат вярващи, какъвто е примерът с Антонио Таяни, който бе избран за заместник председател на европарламента и който бе осъден от София Интвелд, която заяви, че „поради неговото екстремистко католическо възпитание той не може да представлява обществото.”

3. Син, брат, внук или племенник ми се пада това дете?
Сряда, 04 Март 2015 18:37

В повечето страни процедурата „утроба под наем” („бременност под наем”) предполага отдаване на роденото дете на неговите биологически родители, а в някои страни – поне на единия от биологическите родители, майката или бащата. В такива случаи детето има своите биологически майка и баща и роднинската връзка между него и биологическия родител е закрепена и генетично. Така роденото дете е син или дъщеря на съответния биологически родител, а в случаите, когато детето бъде осиновено от друг(и) родител(и), то става син или дъщеря на възприелите го родители. Т.е. във всички случаи роденото дете се припознава като син или дъщеря – било на биологичния родител, било на осиновителя (тук изключваме случая на т.нар. „трети пол,” тъй като в действителност такъв няма, а детето, в процеса на израстване, отново „припознава” единия от двата пола и се развива като момче или като момиче).

От вчера (3 март 2015 г.) се разбра, че процедурата „утроба под наем” може да породи тотално объркване на роднинските понятия син, дъщеря, внук, внучка, племенник и т.н. При това не става въпрос за случаите на кръвосмешение, при които да речем майка и син могат да имат дете и това дете трудно да може да бъде определено като син или като внук на родилата го майка, или когато брат и сестра имат дете, което едновременно може да се счита както като техен син или дъщеря, така и като племенник или племенничка на брата или на сестрата. Тук става въпрос за раждането на дете от сурогатна майка, при което синът няма сексуална връзка с майка си, или пък братът със сестра си. Юридически погледнато, тук няма кръвосмешение, което в почти всички страни в света е забранено със закон и се преследва като престъпление.

На 3 март един съд в Лондон, Великобритания, взе решение, в което се казва, че роденото от майката на един млад човек дете е негов син, който му бе законно даден от държавата да се грижи за него. Мъжът, млад човек на около 25 години, от известно време изпитвал голяма нужда да има дете и предложил на друга своя роднина тя да стане сурогатна майка на детето му. Когато станало ясно, че тя има други медицински проблеми и не може да се справи с бременността, майката на този млад човек, след разговор със съпруга си (т.е. бащата на младежа), решила тя да даде утробата си под наем и да износи детето, заченато от негов генетичен материал и яйцеклетка от друга жена.

Решението на клиниката, която се наела да извърши зачеването и да „внесе” оплодената яйцеклетка в утробата на сурогатната майка, първоначално било подложено на дискусия, тъй като в закона не можело да се намери определение на роднинската връзка на детето (в случая това е момче), което ще се роди, по отношение на свързаните с неговото зачеване и раждане лица. Генетично то трябва да бъде син на младия човек, тъй като то е заченато от негов генетичен материал, но същевременно то се пада едновременно дете на майката и неин внук: дете, защото тя го ражда, и внук, защото то е дете на нейния син. Същевременно то се пада и брат на младия човек, тъй като е родено от неговата майка.

Това объркване относно роднинската принадлежност на детето не попречило на клиниката да извърши зачеването и оплождането, а сетне и бременността и раждането на момчето. След раждането обаче настъпило ново объркване, тъй като в закона трябвало да се намери основание, което да позволява това дете да бъде дадено на бащата за отглеждане. Съгласно Закона за ембриологията и оплождането на човешки зародиш, приет във Великобритания през 2008 г., жената, която е бременна с едно дете, се счита за законова майка на това дете, а съпругът на сурогатната майка е законовият баща на детето. Така е и в настоящия случай, тъй като съпругът на жената се е съгласил на процедурата жена му да стане сурогатна майка на детето. Законът постановява също така, че след раждането сурогатната майка е длъжна да даде детето на двамата родители, които са „поръчали” това сурогатно майчинство. Законът ясно потвърждава, че даването на детето само на биологическия му баща е престъпление, което се наказва.
В този британски случай, който е първият в света, съдията решава да даде детето за отглеждане от биологическия му баща – младия човек, който тъй и не намерил подходящо момиче или жена, с което да изгради нормални младежки взаимоотношения, които евентуално да доведат да раждането на тяхно дете. Основанието на съдията е, че бащата може да осинови детето, което и тъй му се пада негов брат, защото е родено от майка му. Детето в този случай не се дава само на бащата (което би било в противоречие със закона), но то живее и под грижите на сурогатната майка. В действителност, посочва съдията, за него може да се грижи само бащата, тъй като той осиновява това дете, макар биологически то да е негов син.

В днешните (от 4 март) британски вестници случаят широко се дискутира и повечето противници на цялата процедура и на решението на съдията се свежда до бъдещето на това дете – до това, как то ще осъзнае роднинските си връзки и в какво отношение то ще се намира към най-близките му роднини. Проблемът се състои в това, че това момче едновременно ще бъде наричано син и/или внук от майката, която го е родила, както и син и/или брат от бащата, който е негов биологически баща. Същевременно, по отношение на сестрата на младия човек, това момче ще бъде едновременно неин брат и неин племенник. Когато дойде време момчето да се ожени и има свои собствени деца, то роднинските им връзки с другите близки роднини ще бъдат още по-объркващи.

4. Изневярата – полезна за брака
Вторник, 19 Май 2015 13:56

Отново от миналата година с особена сила тръгна една кампания на различни психологически институти и разни частни изследователски екипи, доказваща, че изневярата в семейството е предпоставка за по-стабилен брак. Първите подобни „проучвания” и „доказателства” справедливо предизвикаха въпроса: „Какво! Нима това може да бъде вярно!” Но след това натискът на „свободомислещите” доведе до появата на още множество „обективни изследвания”, които „доказват”, че изневярата действително укрепвала брака. Особено горещо тази тема е защитавана от някои женски атеистични организации; тук посоченият пример е от Англия, където списанието „Съвременната жена” публикува своя призив (наречен „Защо изневярата е полезна за твоя брак”) за все по-честа изневяра в брака с цел неговата стабилност. Какво! Ще кажем и ние. Нима е възможно подобно мислене, наречено „научно изследване”? Е, то бива човек да нарече черното бяло и бялото черно, но пък чак дотолкова някои да си мислят, че хората са тъпи и не разбират днешния живот – такова нещо не може да бъде!

Досега не обръщах внимание на този последен „вик на модата”, но вчера се заслушах в едно радио (в случая – едно британско радио), в което бяха поканени „специалисти” психолози и сексолози, които обилно (т.е. с потоп от думи) се опитваха да убедят съпрузите, че изневярата в тяхното семейство е полезна за брака им. И привеждаха такива доказателства за тезите си, че по едно време се зачудих дали това радио не го слушат и деца и тийнейджъри (дотолкова порнографски беше разговорът). Не че самото радио има някакво отношение към подобна дискусия – това е едно от най-популярните британски радиостанции и то тъкмо поради това, че в него се канят участници от всички сфери на британското общество – но веднъж излъчена, тя за мнозина едва ли не става истина.

5. За училищната униформа и сексуалната ориентация
Сряда, 27 Януари 2016 12:06


И преди няколко дена черно на бяло излезе и решението на един директор на средно училище: училищните униформи да бъдат носени от учениците според тяхното разбиране и усещане за пола, към който „в действителност“ принадлежат, а не според биологичния пол, каквито са родени. За това училище в Брайтън униформата е панталони за момчетата и поли за момичетата, но директорът вече дава право на децата, които считат, че принадлежат към противоположния пол, да носят онази униформа, която подхожда на техния „действителен“ пол. И съответно в училището ще се появят момчета с поли и момичета с панталони – нещо, което това училище не познава от повече от 170 години придържане към традицията (която за този регион в случая е и църковна традиция: мъжът да бъде с панталони, а жената винаги с пола или рокля; както е известно, и за много други култури жената не може да бъде облечена с нещо друго, освен пола или рокля или друг вид покривало на тялото, но не и панталон).


Тема 4: За съвременните „пророци“, предричащи края на света


1. За мира, войната и съвременното християнство
Четвъртък, 25 Юни 2015 15:00 (взето от www.svobodazavseki.com, автор – Валентин Кожухаров)

И тъй, преди няколко дена слушам едно радиопредаване, а сетне в различните медии чета и в писмен вид казаното в интервюто. Ето накратко какво е то: „Не може да има продължителен мир, и в днешно време, слава Богу, мирът няма да бъде дълъг.“ Интервюиращият прави коментар: „Искам да обърна внимание на слушателите, че отецът току-що каза, че слава Богу, ще има война. Надявам се, че Вие грешите и се надявам, че ако има Бог, Той няма да допусне това.“ Без капка смущение отецът продължава тезата си: „Ако хората вече са свикнали да живеят твърде спокоен живот, то май е по-добре...“

Предаването идва от „Ехото на Москва“ и отецът е Всеволод Чаплин, председател на синодалния отдел за взаимодействие на руската православна църква с обществото, който е и съветник на руския патриарх Кирил и говорител на синода. Интервюто веднага бе публикувано от почти всички водещи медии в Русия, тук е само едно от изданията, което на 17 юни 2015 г. публикува цялото интервю дума по дума. Посочва се и фактът, че мненията на Чаплин са и мнения на руския патриарх, което ще рече, че и той изглежда споделя възгледите на своя подчинен. Известният дякон Андрей Кураев веднага направи коментара: „На всяка служба свещенослужителят произнася ектения, в която измолва от Бога мирен живот. …Но съвсем скоро официалният говорител на патриарха ни разкри за какво в действителност тайно се моли нашият патриарх: за по-скоро начало на войната.“ И дяконът продължава: „Как отсега нататък да се молим, тъй че с едно сърце и едни уста да се молим заедно със светейшия патриарх? Сигурно трябва да са молим така: „И още се молим за най-скорошно изпращане на свещена война, която да издигне духа на народа, война, която да му донесе целителни за душата беди и страдания… И се молим също така за обедняването на народа, за умножаване на броя на вдовиците и сираците, та народът да живее в безмълвие, благочестие и чистота.“

Какво да кажем? Първата ми мисъл бе: „Този свещенослужител или тотално се е объркал и от объркване не знае какво говори, или думите му наистина извират от сърцето му и той искрено желае война, или пък понятията му за християнството и за съвременното развитие на света дотолкова са изкривени, че в мислите и думите си вече е излязъл извън реалността.“ Но сетне ми идват и други мисли: „Дали само Чаплин така мисли? И откъде му идват тези странни „желания“ за война, та чрез нея, видите ли, да се оправят нещата?“ Отново препрочитам думите му и се опитвам да ги поставя в съответен контекст. Но за да могат и посетителите тук в блога също сами да разсъдят върху думите на този свещеник, нека да цитирам цялото му изказване:

„Светскостта е мъртва идеология. Ако обществото живее в условията на относителен мир, в спокойствие и в насита няколко десетилетия, да речем, две-три десетилетия, възможно е то да продължи да живее в условията на светскостта: никой няма да тръгне да дава живота си за пазарната икономика, никой няма да умре за демокрацията, а необходимостта да се умре за обществото и за неговото бъдеще винаги съществува и рано или късно тя се проявява. Не може да има продължителен мир, и в днешно време, слава Богу, мирът няма да бъде дълъг. Защо казвам „слава Богу“? Общество, което живее твърде преситен и спокоен, безпроблемен и комфортен живот, това е общество, което е изоставено от Бога, такова общество не може да просъществува дълго. Ето защо в края на краищата балансът между светскостта и религиозността навярно ще бъде внесен от самия Бог, който ще се намеси в историята, като изпрати страдания. Това ще са страдания, които в този случай ще бъдат от полза, тъй като те ще накарат да се опомнят онези, които твърде много са привикнали да живеят тихо, спокойно и комфортно. Но май ще се наложи да се живее по по-друг начин.“

2. За седемте най-популярни теории за идване на края на света (на английски)

1. Eruption of a Super Volcano
Between 69,000 and 77,000 years ago, Mount Toba erupted spreading 2,500 cubic kilometers of ash, which covered the sky and led to an Ice Age that lasted for a millennia and killed life. Although more than 40 super volcanoes are now considered dead, there still remains a looming threat of another supervolcanic eruption. The Yellowstone National park remains an active supervolcano.

2. Explosion of a Massive Star
Betelgeuse is one of the biggest known stars in the universe estimated to be over 300 million kilometers in diameter. When compared to this massive star, our sun would be like a grain of sand. Catastrophe could happen if such a stellar object becomes a supernova dying and exploding in space. Although it is located about 640 light years away, its explosion could have a devastating impact on everything in its path, which includes the solar system. When this happens, asteroid and other scattered matter could collide with Earth, destroying life in our planet.

3. Spread of Deadly Disease
While explosion of supermassive objects such as stars could destroy the Earth, microscopic pathogens may also spell doom for our planet. The influenza outbreak that occurred in 1918 caused more fatality than Word War I. If another deadly contagion were to emerge today, which scientists say can possibly happen, it could spread faster, infecting and killing more people given the modes of transportations that are available today.

4. Deployment of Nuclear Weapons
The threat of a nuclear war still looms today as several countries have the capability to deploy such destructive devices. A nuclear war would result in deadly explosions and radiations, and also contaminate food and water. It could also affect the quality of air and result in nuclear winter, which could cause severe cold temperatures and interfere with food production.

5. Global Warming
The changing climate is associated with catastrophic consequences such as massive tidal waves, which could potentially sink countries and drown populations.

6. Computer Takeover
Stephen Hawking himself has warned of the danger of computer technology, which advances by leaps and bounds. At a conference, the renowned scientist said that artificial intelligence could take over the world, with intelligent machines possibly killing their creators.

7. Death of the Sun
The sun will reach the end of its life, when it is no longer able to produce heat crucial to sustaining balance in our planet. Such event will affect the temperature on Earth killing plants, animals and even humans.

3. Защо не трябва да вярваме на подобни „пророкувания“?

Всеки вярващ знае отговорът – защото самият Господ Иисус Христос ни казва, че никой не може да знае нито деня, нито часа на идването на Божия Син отново на земята да съди всяка човешка душа. Ако човек знаеше кога нощем ще дойде крадецът, той щеше да опази ценното за него, което крадецът ще му открадне. Но разбойникът винаги идва в най-неочаквания момент и открадва, каквото е решил да краде. С тази аналогия Спасителят ни показва, че трябва винаги да бъдем готови за Съдния ден, а не да предричаме кога той ще настъпи. Защото ако човек знаеше кога ще дойде този ден, той щеше да се подготви, казват някои. С една дума, сега можем да живеем разпътно, като блудния син, пък като настъпят времената на Второто Христово идване на земята, тогава ще се покаем и ще бъде „чисти“ пред Господа. Каква заблуда! Забравили сме притчата за богаташа, който трупа ли трупа богатства, а Господ му казва: защо се грижиш толкова за земните блага, като утре ще взема душата ти; нима ще отнесеш със себе си това богатство… А вярващият знае, че няма по-голямо богатство от това да се обогатяваме в Бога и неотклонно да Го следваме, та в Съдния ден да кажем: да, Господи, стараехме се да изпълняваме всяка Твоя дума и да Те следваме, смирено носейки кръста си.


Тема 5: Отново за светите седем вселенски събори

Изглежда трябва да си припомним какво са вселенските събори и защо те са важни за Църквата и за нашия живот в нея. А какво са те можем да разберем, ако накратко представим тяхната работа и решенията, които са взети на тях. Ето тук накратко най-важното за всеки от тях.

325 г.: Първи вселенски събор (Никея)
Първият никейски събор, или Събор на 318-те отци, свикан от император Константин I Велики в Никея, взима 20 решения, осъжда Арий (ок. 256-336), създател на арианската ерес, според която Иисус Христос не е единосъщен на Бог-Отец в Светата Троица. Решават се тринитарни въпроси. Формулиран е Никейският символ на вярата (чле­нове 1 до 9-ти). 4-то решение гласи: епископите се избират от епископите на дадената провинция и утвърждават от митрополит. 5-то: епископите на провинцията да се събират на синод 2 пъти годишно и да разглеждат молбите на миряните и клира и техните оплаквания. 6-то: потвърждава се върховната власт на някои епископи над други епис­копи - римския (папата) над западните, антиохийския над източните, александрийския над епископите на Египет, Либия и Пентапол. Съборът утвърждава начина за честване на Пасха.
381 г.: Втори вселенски събор (Константинопол)
Първият Константинополски събор, свикан от император Теодосий I, взима 7 решения, попълва с някои изрази и окончателно утвърждава Никейския символ на вярата (допълнени са членове 9-12). Константинополският епископ Македоний, който не признава единосъщието на Бог Св. Дух с Отца и Сина, е осъден. Решават се тринитарни въпроси. 2-то и 6-то правило: Изтокът се дели на 7 окръга с отделни църковни инстанции. На константинополския епископ (патриарх) се дава предимство по чест пред другите източни патриарси „след римския епископ, понеже Константинопол е втори Рим“ („3-то правило“). 7-то: правила за приемане в Църквата на каещи се еретици; онези, които твърдят, че Дева Мария не е родила Христа-Бога, са отлъчени от Църквата. Дева Мария е призната за Бого­родица. За пръв път се решават христологически въпроси: за същността на Христос. 7-то решение забранява да се променя Символът на вярата.
431 г.: Трети вселенски събор (Ефес)
Третият вселенски събор е свикан през в малоазийския град Ефес от император Теодосий II. На него е осъдено учението на Несторий. Несторианството е наречено по негово име (роден в Антиохия ок. 380 г.; през 428 г. е избран за патриарх на Константинопол). Той застъпва становището, че Богородица е само „Христородица“, т.е. тя е дала живота на човека Христос. Несторий различава в Христа „Бог - слово“ и „човек“. Срещу проповедта на Несторий се обявява Кирил, александрийски архиепископ. На събора е осъдено учението му и той е свален от патриаршеския престол. Оттегля се в Антиохия, където умира през 451 г.
451 г.: Четвърти вселенски събор (Халкидон)
Халкидонският събор е свикан от папа Лъв Велики (440-461), цариградския патриарх Анатолий (449-458) и импе­ратор Маркиан (450-457). Повод за това е свиканият през 449 г. в Ефес събор, наречен „разбойнически”, който оправдава монофизитството. Халкидонският събор взима 30 решения, осъжда монофизитството и определя догма­тично, че човешката и божествената природа на Иисус Христос са съединени неслитно, неразделно, неразлъчно и без смешение. Освен че приема канонични правила, Халкидонският събор подчинява монасите на местния епископ (4-то правило), църковното имущество трябва да се управлява от иконом. 28-мо правило определя съдебната и административна власт на цариградския епископ (патриарх), на който се дават еднакви права с римския епископ (папата).
553 г.: Пети вселенски събор (Константинопол/Цариград)
Вторият цариградски събор, или Събор на 3-те глави, е свикан в Цариград при император Юстиниан I (527-565). 156 делегати осъждат възгледите на Ориген (185-254) и Евгарий (+ 399), а трите „глави,“ които са осъдени, са Теодор Мопсуетски и неговите писания, Теодорет Сирски и някои невоги писания, и Ива Едески и писмото му до Марис. Съборът намира някои техни постулати за неправославни, но това се оспорва от немалко православни и католически епископи.
680-681 г.: Шести вселенски събор (Константинопол)
Третият константинополски събор е свикан от имп. Константин Погонат (668-685), на който била разгледана ереста на монотелитите. На събора присъствали 170 епископи, които утвърдили православната вяра, че в Иисус Христос има две воли, божествена и човешка, а не само една, както твърдяло монотелитството (монос – телос означава „една воля“). Като продължение на този събор бил свиканият през 691 г. т.нар. Пето-Шести Вселенски събор, на­речен още Трулски (по името на двореца, в който се е състоял), на който били разгледани важни въпроси на цър­ковната дисциплина. Съборът осъжда цариградските патриарси Сергий I (610-638) и Пир (638-642) и други техни привърженици. В събора участва и папа Агатон (678-681), канонизиран от църквата. 36-то правило потвърждава равенството между цариградския патриарх и папата и определя йерархията на източните патриархати. 8-то правило задължава митрополита да свиква ежегодно събор на епископите. Правила 12, 13 и 48 решават въпросите, свързани с брака на духовно лице. 33-то осъжда арменската страна, която приема в духовен сан само лица, произхождащи от род на свещеник. 64-то и 70-то забраняват на миряни и жени да поучават в църквата по време на богослужение. 80-то: наказва се християнин, който през 3 празнични дни не посети богослужение. 53-то: кръстниците са духовно сродени с кумците. 54-то: правила за встъпване в брак на роднини.
787 г.: Седми вселенски събор (Никея)

Вторият никейски събор, свикан при императрица Ирина (вдовица на император Лъв Хазар), възстановява иконо­почитанието. Състои се от 367 отци, които приемат 22 правила. Бъдещият цариградски патриарх Никифор взема участие в него. Установен е празникът Тържество на Православието, който Вселенската православна църква праз­нува и до днес в първия неделен ден от Великия пост. 4-то и 6-то правило осъждат рязко симонията при встъпване в свещенически сан. 10-то правило забранява смесени (женско-мъжки) манастири, а 13-то правило забранява от­чуждаването на църковното имущество на манастири и епископии. Църковните длъжности на миряни са недейст­вителни (правила 15, 16, 18 и 22). Паметта на светите отци се чества на 4-тата неделя след Въздвижение. Почита­нието на светите икони е окончателно възстановено и утвърдено на Поместния събор в Константинопол през 872 г. при императрица Теодора.


Тема 6: БПЦ и т.нар. Велик събор в Крит

Твърде много разговори и тълкувания предизвика съборът в Крит, но за нас е важно какво е становището на Българската православна църква (БПЦ) и защо то е тъкмо такова. Нека най-напред да изложим Становището.
На 11.12.2016 г. св. Синод подписа протокола със Становището си за събора в Крит
13 декември 2016 15:00, Българска Патриаршия
На заседанието си на 11 декември 2016 г. Св. Синод в пълен състав изслуша и единодушно прие и подписа прот. № 22 от 15.11.2016 г., съдържащ синодалното Становище относно: събора в Крит (юни`2016 г.) и приетия от него текст „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”.

СТАНОВИЩЕ на Св. Синод относно Събора в Крит (2016) и текста „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят”
29 ноември 2016 15:00, Българска Патриаршия
Св. Синод в заседанието си на 15. 11. 2016 г., прот. № 22 – пълен състав, разгледа текста „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”, приет на състоялия се през м. юни т.г. събор на о. Крит, Гърция, и прие следното СТАНОВИЩЕ:
На заседанието си от 01.06.2016 г., прот. № 12, Св. Синод в пълен състав реши да предложи отлагането на Великия и Свят събор на Православната Църква като подготовката за неговото провеждане да продължи. В противен случай, Св. Синод заяви, че БПЦ-БП няма да участва в него.
Впоследствие с подобни предложения излязоха и Светите Синоди на други Поместни православни църкви - участници в организирането на Светия и Велик събор на Православната Църква. Организаторите на Великия и Свят събор на остров Крит не взеха предвид тези предложения. Впоследствие за своето неучастие заявиха четири автокефални Поместни църкви (в хронологичен ред): Българската православна църква (решение от 1 юни т.г.), Антиохийската патриаршия (решение от 6 юни т.г.), Грузинската православна църква (решение от 10 юни т.г.), Руската православна църква (решение от 13 юни т.г.).
От 16 до 27 юни т.г. в Православната академия на остров Крит, Република Гърция, се проведе заплануваният за Велик и Свят събор на Православната Църква, но без участието на четири Поместни автокефални църкви, както и без участието на признатата от БПЦ-БП за автокефална Американска православна църква (OCA), чието участие още от самото начало на подготовката на Събора не беше предвидено, дори като гост. На Събора присъстваха представители на средствата за масова информация и гости от инославни религиозни общности (римокатолическа, англиканска и др.).
Съборът, проведен на остров Крит, гласува и прие с известни промени шестте предсъборни документи, както и своя „Енциклика" и „Послание". 33-ма от участвалите в Събора епископи не са подписали документа "Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят", като някои от неподписалите архиереи (сред тях авторитетни православни богослови) излязоха с публични обяснения за своята позиция.
Със свое писмо, прот. № 798/14.07.2016 г., (входирано в Синодалната канцелария под № 498/20.09.2016 г.) Негово Светейшество Вселенският патриарх Вартоломей изпрати на Св. Синод на БПЦ-БП гласуваните и приети от Събора документи. След специализиран превод, осъществен от оторизиран за целта преводач, епархийските митрополити получиха тези документи.
Първият важен извод е, че в сравнение с техния предсъборен вариант, гласуваните и приети от Събора на о. Крит документи са претърпели определени, но несъществени и недостатъчни за всеправославното им приемане промени.
I. За документа „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят"
1. По отношение на текста в т. 4. може да се каже, че винаги Православната Църква под „единението на всички" е разбирала съединяването или възвръщането в нейното лоно чрез св. Кръщение, св. Миропомазание и Покаяние на всички скитащи се по стихиите на този свят и отпадналите от нея в ерес и разкол, в съответствие с каноничните правила на Църквата. Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква никога не е губила единението във вярата и общението в Светия Дух и не може да приеме твърдението за „възстановяване на единството" с „другите християни", защото това единство съществува неотменно в Тялото Христово и самото единство и единственост са същностни определения на Църквата. Също така, Православната Църква не може да възприеме и различните концепции и учения, въз основа на които инославните обосновават това единение. Такива са теориите за съществуването на някакво привидно „единство" на всички християнски вероизповедания, като напр. ученията за „невидимата църква", „теорията за клоновете", „кръщелното богословие" или „равенството на деноминациите". Всички тези теории могат да се свържат със схоластическото учение за тварната благодат на Св. Дух, което е съборно осъдено от св. Църква. Ако се приема това учение, тогава може да се обоснове и наличието на Божия благодат в различните християнски вероизповедания, която се различава при различните деноминации в количествено и качествено отношение. Според тази инославна теория се приема, че доколкото в една християнска общност се извършват литургични действия, те могат да предизвикат благодатен живот по различни начини, който варира в зависимост от състоянието на всяко изповедание. Тази богословска теория твърди, че литургичните действия могат да дават достъп до спасението на християните от съответните общности, към които те принадлежат. Поради това предполагаемо наличие на благодат във всички християнски деноминации, би следвало да се полагат съвместни усилия, за да се постигне пълнотата на единството в Христа (срв. Декрет за икуменизма на Втория Ватикански събор).
2. Във връзка с изказваното и утвърждаваното в т. 5. търсене на „изгубеното единство на всички християни", считаме, че то е неприемливо и недопустимо, защото Православната Църква никога не е губила вътрешното си единство, въпреки ересите и разколите, които представляват откъсване от Тялото на Църквата, от което това Тяло не губи своята изначална онтологична цялост, която се заключава в онтологичната неразделност на Христовата Ипостас.
3. В т. 6, т. 16 и т. 20. се признава „историческото наименование" на „други, ненамиращи се в общение с нея, инославни християнски църкви и изповедания", въпреки че в т. 1. на документа се утвърждава различно нещо, а именно, че никоя еретическа или схизматична общност не може да бъде наричана „църква". Наличието на множество църкви е недопустимо според догматите и каноните на Православната Църква. Още повече, че първоначално в т. 2. на документа се основополага, че „Православната Църква основава единството на Църквата върху факта на нейното основаване от нашия Господ Иисус Христос и върху общението в Светата Троица и в тайнствата. Това единство се изразява чрез апостолската приемственост и светоотеческата традиция и се преживява в нея до днес". Добавянето на израза "историческо наименование", както и на пояснението, че инославните изповедания не се намират в общение с Православната Църква, не отменя проблематичността и погрешността на този текст. В посочения в т. 6 на документа пасаж се съпоставят несъпоставими реалности. Това, че наименованието "Православна", отнесено към Едната, Света, Апостолска и Съборна Христова Църква, е исторически утвърдено наименование, намалява ли неговата действителност и значение? Всяко истинско наименование, възникнало в историята, отразява определена същност, съществуваща реалност. В противен случай това е понятие без реален обем, просто едно име без действителен предмет, който то изразява или отразява. Такова име без реален предмет е фикция. В такъв случай, съборният документ следваше да отбележи, че "историческото наименование" "църкви", отнесено към отклонилите се от Православната Църква общности, е фиктивно наименование, без реален референт в действителността. Ако не направим тази уговорка, тогава историческото наименование "инославни църкви" ще има своя реален исторически референт, към който се отнася. Т. е. ще признаем реалното съществуване на други църкви, различни от Православната, което е в явно противоречие с т. 1 и с началните думи на т. 6 от документа (Църквата е Една и Единствена).
4. Изказаното в т. 12 утвърждение, че „при провеждането на богословските диалози общата цел за всички е окончателното възстановяване на единството в правата вяра и любовта" е твърде опростено и не изразява изчерпателно измеренията на процеса. Единството предполага единоверие, единомислие и единодействие по всички догматически определения и църковни правила, утвърдени от Вселенските събори, както и по отношение на литургическото предание и светотайнствения живот в Св. Дух. Пътят за постигането на това единство е посредством покаянието, изповядването на православната вяра и кръщението.
5. В т. 20 се посочва, че „перспективите на богословските диалози на Православната Църква с останалия християнски свят винаги се определят на основата на принципите на православната еклезиология и на каноничните критерии на вече създадената църковна традиция" - но по-точно ще бъде изразът „вече създадената църковна традиция" да бъде заменен с „традицията на Православната Църква".
6. Общото впечатление от този документ е, че в него има много двусмислени изрази и терминологични еклезиологични несъответствия. Важно е също, че в него не се изтъква обосновано и изчерпателно основната цел на провежданите богословски диалози с инославните вероизповедания, която е завръщането на инославните по каноничен ред в лоното на Православната Църква, а така също не са формулирани отчетливо съобразно с тази цел главните основоположения и принципи на тези диалози. Вместо това в т. 16 и сл. се легитимира неправителствената организация „Световен съвет на църквите", в която БПЦ-БП, слава Богу, отдавна вече не участва.
7. В разрез на основната цел, която посочихме по-горе в т. 6, в документа (т. т. 9, 10, 11, 12, 13, 14 и 15) твърде последователно и изчерпателно се регламентира методология за провеждането на различните диалози.
8. В текста на т. 22 очевидно се предпоставя непогрешимостта и безкритичното отнасяне към състоялия се Събор на остров Крит, поради това, че във въпросната точка се утвърждава, че „запазването на истинната православна вяра се гарантира единствено от съборната система, която от край време е най-компетентният и достоверен критерий в Църквата по въпросите на вярата и каноничните разпоредби". Но биха могли да се посочат цели периоди от църковната история, показващи, че крайният критерий за утвърждаването на Вселенските събори е будната догматическа съвест на цялото православно изпълнение. Системата от Вселенски и Всеправославни събори не може да осигури автоматично или механично правилността на изповядваната вяра от православните християни.
II. Основен извод.
Проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен:
1. Поради неучастието в него на редица Поместни автокефални църкви, така и поради допуснатите организационни и богословски грешки. Въпреки това ние уважаваме и оценяваме усилията на всички организатори и участници за неговото провеждане.
2. Внимателното изследване на документите, приети от Събора на остров Крит, ни води до извода, че някои от тях съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори.
3. Приетите от Събора на остров Крит документи подлежат на по-нататъшно богословско обсъждане с цел изправяне, редакция, коригиране или заменяне с други (нови документи) в духа и преданието на Църквата.
БПЦ-БП е неразделна част, жив член на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. Като част от Тялото Христово, като самото това Тяло на поместната територия на България и българските епархии зад граница, БПЦ ще продължава и занапред да бъде в братско евхаристийно, духовно, догматично и канонично общение с всички останали Поместни православни църкви - както с участвалите в Събора на остров Крит, така и с неучаствалите. Църквата не е светска организация, а Богочовешки организъм. Тя не се влияе и не бива да се влияе в своя съборен живот от политически и светски интереси и произтичащите от тях разделения. Неин Глава е Сам Господ Иисус Христос, Който е "Пътят и Истината и Животът".

Принципите на автокефалността и на съборността в църковния живот не само, че не си противоречат, но се взаимодопълват, произтичат един от друг и са в пълно единство.


Тема 7: За някои трудности в общуването между православните

Със съжаление трябва да кажем, че понякога човешкото (т.е. греховната ни природа, както е наследено от Адам) преобладава в нашите отношения и за съжаление то се проявява и сред вярващите. Още по-тъжно е когато то се проявява сред висшия църковен клир, особено сред епископи. След разсъжденията за събора в Крит и за това кой е по-прав в своето православие, сега обръщаме внимание и върху някои тривиални (но все пак важни) случаи на недобро отношение между вярващите. Тук представяме два откъса: едно мнение на пирейския митрополит Серафим и едно интервю с отец Ангел Величков.
Пирейският митр. Серафим към Коптския патриарх:
Вие сте водач на еретици, сами сте си виновни, че ислямистите ви убиват
Двери, 12 януари 2017: https://dveri.bg/wfqau
Пирейският митрополит Серафим, един от най-често присъстващите в гръцките медии висши духовници, изпрати отворено писмо от 20 страници до Коптския патриарх Теодор II. Последният бе гост на Гръцката православна църква в края на миналата година и срещна радушен прием от страна на гръцкото църковно ръководство. Пирейският митр. Серафим, който в този период е член на св. синод на Гръцката църква, бойкотира мероприятията, свързани с визитата на Коптския патриарх. Сега той разпространи мотивите си за това.
В писмото си той, като се обръща към коптския патриарх с "Ваше Сиятелство", го нарича водач на злочестиви еретици, които нямат Църква и не могат да имат, въпреки че икуменисти-православни го ласкаели, че е наследник на св. апостол Марк. "Вие не сте никакъв наследник на св. апостол Марк, защото такова твърдение е богохулство". "Вашата ерес е осъдена от Четвъртия вселенски събор и вашите ересиарси също", продължава епископското писмо.
След тези квалификации митр. Серафим обяснява на коптския патриарх, че грешката му е в погрешното тълкуване на учението на св. Кирил Александрийски и му разказва за историята на монофизитизма и несторианството, както се изучават те в православните школи.
"Вашият предшественик Шенуда въведе още повече ереси", продължава в същия тон митрополитът, "като възприе католическото учение за удовлетворяването на Божието правосъдие и отрече светоотеческото учение за обожението на човека по благодат".
И накрая гръцкият митрополит назовава и причините за кървавите нападения срещу коптите от страна на джихадистите: "Ако изследвате сериозно нещата, ще установите, че ереста на монофизитизма, към която Вие и вашите бащи принадлежат, е отговорна за разпространението на исляма и за множеството и кървави нападения, тъй като... най-голямо място в учението на исляма заема вашата ерес... Ислямът е рожба и продължител на монофизитизма".
"Троичният Бог използва срещу вас иноверния ислям като крайно педагогическо средство за наказание поради вашето отстъпление от православната вяра и за да ви върне в Неговата свята Православна църква".
"И ако вие и сега продължите да упорствате в своята ерес, то ние ще прекъснем всяко общение с вас и нека всеки си върви по пътя", патетично пише митрополитът.
След това той заклеймява смесените бракове между православните и коптите, "защото ние не се сродяваме с еретици и безверници".
Нататък пирейският владика призовава патриарх Теодор "да плаче горчиво и покайно и тогава ще бъде приет". "И понеже смъртта е близо, Ви призоваваме да побързате да се покаете, преди да дойде краят Ви".
Накрая Пирейският митрополит обяснява защо е бил провокиран да напише това дълго писмо: с него той иска да обясни на Коптския патриарх защо не е присъствал на официалния синодален прием, даден в негова чест, в началото на декември м. г., когато той посети Гърция. Това не било "по лични причини, а по богословски, догматични и сотирологични".
Писмото на Пирейския митрополит предизвика неприятна изненада дори у неговите поддръжници "антиикуменисти". В един от коментарите се казва: "Ваше Високопреосвещенство, макар че съм анти-икуменист и убеден поборник срещу Фенер, този път не мога да ви подкрепя. ...Нападате патриарха на коптите, който при всичко случващо се в Близкия Изток и с неговото паство няма време дори да отвори писмото, което му пращате, колко повече да го прочете... А за смесените бракове - вие сте служили в Австралия и много добре знаете, че нещата, които пишете, не са така. Младите поколения православни и особено гърците се сродяват не само с еретици, но и с иноверци. А и аргументите, които използвате, са смешни: позовавате се на несъществуващи вестници и жълти сайтове... Не разбирам как гръцки митрополит може да си го позволи в такова писмо"...
Пирейският митрополит Серафим редовно влиза в новините с редица свои ексцентрични прояви, сред които са множество отворени писма като например до Английската кралица Елизабет II по повод хомосексуализма на Елтън Джон, до масонски ложи и др. Макар че е ръкоположен за архиерей от Вселенския патриарх Вартоломей, през последните две-три години Пирейският митрополит отправи множество публични обвинения към него. Преди две години изпрати писмо с аналогично съдържание и до Римския папа Франциск, в което заявява, че неговите еретици перат мръсните пари на Коза Ностра и че ръководеният от него Ватикан е една криминална организация, опасна за човечеството: "...Вие не сте нито Римска, нито Католическа, нито църква. Вие приехте предложението на дявола да му се поклоните и да ви направи господари на света".
В същия несмислен и раздразнен дух беше и коментарът на Пирейския митрополит относно четенето на Корана в храма "Св. София" в Истанбул през Рамазана миналата година. Тогава той обвини патриарх Вартоломей в липса на смелост да спре това богохулство."Ако беше мъж на място и имаше смелост, щеше да извика два руски самолетоносача в Босфора и на това беззаконие щеше да се сложи край!", заяви тогава митрополитът. През последната година той организира широка акция срещу Събора на Православната църква в Крит и лансира като водещ богословски проблем за съвременното Православие правото на инославните християни да се наричат църкви. Неговите аргументи срещнаха безкритичен и радушен прием и у нас, възприети от хора със сроден манталитет и начин на мислене.
____________________

Стига сме нападали хората с поучения

С отец Ангел Величков разговаря Димитър Спасов
Отец Ангел Величков е роден в София през 1964 г. Завършва Професионално училище по фотография „Юлиус Фучик“ и се занимава активно с фотография. През 1987 г. емигрира в Швеция и получава статут на политически емигрант. Там се среща с архим. Матий (Норстрьом) и с руската православна енория „Преображение Господне“ (Вселенска патриаршия) в Стокхолм. От 1989 до 1993 г. е студент в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж със стипендия от енорията в Стокхолм. През 1995 г. се завръща в България, където сътрудничи на "Църковен вестник" и се занимава професионално с фотография. От 1998 до 2003 г. е главен редактор на "Църковен вестник". През същия период вечер работи като фотограф в „Шоуто на Слави“ (до 2002 г.). През 2002 г. е ръкоположен в свещенически сан по искане на Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон. От 2003 до 2005 г. е енорийски свещеник в българската енория „Св. Патриарх Евтимий“ в Париж. През 2005 г. преминава по каноничния ред в Руския екзархат към Вселенската патриаршия във връзка с преждевременната кончина на архим. Матий. От есента на 2005 г. е предстоятел на енорията „Преображение Господне“ в Стокхолм. Владее руски, френски, гръцки, шведски и английски.
- Отец Ангеле, Вие сте клирик на Западноевропейската екзархия на руските енории към Вселенската патриаршия, която често пъти е давана като пример за плодотворна и успешна православна мисия, за това, че е възможно да се излезе от рамките на националното и провинциалното и да се свидетелства по един адекватен и вдъхновяващ начин за православната вяра. Запазено ли е в наши дни нещо от тази мисионерска нагласа, от това обръщане към другия, или патосът е по-скоро за опазване на „малкото стадо“?
- Да се излезе от рамките на „националното и провинциалното“ в православното ни битие е не само възможно, но и жизнено необходимо, което за нас означава – спасително. По своята същност автентичната евангелска проповед е насочена именно срещу национализма и маргинализацията на вярата, защото Христос идва да спаси цялото човечество в Адам, а не само някои негови „роднини“, заченати впрочем в греха. Така че, ако говорим за мисия, то тя е първо да освободим вселенската, апостолска Христова вяра от племенно-етническите предразсъдъци, в които самите ние сме я сковали някак незабелязано, с времето.
Смятам, че ние днес неправилно схващаме мисионерството като вид религиозна пропаганда. Главната мисия на Църквата не е пропагандата, а свидетелството за Христос. Средствата, похватите могат да бъдат различни и да се променят според времената и обстоятелствата – проповед, изповедничество, аскетически пример, а понякога и една усмивка стига. Различни форми, но едно свидетелство: че Възкръсналият е в нас, вярващите, и че всеки, който пожелае, може да Го приеме, за да се освети и да наследи вечен живот. Оттук произтича и другият аспект на църковната мисия в света: да кръщава, освещава и възкресява. На ниво ли сме обаче, за да осъществим такава мисия?
Преди да мисионерстваме, е необходимо да разберем какво е нашето призвание. Не е полезно да проповядвам, ако Бог ми е дал дара на мълчанието. Не бива шумно да богословствам, ако моето призвание е вглъбената молитва. Но как да го разбера? Това е невъзможно, без Божията светлина да прогони вътрешния мрак и без благодатта да ни вразуми. Трябва ни личен опит от общуването с Бога, нужно е изпитание на вярата и на нейните плодове, дали са истински. Не може да мисионерства онзи, който не е познал себе си в светлината на Евангелието.
Казано е да не проповядваме там, където други вече са проповядвали (вж. Рим. 15:20-21). Ето, с това просто правило днес почти никой не се съобразява и светът ни прилича на една говорилня. Но натрапената проповед нито е единственото, нито пък е правилното средство за провеждане на православна мисия. Стига сме нападали хората с поучения. Време е да си отворим не устите, а ушите и да имаме търпението да ги изслушаме. Да се научим да беседваме с всички и то не само в храма, но навсякъде, където протича животът ни. Това значи на същия този български език да заговорим „чужди езици“ – езиците на онези, които не са като нас, но може би също търсят Бога. А дори да не Го търсят, нека Го срещнат чрез нас. Това е мисията на благата дума, на приветливия тон, на простотата и кротостта. Такова поведение идва от Христос, защото ние такива собствени качества нямаме. Затова и хората най-напред по това ще познаят, че сме Христови.
- През 2007 г. Руската задгранична църква се присъедини към Московската патриаршия. За изминалите близо десет години промениха ли се в някаква посока нагласите сред вашите енориаши – към по-голяма близост с Московската патриаршия или пък обратно. Поддържате ли някакви контакти в Стокхолм с руската енория на РПЦ или с някоя от останалите православни общности в Швеция?
- Тук ще започна с едно уточнение: нашата Архиепископия на руските православни църкви в Западна Европа към Вселенската патриаршия (наричана понякога за краткост Парижки екзархат) никога не е била идентична с т. нар. Задгранична или „Синодална“ църква, която едва през 2007 г. излезе от многогодишен разкол, възстановявайки общението си с Московската патриаршия и останалите поместни църкви. Нашите енории никога не са били изправени пред канонически проблеми, понеже от самото си основаване през 1931 г. Екзархатът става част от тялото на Константинополската патриаршия.
Нашата Свето-Преображенска енория е основана в Стокхолм преди 400 г. и никога не е прекъсвала дейността си. Счита се за първата енория на Руската църква, учредена зад граница. В самото начало подчинена на древната Новгородска епархия, тя обгрижвала пътуващите търговци. През ХVІІІ в. придобива значението на „представителен“ храм, обслужващ дипломатите на руското посолство.
След болшевишкия преврат през 1917 г. ситуацията рязко се променя. Руските енории на Запад попадат в изолация и пред тях се откриват две възможности: или да приемат каноничност от Константинопол, или да продължат живота си в изолация. През 1931 г. начело с митр. Евлогий се поставя началото на новата Западноевропейска руска епархия към Цариград, имаща и днес статут на екзархия. Това решение прилага в модерно време постановленията на Втория и Четвъртия вселенски събор и на произтичащата роля на Константинополския престол след Великата схизма като канонически гарант за православните в разсеяние.
От своя страна Цариград, приемайки под омофора си руските западноевропейски енории, получава неочакван исторически шанс: от този момент той на дело отново надраства гръко-етническите си рамки и си връща измеренията на наднационална поместна църква.
Тук трябва да сме реалисти: това съвсем не означава, че тлеещите останки на етнофилетизма са автоматично потушени както от руска, така и от гръцка страна. Те тлеят отвътре в цялото днешно Православие и механизмите за преодоляването им са в съвсем различен план. И въпреки това се откриват предпоставки за взаимно обогатяване в наднационален контекст; налице са и нови шансове за цялото Православие след дълги и мрачни години на разделения, чужда зависимост и изолация отново да се осъществи като Една, свята, вселенска и апостолска – надетническа – Църква. И да свидетелства за нея на Запад, където корените на неразделеното християнство са почти забравени.
След 1931 г. енорията ни в Стокхолм встъпва в нова мисия: да обгрижва духовно чедата на руската емиграция. Но не само: в Швеция това е единствената православна църква чак до 60-те години на ХХ век. Затова в метрическите архивни книги се срещат и гръцки, сръбски, румънски имена, няколко български.
След Втората световна война на Запад пристигат нови вълни бежанци от войната, а скоро след това и тълпи икономически емигранти. Гърците и сърбите са онези православни народи, които могат да пътуват свободно. На Запад се появява алтернатива на руското православие – започва периодът на мултинационалната православна диаспора, която дотогава е незначителна в сравнение с руската.
Така и в Стокхолм възникват неруски православни енории. Но през времето на комунизма и дума не може да става за създаване на енория към Москва. Единствената руска енория пребивава в малката църква „Преображение Господне“ – към Цариград.
Твърде късно след демократичните промени, едва през 1996 г., в Стокхолм беше основана втора руска енория, която е към Московската патриаршия – църквата „Свети Сергий“, като алтернативна на нашата. Назрял е моментът Москва да се опита да организира свое паство на национална основа в духа на съвземащото се руско православие и православната „перестройка“ на властта.
Повечето руснаци обаче остават в нашата енория заедно с много шведи, приели православието, финландци, грузинци, украинци – общо 13 националности. За това допринасят два фактора: наднационалният дух на „парижката емиграция“, който влияе и в Стокхолм, и дългогодишното служение на моя предшественик, блаженопочиналия през 2005 г. архим. Матий. Швед, владеещ още руски, английски и френски, приел православието, а после монашество и свещен сан, архитект по образование и духовен възпитаник на института „Св. Сергий“ в Париж, той съумя да сплоти всички не в национален, а във всеправославен дух.
Хубавото е, че все пак между двете енории съществува пълно общение в св. Тайнства, вежливи отношения и добра воля да не си пречим. Затваряме си очите, че голяма част от енориашите ни всъщност са общи. По-скоро им се радваме, че ги има, и им даваме пълната свобода на избор. Когато в единия храм няма служба, съветваме всички да отидат в другия, да не се делят.
Но в други западни страни отношенията между старите „вселенски“ и новосъздадените „московски“ руски енории могат да бъдат и твърде обтегнати. Такива случаи има във Франция, Италия, Великобритания. Обикновено става дума за недвижими имоти, към които руската държава има претенции. Когато това са богати дореволюционни храмове, както е в Ница, тогава се включват и „църковните подразделения“ на властта. Но не ми се говори повече за това.
Само по себе си създаването на алтернативи не е нито канонично, нито коректно. В една чисто прилагана православна еклезиология няма място за алтернативни епископи, нито за алтернативни църкви. Но истината е, че всички сме много далече от идеала. Енориите на православната диаспора почти навсякъде в западните страни живеят в един канонически абсурд. Никъде и никой не се съобразява с древното Осмо правило на Първия вселенски събор, че „да не бъдат в един град двама епископи“. Този важен канон днес е напълно пренебрегван.
Има обяснение за това, има дори и оправдания: динамичен свят, бързи и неочаквани промени, необичайна геополитическа обстановка и т. н. – достатъчно сме ги чели и слушали. Но кашата си е каша и в нейната основа се крие онова, срещу което най-много крещим, но което си остава най-големият ни недъг: етнофилетизмът. За съжаление тази зараза не е чужда нито на миряните, нито на клира. Ще чуете вдъхновени, жарки речи против етнофилетизма, но в ежедневието същите тези оратори са негови тайни роби. А когато етнофилетизмът е подкрепен и поощряван от държавна политика и интереси, проблемът се задълбочава неимоверно.
Вярно е, че езикът е фактор за естествено национално обособяване на енориите, но не и оправдание за етнофилетизма.
Битуват какви ли не мнения за свещен език, за богословски език и прочее. Но зад подобни аргументи много от православните на Запад крият своето нежелание да научат местния език, да се адаптират. И сами се поставят в едно „ментално гето“, от което се чуват постоянни оплаквания – че не ни обичат, че не ни искат, че ни дискриминират. А истината е проста: когато човек се намира в друга страна, трябва да има добрата воля да научи нейния език, за което пък се иска малко доброжелателност и откритост към нейния народ. Вярата ни дава прекрасна основа да развиваме тези качества, да ставаме истински граждани на света, истински свободни в Светия Дух, истински свидетели на Христовото възкресение в православната светлина. Но ние избираме гетото, защото така е по-удобно. И започваме уж да вардим културата си, уж да пазим езика си, развиваме параноя, че някой може да ни асимилира. Но усвояването на чужд език и култура не асимилира, а обогатява.
Други пък в чужбина си създават национален комплекс и започват доброволна асимилация и губят не само богатството на двете култури, но и своята собствена. Тези тенденции влияят по различни начини отрицателно на църковния живот и на православната мисия.
Като добър пример пак ще посоча старата руската емиграция, за която вече стана дума. Тези хора и техните потомци до Втората световна война, досущ руснаци, наистина успяват да станат „граждани на света“, обогатени от най-малко две култури, прекрасно адаптирани, но не и асимилирани. Затова и тяхното православно свидетелство, мисъл и култура стават истински духовен квас на Запад.
Но да се върнем към съвремието. Как при мултиетническо православно изпълнение в един голям град на Запад би могло адекватно да се спази каноничното правило за „един епископ“? Теоретично (и наивно казано) това е напълно възможно: ако всички православни се сплотят около един епископ на териториален, а не на национален принцип, биха могли заедно да имат и да поддържат собствен храм с няколко свещеници, владеещи – всички или поотделно – езиците на енориашите си, но винаги под един митрополит, с една администрация и единни финанси. Виждаме, че цитираното правило съвсем не пречи на езиковото и културното многообразие на паството, нито застрашава неговото единство, напротив. За тази идея обаче днес биха ви счели за утопист. И ще имат право, защото тя на практика е наистина неосъществима.
И вместо предложения вариант властва една друга реалност: православните са разделени на малки, немощни енории, постоянно търсещи помощи и подслон, но горди с националния си владика – един от представителите на няколко различни юрисдикции, нерядко съседи по адрес... Вместо един или два големи православни храма, съответстващи на общия брой православни, в града те са разпилени в множество тесни, скъпи и неприспособени помещения под наем, които с цената на непосилни подвизи подслоняват националните енории. Най-бедните се ползват от благоволението на католици и протестанти, като ползват безплатно техни параклиси. Това пък смущава неофитите, неукрепналите във вярата и зилотите...
По този начин ставаме свидетели на едно абсурдно разточителство на и без това оскъдни средства и човешки ресурс!
И на този фон дори се опитват да „мисионерстват“, като от време на време служат на местния език, при това в най-различни преводи, за чиято „легитимност“ впрочем също има разногласия. Но едно такова „свидетелство“ е неубедително за добре организираните западни граждани.
При добро желание се намират компромисни решения: в големите градове се създават поместни „синоди“ на православните епископи от един град, енориите се опитват да си сътрудничат или поне да не си пречат. Но и в най-добрите случаи православната диаспора остава разпокъсана и икономически немощна.
Понякога израстват големи, заможни енории, които не се спират пред милиони евро и строят собствени храмове с по няколко свещеници. Но това са енориите на доминиращия в страната православен етнос – обикновено гърци, сърби или руснаци. Те често помагат на по-малочислените братя и сестри от други юрисдикции, предоставяйки им от време на време своя храм. Такава взаимопомощ обаче не е в състояние да намери трайни решения на проблемите, нито пък да надрасне отвътре етнофилетистките нагласи, нито да ни издигне до идеала за Една съборна и апостолска църква на равнището на ежедневния живот (който е най-вярното мерило за повечето идеали).
Жалкото е, че Църквата отдавна притежава регулиращ принцип за такива ситуации, от който обаче ние не се възползваме, защото той смущава националните ни предразсъдъци. Като казвам това, искам да уточня, че етнофилетизмът не означава непременно открита вражда или груба пропаганда. Неговите прояви обикновено са в дълбочината на едно отдавна изкривено съзнание, превърнало етноса в идол.
- Приключилият през лятото Велик и свят събор на о. Крит разбуни духовете в Православната църква, като разпали оживена, често дори ожесточена дискусия и в България. Намери ли той някакъв отзвук във вашата енория, разпознаха ли енориашите свои теми и проблеми в дневния му ред?
- Великият и свят събор на о. Крит не разбуни духовете в Православната църква. Духовете ги разбуниха зилоти и разколници, които за съжаление изобилстват. Това са главните врагове на Христовата Църква днес. Те действат отвътре, няма защо да ги търсим навън. И за още по-голямо съжаление не само миряни и свещеници, но и някои от висшия клир се оказаха подвластни на техните внушения. И това се отнася за всички поместни църкви. И ако главен инициатор на саботажа бяха политически и политически коректни среди в управлението на Московската патриаршия, то те добре се възползваха от отдавна съществуващите зилотски течния сред „православните маси“ широко извън Русия. Така на политически заинтересованите от разкол пригласяше цял един зилотски интернационал.
В нашата енория в Стокхолм тези напрежения дадоха по-скоро далечно ехо, отколкото пряк отзвук. Но забелязах, че на хората им беше трудно да се ориентират. От една страна, аз им говорех, че предстои велико и светло всеправославно събитие, а от друга страна, руски пропагандни сайтове вещаеха предателство и отстъпление, насаждаха подозрителност и страх. Наложи се да организираме срещи и беседи по въпроса. После, когато четирите поместни църкви бойкотираха събора, трябваше да заявя от амвона, че това е печален факт, а не някаква „победа“, че трябва да се срамуваме от подобно поведение, а не да го приветстваме. Трябваше да прозвучат ясни и аргументирани послания, за да не продължи объркването. Сега духовете се успокоиха и вече не говорим за това. Слава Богу, че не се стигна до истински разкол. Но лично мене до ден-днешен ме е срам от това, че БПЦ, с която съм духовно свързан, макар и клирик на друга канонична юрисдикция, наложи може би най-мрачното петно върху авторитета си като автокефална църква. Не всички, разбира се, но някои от официалното й управление поеха пътя на една жалка маргинализация. Ето, от това ме е срам.
- Сред темите на Събора в Крит поради ред причини отсъстваше въпросът за вътрешноправославните разколи и зилотстващите групи в лоното на каноничната Църква и въпреки това самият факт на провеждане на Събора отключи огромна енергия на всевъзможни защитници на истинното, неповредено православие и направи темата още по-актуална и важна. Симптом на какво според вас е този изблик на зилотстващи настроения, които се наблюдават не само в Българската, но и в Руската, Гръцката и други поместни църкви?
- Както споменах по-горе, зилотството, което е фундаментализъм на православна основа, е главният враг на православието днес, който неминуемо води към разколи и самоизолация. Но зилотството е и ерес въпреки претенциите си за „чисто православие“. То е именно ерес, защото е в противоречие с догматическото учение за Църквата като Една, свята и вселенска. Тази зилотска ерес особено ясно се прояви около Събора в Крит. Зилотстващите проповедници съгрешиха против самата природа на Христовата църква – съборността. И тук те попаднаха в собствените си козни: дори да бяха прави в подозренията, че се готви „отстъпление“, то именно по тази причина още повече би се наложило спешно свикване, а не отлагане на всеправославен събор! Така че ето в тази си пропаганда зилотството се прояви като еклезиологична ерес, учейки, че може да има „алтернативни“ събори, църкви, идеи, които можело да са по-добри от онова, което Съборът постанови. Но ако вярваме, че Църквата, водена от Светия Дух, е непогрешима в своите определения, то единствената гаранция за това е съблюдаването на нейната съборност. След Великата схизма в средата на ХІ в. силата на всецърковен (вселенски) събор има Всеправославният събор. В тази светлина другата лъжа беше, че Критският събор щял да се нарече Осми вселенски, какъвто никой не е и обявявал.
Ето защо онези, които тръгнаха против Всеправославния събор в Крит, волно или неволно се опълчиха срещу Светия Дух. Трябва да сме благодарни само за едно: че не се стигна до голям разкол. Но мисля, че Църквата трябва да свика свой събор отделно по въпросите за зилотизма, водещ в еднаква степен и към ереси, и към разколи. В този смисъл дори политическите сили, в чийто интерес беше провалянето на Критския събор, носят по-малка вина от зилотите в Църквата. Тези последните поради неразумието си станаха маша на светския дух, от който иначе толкова ги е страх. Цитираха злокобни пророчества, че този събор щял да доведе до велики отстъпления, предшестващи края на света. Е, прави излязоха – пророчествата се сбъднаха в тяхно лице!
Цялата тази история много напомня за Несторий (V в.), който някога високопарно проповядвал чистота на православието и жестоко преследвал еретиците, но накрая сам излязъл виден еретик...
Колкото до самия Събор, като теми и богословски послания той не беше на очакваното равнище. Някои разисквания създадоха впечатление по-скоро за известна криза в съвременната богословска мисъл – всички онези дребнави умувания около понятията Църква и личност, например. Също така беше жалко, че главните теми всъщност бяха изключени поради прекалена дипломатичност. Онези, които не пожелаха да почетат Църквата, така или иначе не дойдоха. И ето, сега си разсъждаваме за диаспората, за зилотите... Но на първо място не ние, а Църковният събор трябва да се произнесе по тези най-важни въпроси, защото само той може и да ги разреши.
И все пак святото, прекрасното, най-важното е, че този събор се състоя дори такъв, какъвто беше. Сам по себе си той беше поредното потвърждение на съборността като залог за единство в Господа, като природа на самата Негова Църква.
- Успявате да следите от 3000 км разстояние случващото се в живота на БПЦ. Има ли събитие от последните няколко години, което да ви е изпълнило с надежда и радост?
- Днес не е трудно да се следи каквото и да било на всякакви разстояния. В този смисъл това, че следя живота на БПЦ, не е някакво особено умение, а по-скоро моя лична необходимост и дълг. Освен това то е и една стара приятелска връзка с духовно близки хора – екипа на сайта „Двери”, с част от който преди заедно издавахме Църковен вестник. Истинска придобивка е, че днес животът на БПЦ може да се следи чрез „Двери“. Иначе, кой знае, сигурно щяхме напълно да затъпеем от клакьорство, от самохвалство, които преливат в разни „официози“. Но „Двери“ показват нещата такива, каквито са. Това води към покаяние, а покаянието – към обновление...
Онова, което ме изпълва с надежда и радост в живота на БПЦ, е появата през последните години на някои нови архиереи със здрава духовност и адекватен поглед върху нещата. Това все пак успява да внесе баланс в управлението на Църквата ни, а и да дава отпор срещу нездравите тенденции: зилотството, корупцията, политизирането и национализма.
- Шведската лутеранска църква е сред най-либералните протестантски деноминации по отношение на въпроси като женско свещенство, благославяне на хомосексуалните бракове, избор на хомосексуалисти за свещеници и епископи, приемане на евтаназията и т. н. Тези сериозни промени, случили се през последните десетина години, по какъв начин се отразяват на влиянието на Лутеранската църква сред вярващите шведи? Подобна среда създава ли някакви проблеми за вашето служение и пастирска грижа за енориашите?
- Последният въпрос е по-скоро тъжен. Традиционно Швеция не е чак толкова либерална страна. От строгите морални норми Шведската лутеранска църква се разкрепостява не много отдавна. До 2000 г. тя има статут на държавна църква.
Свръхлиберализацията, за която споменавате, е по-скоро един експеримент, започнал преди няколко десетилетия. Кой знае докъде ще стигне. Тревожно е, че Шведската църква, макар и вече отделена от държавата, продължава да бъде политически коректна, а това в днешните обстоятелства застрашава самата й християнска идентичност. Днес главните теми на духовните й послания са хомосексуални бракове и духовници, свобода на абортите и евтаназията, женско свещенство, дружба с исляма. На места дори премахват Кръста, „за да не скандализира“!
Но преди тази Църква е имала какво да каже на хората за вяра и благочестие. Обществото е било християнизирано, макар и в протестантски дух.
Вярващи хора винаги е имало, има, разбира се, и днес. Те са силно смутени и объркани, защото не са готови да понесат новите промени. Някои от тях опитват да търпят на място. Все повече напускат и търсят други църкви. Цели енории затварят врати, огромни храмове пустеят и се обявяват за продажба. Мнозина се присъединяват към т. нар. свободни църкви, които ние наричаме секти. Тук обаче сектите стават по-приемлива алтернатива за разочарованите класически протестанти. Други, по-образовани във вярата, стават католици. Католическата църква в Швеция се разраства силно и заема авторитетни позиции.
И разбира се, някои откриват православието и го приемат. В нашата енория има значителна шведскоговореща група, достатъчно многобройна, за да служим веднъж в месеца изцяло на шведски. Това са прекрасни хора, милеещи за вярата, извървели всеки своя духовен път, често нелек, добре подготвени в православното учение. Понасят с радост дори и това, че три недели в месеца литургиите, както и всички останали служби, са на църковнославянски. И виждам, че православието им помага да преоткрият своята християнска идентичност, да се върнат към далечните си духовни корени, които също са в неразделената Христова църква на древността. Ние трябва много да ценим тези хора. Техният пример в осъзнатата, изстрадана православна вяра и благочестие ни е необходим.
Със съкращения

Пълния текст на интервюто можете да прочетете в сп. "Християнство и култура", бр. 115.



Тема 8: Устав на БПЦ
За да сме запознати с нашите права и задължения като членове на БПЦ, най-добре е да познаваме основния документ за устройството на Църквата – устава. Ето защо днес ще се спрем тъкмо на него, като тук ще разгледаме само основните моменти в него, а в прикачения файл ще намерите целия Устав.

Съдържание на Устава:
ЧАСТ ПЪРВА: УСТРОЙСТВО
Глава първа: ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ
Глава втора: ЦЪРКОВЕН СЪБОР
Раздел І: ЦЪРКОВЕН СЪБОР
Раздел ІІ: ИЗБОР НА ЧЛЕНОВЕ НА ЦЪРКОВНИЯ СЪБОР
Раздел ІІІ: ПРАВОМОЩИЯ И ЗАСЕДАНИЯ НА ЦЪРКОВНИЯ СЪБОР
Глава трета: АРХИЕРЕЙСКИ СЪБОР
Глава четвърта: БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ
Раздел І: БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ
Раздел ІІ: ИЗБОР НА БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ
Раздел ІІІ: ПРАВОМОЩИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИАРХ
Глава пета: СВЕТИ СИНОД
Раздел І: ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
Раздел ІІ: ПРАВОМОЩИЯ НА СВЕТИЯ СИНОД В ПЪЛЕН СЪСТАВ
Раздел ІІІ: ПРАВОМОЩИЯ НА СВЕТИЯ СИНОД В НАМАЛЕН СЪСТАВ
Раздел ІV: ЗАСЕДАНИЯ НА СВЕТИЯ СИНОД
Раздел V: АДМИНИСТРАЦИЯ НА СВЕТИЯ СИНОД
Глава шеста: ВЪРХОВЕН ЦЪРКОВЕН СЪВЕТ 
Раздел І: ВЪРХОВЕН ЦЪРКОВЕН СЪВЕТ 
Раздел ІІ: ПРАВОМОЩИЯ И ЗАСЕДАНИЯ НА ВЪРХОВНИЯ ЦЪРКОВЕН СЪВЕТ 
Глава седма: ЕПАРХИЙСКИ МИТРОПОЛИТ
Раздел І: ЕПАРХИЙСКИ МИТРОПОЛИТ
Раздел ІІ: ИЗБИРАНЕ НА ЕПАРХИЙСКИ МИТРОПОЛИТ
Раздел ІІІ: ПРАВОМОЩИЯ НА ЕПАРХИЙСКИЯ МИТРОПОЛИТ
Раздел ІV: АДМИНИСТРАЦИЯ НА МИТРОПОЛИЯТА
Глава осма: ЕПАРХИЙСКИ ИЗБИРАТЕЛИ
Глава девета: ЕПАРХИЙСКИ СЪВЕТ 
Раздел І: ЕПАРХИЙСКИ СЪВЕТ 
Раздел ІІ: ПРАВОМОЩИЯ И ЗАСЕДАНИЯ НА ЕПАРХИЙСКИЯ СЪВЕТ
Глава десета: АРХИЕРЕЙСКИ НАМЕСТНИЦИ
Глава единадесета: ЕНОРИИ  И  СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИ
Раздел І: ЕНОРИИ  И  СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИ
Раздел ІІ: ПРАВОМОЩИЯ НА СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИТЕ
Глава дванадесета: ЦЪРКВА И ЦЪРКОВНО НАСТОЯТЕЛСТВО
Раздел І: ЦЪРКВА И ЦЪРКОВНО НАСТОЯТЕЛСТВО
Раздел ІІ: ПРАВОМОЩИЯ НА ЦЪРКОВНИТЕ НАСТОЯТЕЛСТВА
Глава тринадесета: МАНАСТИРИ
Раздел І: МАНАСТИРИ И МОНАСИ/МОНАХИНИ
Раздел ІІ: ПРАВОМОЩИЯ НА МАНАСТИРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ – МАНАСТИРСКИ СЪБОР И ИГУМЕН
ЧАСТ ВТОРА: ЦЪРКОВЕН СЪД
Глава първа: ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
Раздел І: УСТРОЙСТВО
Раздел ІІ: ПОДВЕДОМСТВЕНОСТ
Глава втора: ЦЪРКОВНО-СЪДЕБНИ ДЕЛА
Раздел І: ЦЪРКОВНО-НАКАЗАТЕЛНИ ДЕЛА
Раздел ІІ: ЦЪРКОВНО-ИМУЩЕСТВЕНИ СПОРОВЕ
Раздел ІІІ: ЦЪРКОВНО-АДМИНИСТРАТИВНИ ДЕЛА
ЧАСТ ТРЕТА: ПООЩРЕНИЯ, ДИСЦИПЛИНАРНА И ИМУЩЕСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ НА СЛУЖИТЕЛИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ
Глава втора: ДИСЦИПЛИНАРНА ОТГОВОРНОСТ
Раздел І: ОБЩА РАЗПОРЕДБА
Раздел ІІ: ДИСЦИПЛИНАРНИ ПРОСТЪПКИ
Раздел ІІІ: ДИСЦИПЛИНАРНИ НАКАЗАНИЯ
Раздел ІV: ПРАВИЛА ЗА НАЛАГАНЕ НА  ДИСЦИПЛИНАРНИ НАКАЗАНИЯ 
Глава трета: ИМУЩЕСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ НА СЛУЖИТЕЛИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА: ОСОБЕНИ ПРАВИЛА ОТНОСНО ПРАВНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА СЛУЖИТЕЛИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ
ЧАСТ ПЕТА: ИЗДРЪЖКА НА ЦЪРКВАТА
Глава първа : ПРИХОДИ И РАЗХОДИ
Раздел І : ПРИХОДИ
Раздел ІІ: РАЗХОДИ
Глава втора: БЮДЖЕТ, КОНТРОЛ И ОТЧЕТ
Раздел І : БЮДЖЕТ
Раздел ІІ: ПРАВИЛА ЗА ОСИГУРЯВАНЕ НА ПРИХОДНАТА ЧАСТ НА БЮДЖЕТА
Раздел ІІІ: КОНТРОЛ И ОТЧЕТИ
Глава трета: ЕДИНЕН СИНОДАЛЕН РЕГИСТЪР НА ИМОТИТЕ, СОБСТВЕНОСТ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА  ЦЪРКВА – БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, МИТРОПОЛИИТЕ, ЦЪРКВИТЕ И МАНАСТИРИТЕ
Глава шеста: ЗНАМЕ И ПЕЧАТИ
ДОПЪЛНИТЕЛНА РАЗПОРЕДБА
ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЮРОТО НА VІ ЦЪРКОВНО-НАРОДЕН СЪБОР:
ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ И МИТРОПОЛИТ СОФИЙСКИ МАКСИМ

ЧЛЕНОВЕ НА БЮРОТО НА VI ЦЪРКОВНО-НАРОДЕН СЪБОР:
СТОБИЙСКИ ЕПИСКОП НАУМ
ПРОТОЙЕРЕЙ АНГЕЛ ЕМАНУИЛОВ АНГЕЛОВ
ИВАН КОНСТАНТИНОВ МИНЕВ
МАРИЯ ПЕТКОВА КЬОСЕВА


Тема 9: Отново за светото причастие

Светата Библия и Светите Отци за причастието и за достойното приемане на Светите Тайни
Взето от Православието.com
http://www.pravoslavieto.com/docs/Tainstva/prichastie/sv_prichastie_Biblia_sv_otci.htm#gen9

Св. Писание за светата Евхаристия
"И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове" (Мат. 26:26-28).
"И когато настана часът, Той седна на трапезата, и дванайсетте апостоли с Него, и им рече: от сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам, понеже, казвам ви, няма вече да я ям, докле тя се не извърши в царството Божие. И като взе чашата и благодари, рече: вземете я и разделете помежду си, защото, казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде царството Божие. И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен. Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива." (Лук. 22:15-20).
"Аз приех от Господа това, което ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден взе хляб, поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете за Мой спомен." (1Кор. 11:23-25). 
"Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха; а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света. Тогава иудеите се запрепираха помежду си, думайки: как може Той да ни даде плътта Си да ядем? . . .  Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха маната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки" (Иоан 6:48-58).
"Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово?" (1Кор. 10:16).
"Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми" (Пс. 22:5).
"Колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той. Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста" (1Кор. 11:26-30).
"Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си" (Мат. 5:23-24).
"Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта?" (Евр. 10:28-29).
"Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища" (Рим. 11:33).
Като споменаваме и ние, грешните, животворящите Му страдания, спасителния Кръст и смърт, и погребение, и тридневното Възкресение от мъртвите, възхождането на небесата, и сядането отдясно на Тебе, Бога и Отца, както и второто славно, страшно Негово пришествие, когато ще дойде със слава да съди живи и мъртви, когато ще въздаде на всеки според неговите дела: принасяме Ти, Владико, тази страшна и безкръвна Жертва.
(из Литургия от св. Яков, по 
Св. Марк Ефески).
Споменавайки какво претърпя за нас Христос, благодарим Ти, Боже Вседържителю, не защото сме длъжни, но защото за нас това е скъпо и важно и изпълняваме Неговата заповед.
(из апостолската Литургия, записана от светителя, по 
Св. Марк Ефески).
Ние възприемаме Евхаристията не като обикновен хляб и като обикновено питие. Както Иисус Христос, нашият Спасител, когато се въплътил като Слово Божие, заради нашето спасение придобил плът и кръв, така и тази Храна, над която е произнесена благодарствената молитва на Неговото Слово и която след претворението храни нашите плът и кръв, е Плътта и Кръвта на Същия въплътил се Иисус Христос.
 Св. Ириней Лионски († ок. 202)   
Както земният хляб чрез призоваването върху него на Бога вече не е обикновен хляб, а Евхаристия, съчетаваща в себе си земното и небесното, така и нашите тела, като се приобщават с Евхаристията, вече не са тленни, а имат надежда за възкресението.
 Св. Атанасий Велики (Атанасий Александрийски) († 373)
"Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините" (Мат. 7:6) – казва Христос. Защото и за това е нужен справедлив съд. Господ не е казал неопределено или без разлика: давайте святото и бисера на всички, а казва: "Не давайте светинята на псетата", тоест на тези, които вършат зло. Така казва и апостолът: "Пазете се от псетата, пазете се от злите работници" (Филип. 3:2). Чуй внимателно и ти, свещениче, не давай пречистото Тяло на недостойните, за да не попаднеш под отговорност – не по гражданските закони, а по думите на Владиката. И така, не давайте светинята на псетата, не хвърляйте бисера си пред свините, за да не го стъпчат те с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат, създавайки разколи и ереси.
Не знам какво да правя с моите грехове, умът ми не вижда с какво да се умия и очистя. Ако реша да се умия с вода, няма да ми стигнат моретата и реките, няма да са достатъчни, за да ме очистят. Но ако се умия с Кръвта и водата от ребрата на Сина Божий, ще се очистя и ще се излеят върху мене Неговите щедрости.
Който вкусва от Небесния хляб, той без съмнение става небесен.
Хлябът и виното на Евхаристията преди святото призоваване на покланяемата Троица са били обикновени хляб и вино. След края на призоваването хлябът става Тяло Христово, а виното – Негова Кръв.
 Щом като Самият Христос е казал за хляба: "това е Моето тяло" (Мат. 26:26), кой вече ще се осмели да не вярва след тези думи? И щом като Самият Той ни е уверил за чашата и е казал: "това е Моята кръв" (Мат. 26:28), кой тогава ще се усъмни и ще каже, че това не е Неговата Кръв? Някога в Кана Галилейска Той превърна водата във вино (Иоан. 2:1-10), което е подобно на кръвта, а не е ли достоен за вярване, когато превръща виното в Кръв? Ако поканен на сватбата, Господ извършва това славно чудо, не изисква ли Той още повече нашата вяра, след като дари на синовете на брачния чертог (Мат. 9:15) Своите Тяло и Кръв за спасението им? Затова да приемем с пълна увереност това като Тяло и Кръв Христови! Защото под вид на хляб ти се дава Тяло, а под вид на вино – Кръв, та, като се приобщиш с тях, да станеш едно с Господа по тяло и кръв. Именно по този начин ние ставаме христоносци, когато Тялото и Кръвта Му се съединят с нашите тяло и кръв. Така, според думите на блажения Петър, ние ставаме "участници в божественото естество" (2Петр. 1:4) (слав. Библия: божественнаго причастницы естества)... И така, не смятай за обикновени хляба и виното в Евхаристията, защото, по думите на Господа, те са Тяло и Кръв Христови.
Блаженият Павел казва: 
"Аз приех от Господа това, което ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден взе хляб, поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете за Мой спомен." (1Кор. 11:23-25). 
Затова, ако сам Господ е казал за хляба: това е Моето тяло - кой ще се осмели след това да се съмнява в тази истина? Ако Сам Той потвърдил като е рекъл: това е Моята кръв - кой ще се усъмни и ще каже: това не е Неговата кръв? Христос някога в Кана Галилейскапретворил водата във вино, наподобяващо кръвта - не заслужава ли вяра и в това, че може да пресътвори виното в кръв? Той, поканеният на плътски брак извършил такова необичайно чудо - не толкоз повече ли за несъмнено трябва да бъде признато това, че Той дарява на синовете от духовния брак да вкусят Неговото Тяло и Неговата кръв? 
По тази причина нека се причастяваме със Светите тайни с пълна увереност, че те са Тяло Христово, защото под вид на хляб ти се дава тяло, а под вид на вино приемаш кръв, та, като се причастиш с Тялото Христово и Кръвта Христова, да станеш сътелесен и съкръвен с Христа. Така ние ставаме Христоносци, понеже духовно и телесно сме приели тялото и кръвта Христови - тъй ставаме още и "участници в божественото естество" според думите на блажения Петър (2Петр. 1:4).
Някога Христос, беседвайки с юдеите, рекъл: "Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот" (Йоан. 6:53).
Силата на тайнството ни обяснява блаженият Давид, казвайки: "Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми" (Пс. 22:5). Реченото от пророка има следния смисъл: до Твоето въплъщение демоните приготовляваха трапеза за човеците - трапеза нечиста, осквернена и изпълнена с дяволски сили; но след Твоето идване, Владико, Ти си приготвил трапеза пред мен. Когато човек казва Богу: "приготвил си ми трапеза" - какво друго означава това, освен тайнствена и духовна трапеза, каквато е приготвил за нас Бог против демоните?! И това е напълно вярно, защото първата трапеза е била общение с дявола, а втората - с Бога. Затова и Соломон, давайки да се разбере за тази благодат, говори в Еклесиаст: "И тъй, иди, яж радостно хляба си и пий с радостно сърце виното си, щом Бог има благоволение над твоите работи" (Екл. 9:7). Думата "иди" означава спасителна и блаженотворна покана! Затова не гледай на Светите Тайни просто като на хляб и вино, защото, според Господните думи, те са тяло и кръв Христови. 
Макар чувството да ти представя хляб и вино, ти, обаче, се убеждавай чрез вярата. Не съди за нещата по вкус, но се убеждавай с вяра, че несъмнено си се сподобил с тялото и кръвта Христови!
Християните като храна за себе си приемат небесен огън. Той за тях е успокоение, той ги очиства и умива. Той освещава сърцата им и спомага за тяхното израстване. Той за тях е въздух и живот.
Време е да пристъпим към Страшната Трапеза. Нека пристъпим всички с достойна мъдрост и внимание! Нека никой не бъде Юда, нека никой не бъде лош, нека никой не таи в себе си отрова, като казва едно, а мисли друго. Пред нас стои Христос: Който е утвърдил оная Трапеза, Той сега приготвя и тази. Защото не човекът претворява предложеното в Тяло и Кръв Христови, а Самият разпнат за нас Христос. Свещеникът стои, носейки Неговия образ, и произнася думите, а действа силата и благодатта Божия: "Това е Моето тяло" (Мат. 26:26), е казал Той. Следователно нека никой не бъде коварен, нека никой не таи злоба, нека никой не държи отрова в душата си, за да не се причасти за осъждане. И тогава, след приемането на предложените Дарове, в Юда влязъл дяволът, като презрял не Тялото Господне, а Юда с неговото безстрашие. Та да знаеш, че тези, които недостойно се причастяват с божествените Тайни, дяволът особено ги напада и често се вселява в тях, както някога в Юда. Защото почестите носят полза на достойните, а тези, които недостойно се ползват от тях, биват подлагани на по-голямо наказание. Казвам това не за да ви плаша, а за да ви предпазя. Ако ти имаш нещо против врага си, остави гнева, излекувай раната, прекрати враждата, за да получиш полза от тази Трапеза, защото ти пристъпваш към Страшната и Свята Жертва. Засрами се пред Този, Който се принася: лежи пред нас закланият Христос. Защо Той е заклан и за какво? За да омиротвори небесното и земното, за да те направи приятел на ангелите, за да те примири с Бога, за да те направи от враг и противник приятел. Той отдаде душата Си за тези, които Го ненавиждат, а ти оставаш във вражда с подобния на тебе? Как ти можеш да пристъпиш към Трапезата на Мира? Той не се е отказал даже да умре за тебе, а ти не искаш заради самия себе си да оставиш гнева срещу подобния на тебе? Как може това да се прости?
Нека никой няма вътре в себе си зли помисли, но всички да очистим своите умове; ние пристъпваме към чиста жертва - нека направим душата си свята, а това можем да направил и за един ден. Как и по какъв начин? Ако ли ти имаш нещо срещу своя враг, то остави гнева, изцери раната, прекрати враждата, за да можеш да извлечеш полза от тази трапеза, защото ти пристъпваш към страшна и свята жертва. Засрами се от това, което служи за основание на самото това принасяне. Тук предстои заклания Христос. Защо Той е заклан и за какво? За да умиротвори небесното и земното, за да те направи приятел на ангелите, за да примири с теб Бога и от враг и противник да те направи приятел. Той дава душата си за онези, които Го мразят, а ти още оставаш във вражда против подобния на теб роб? Как можеш ти да пристъпиш към трапезата на мира? Той не се е отказал дори да умре за теб, а теб не ти достигат сили да надделееш сам над себе си и да изоставиш гнева срещу подобния си? Нима това може да се удостои с прощение?
Какво можеш да кажеш във връзка с това? Ако ти не прощаваш на врага си, нанасяш вреда не на него, а на самия себе си. На него ти често можеш да му вредиш в сегашния живот, но така правиш себе си безответен за бъдещия ден. Защото Бог от нищо не се отвращава така, както от човек злопаметен, сърце надменно и душа раздразнителна. Чуй какво казва Той: "Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си" (Мат. 5:23-24).
Ще кажеш: "Той ме обиди и прекалено много ми отне." И какво? Загубата е само в пари. Той не те е уязвил така, както Юда – Христос. Въпреки това Христос проля Своята Кръв за спасението на тези, които я проляха.
(Цялото слово: 
Слово в Свети и велики четвъртък за предателството на Иуда Искариотски, Пасха, Причащението и злопаметството.)
Тези, за които наближава времето да напуснат този свят, ако се причастят с чиста съвест, при последния им дъх ги заобикалят ангели и ги съпровождат заради приетите от тях свети Тайни.
 Когато виждаш, че свещеникът ти дава светите Дарове, знай, че в този миг Самият Христос протяга към тебе ръка.
 Кръвта на Агнеца е спасителна за тебе, ако пристъпваш към нея с вяра, ако чувствата и мислите ти, чрез които след греха влиза смъртта, помазваш с вяра, като с кръв, както някога Израил помазвал вратите си с кръв. Наистина, ако страстта не влезе в тебе чрез очите, слуха, обонянието, вкуса и осезанието, а след това и чрез разсъдъка, тогава и смъртта няма да те завладее. Тогава ти, като приемеш в своето тяло Кръвта на Иисус Христос, ще притежаваш и появяващия се в тялото ти Живот.
По-скоро душата си ще пожертвам, отколкото да си позволя да се причастя с Кръвта на Владиката недостойно; и по-скоро ще пролея собствената си кръв, отколкото да си позволя да се причастя с толкова страшната Кръв по недостоен начин.
Кого да одобрим – тези, които се причастяват веднъж, или тези, които често, или тези, които рядко? Нито едните, нито другите, нито третите, а тези, които се причастяват с чиста съвест, с чисто сърце, с безукорен живот.
Времето за причастяване се определя не от празника и тържеството, а от чистата съвест и безукорния живот.
Дързостта не се състои в това, че често пристъпват към причастие, а в това, че пристъпват недостойно, макар някой и само веднъж за целия си живот да е направил това.
Виждам, мнозина не се причастяват често. Това е дело на дявола. Той пречи на честото приемане на Тялото Христово. И съвсем очевидно е, че този, който не се причастява често, дава на дявола голяма власт над себе си, а дяволът я приема и повежда човека към всякакво зло.
Не е толкова опасно да пристъпват към това тайнство бесноватите, колкото тези, които, както казва св. апостол Павел, потъпкват Христос, не почитат като светиня Кръвта на Завета, а се подиграват с благодатта на духа. Този, който в грехове пристъпва, е по-лош от бесноватия. Последният не се наказва, защото е обладан, а този, който недостойно пристъпва, се предава на вечни мъки.
Знаем, че мнозина от вас скоро ще дойдат и ще пристъпят към тази духовна трапеза: за да не стане това в наша вреда и присъда, а да получим спасение за душите си - аз още отсега ви предупреждавам и всячески ви моля да очистим сами себе си от всяко зло и тогава да пристъпим към св. Тайни! Никой да не говори: аз съм покрит с дим, съвестта ми е пълна с грехове, нося тежко бреме от пороци, не съм достоен за тази трапеза! Тези пет дена са достатъчни, за да се очистиш от множество грехове: ако духовно отрезвееш, ако се молиш покайно, ако бодърстваш сърдечно.
Ти гледай не на това, че времето е кратко, а взри се в друго: че Господ е милостив и човеколюбив. Ниневитяните в три дена успели да се освободят от Божия гняв и ни най-малко не им попречила краткостта на времето да проявят усърдие, да покажат покаяние, да постигнат всичко, с помощта на човеколюбивия Господ. И блудницата като пристъпила към Христа, за един миг смъкнала всичкия позор от себе си; и когато юдеите негодували против Христа, че я допуснал при Себе си и й позволил такава смелост, Той им затворил устата, а нея освободил опростена.
Защо така? Защото блудницата пристъпила към Христа със сърдечно разположение, с пламенна душа, с вяра и се докоснала до светите крака на Господа, като разплела коси, като проляла сълзи, като разляла миро. С каквото съблазнявала людете - с това постигнала и покаяние; с каквото въбуждала погледа на похотливите - със същото проляла обилни сълзи; с тези коси, с които увличала мнозина в грях - с тях тя изтрила краката на Господа; с това миро, с което примамвала душите - с него тя помазала обилно Христа Иисуса!
Така и ти, човече, с каквото си прогневил Бога, със същото можеш да го умилостивиш. Ти си Го прогневил с кражба на пари - умилостиви Го с връщане на краденото и с благотворение от теб, подобно на Закхея. Ти си Го разгневил със злословие на езика си и с обиди към мнозина - с езика пак Го умилостиви, като отправиш чисти молитви, като благославяш злословещите, като прощаваш злоречивите, като благодариш на обиждащите.
За всичко това не е нужно много време - не от количеството на дните, а от качеството на покаянието се ражда спасението.
Какво казваш: "Нима аз мога да простя?" "Да, – казва Той. – За мира с брат ти е принесена тази Жертва." Затова, щом като тя е принесена за мира с брат ти, а ти не сключваш мир, напразно участваш в нея; за тебе става безполезно това дело. Направи първо това, за което е принесена Жертвата, тогава и ще се причастяваш с полза. Заради това е слязъл Синът Божий – за да примири нашия род с Господа; но и не само за това е дошъл Той, а и нас, извършващите това, да направи причастници на Неговото име.
 "Блажени – каза Той, – миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии" (Мат. 5:9). Каквото е направил Единородният Син Божий, същото направи и ти, като станеш според човешките си сили носител на мира и за себе си, и за другите. Затова тебе – миротвореца – Той и нарича син Божий; затова и когато установявал тази Жертва, Той не споменал никоя друга заповед освен примиряването с брата, показвайки по този начин, че това е най-важното. И така, като знаем това, да прекратим всякакъв гняв и като очистим съвестта си, с цялото си смирение и кротост да пристъпим към Христовата Трапеза!
Понеже свещениците не могат да познават всички грешници и тези, които недостойно се причастяват със светите Тайни, то Бог често предава такива хора на сатаната. Когато се случат болести, клевети, скърби и нещастия, когато някой го сполетят подобни бедствия – това става по тази причина.
Тези, които падат и не се осмеляват да пристъпят към свещените Тайни, постъпват съзнателно и скоро могат да стигнат дотам, че да не грешат. А тези, които съгрешават и се осмеляват с "нечисти ръце" да се докосват до пречистите Тайни, са достойни за безброй наказания. Защото, според истинните думи на св. апостол Павел, те правят себе си виновни спрямо Тялото и Кръвта Господни (срв. 1Кор. 11:27). Затова дяволът към първите не настъпва с такава сила, защото знае, че те, макар и да падат, но, осъзнавайки това, запазват уважение към Божественото. А последните, които грешат и не съзнават това или, макар и да съзнават, но го пренебрегват и се осмеляват да се докосват до светите Тайни, тях дяволът ги напада с всички сили, като основателно приема това за признак на пълно безчувствие и развращение. Така постъпил той и с предателя. Дяволът влязъл в него не защото пренебрегнал Кръвта на Владиката, а защото от лукавството на Юда направил извод за неговата неизлечима вече болест. Тъй като Юда замислял да извърши предателството, но не се отказал от приобщението, и дяволът го обладал. А ако беше видял, че той запазва благоговение към божественото Тайнство и се въздържа от него, може би щеше да отмине Юда като въздържан. Но тъй като видял, че той е помрачен от корист, че вече няма в него правилно духовно разположение и губи самообладание от ненаситност, и на всичкото отгоре се осмелява да приеме това, до което в такова състояние дори да се докосва не трябва, и разбрал неговото безчувствие, и влязъл в него.
"Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат" (Мат. 7:6). Тези думи имат следния смисъл. Божието слово е свято и е най-скъпоценният бисер. Псетата и свините са тези, които съгрешават не само в догматите, но и в живота. Стъпкването са раздорът и споровете за догматите на тези, които се опитват да извратят правотата им и оскърбяват достойния и почтен живот. А разкъсването са пренебрежението и поругаването от неправедно живеещите на носителите на Божието слово, които дават добри съвети. Господ затова е и казал: не хвърляйте словото като нещо малоценно и лесно придобивано, за да не оскърбите Господа и вас самите да не ви подхвърлят на осмиване тези, които не говорят и не живеят в истината. Други пък, които също са близо до истината, тълкуват тези думи така, че Господ е заповядал дори да не се дава на недостойните и нечистите и свещенство, за да не го осквернят. Ако кажат, че и на съгрешаващите миряни Господ заповядва да не се дават божествените Тайни, не противоречи на това.
Духовната немощ и духовната смърт произтичат от недостойното причастяване. Защото мнозина, които недостойно се причастяват, стават немощни по вяра, слаби по дух, тоест подлагат се на недъзите на страстите, заспиват греховен сън и от това смъртоносно заспиване изобщо не се пробуждат за спасителни дела.
Ако ние всеки път, когато сме изложени на греховна рана, се смятахме за недостойни да приемем Тайните, щяхме да полагаме старание да се поправим чрез покаяние, за да пристъпим достойно към тях. Тогава ние нямаше да бъдем наказвани от Господа като недостойни с жестоките бичове на немощите, та по такъв начин съкрушени, да се стремим да излекуваме раните си, защото иначе, като бъдем признати за недостойни за кратко вразумление в този век, ще бъдем осъдени в бъдещия с грешниците от този свят.
 Ние сме длъжни да се смятаме за недостойни за Причастие със светото Тяло Христово. Първо – затова, че величието на тази небесна манна е такова, че никой облечен в тленна плът не приема тази свята Храна по своя заслуга, а по незаслужената милост Господня. Второ – защото никой във войната с този свят не може да бъде толкова внимателен, че да не бъде уязвен макар от редки и леки стрели на греха, защото не е възможно човек да не съгреши било поради незнание или поради небрежност, било поради лекомислие или поради увлечение, било поради разсеяност на мислите или поради някаква нужда, или поради забравяне. Ние не трябва да страним от Причастието Господне заради това, че се признаваме за грешници. А с все по-голяма и по-голяма жажда трябва да бързаме към него за изцеление на душата и очистване на духа.
Да се причастяваме обаче, трябва с такова смирение на духа и вяра, че като се смятаме за недостойни да приемем такава благодат, ние още повече да желаем излекуването на нашите рани. А иначе и веднъж в годината не е възможно достойно да се приеме Причастие. Някои така и правят: живеейки в манастирите, те толкова високо оценяват достойнството, освещението и благотворността на небесните Тайнства и считат, че само святите и непорочните трябва да ги приемат. А по-добре е да се мисли, че тези Тайнства чрез действащата благодат ни правят чисти и святи. Такива хора наистина проявяват повече гордост отколкото смирение, както им се струва, защото, когато приемат Причастие веднъж в годината, те смятат себе си за достойни. А много по-правилно би било ние със същото смирение, с което вярваме и изповядваме, че никога не можем достойно да се докоснем до светите Тайни, всеки неделен ден да ги приемаме за излекуване на нашите недъзи, отколкото, превъзнасяйки се със суетното убеждение, да вярваме, че ние след едногодишен срок сме достойни за тях.
 Св. авва Исаия († 488)  
Причастието – това е този дар, който ни съединява с Бога.
Горко ми, горко ми! Като не спирам да се увличам в общуването с враговете Божии, как мога аз да имам общение с Бога? От това следва, че се причастявам за осъждане и за изобличение на самия себе си. Преди поднасянето на Даровете се възгласят думите: "Светинята е за светите" – това означава: приканват се към светите Тайни святи хора. Ако аз съм свят, то кой привежда в мене греха в действие?
 Когато се принася безкръвната жертва, обуздавай своите помисли и чувства. Пребивавай в страх Божий, за да се причастиш със светите Тайни достойно и да получиш изцеление от Господа.
Ако сме паднали в малки, човешки и простими грехове, като онези, които са ни се изплъзнали от увлечение и сме извършили чрез езика, ушите, очите, от суетност, униние и гняв, тогава, след като осъзнаем тези грехове, и достигнем до истинско самоукорение, нека да участваме в св. Тайни, вярвайки, че претворяването на св. Дарове е и за изчистване на подобни прегрешения.
Ако обаче сме извършили тежки, лукави и телесни грехове, паднали сме в неочистими слабости, и сме разположили в себе си злопаметност към своите ближни, тогава да не пристъпваме до божествените Тайни, докато не се покаем истински.
Хлябът и виното не са образи на Тялото и Кръвта Христови, а са самото обожествено Тяло на Господа, защото Сам Той е казал: "това е Моето тяло" (Мат.26:26), а не образ на тялото; "това е Моята кръв" (Мат. 26:28), а не образ на кръвта... Дори и някои да са наричали хляба и виното "вместообразни", както например богоносният Василий в литургията, те са наричали така това приношение не след освещаването му, а преди него.
Затова, щом като "словото Божие е живо и действено" (Евр. 4:12) и "Господ върши всичко, що иска" (Пс. 134:6), щом като Той е казал: "да бъде светлина. И биде светлина... да има твърд... Тъй и стана" (Бит. 1:3, 6); щом като "чрез словото на Господа са сътворени небесата и чрез духа на устата Му – цялото им войнство" (Пс. 32:6); щом като небето и земята, и водата, и огънят, и въздухът, и "цялото им войнство" са се появили чрез Словото Господне, разбира се, по същия начин се е появило и това славно живо същество – човекът. Щом като самият Бог Слово, след като пожела, стана човек и от чистата и непорочна плът на светата Приснодева безсеменно формира плът за Себе Си, то нима Той не може да направи хляба Свое Тяло и виното и водата – Своя Кръв? Господ е казал в началото: "да произведе земята злак, трева" (Бит. 1:11) и досега всеки път след дъжд земята произвежда своите растения, подбуждана и укрепвана от Божията повеля. Той е казал: "това е Моето тяло" и "това е Моята кръв", и "това правете за Мой спомен". И вследствие на Неговата всесилна заповед това става и ще продължава да става, докато Той не дойде, защото така е казано в Писанието: "докле дойде Той" (1Кор. 11:26). И чрез призоваването слиза дъждът за това ново насаждение – осеняващата сила на Светия Дух. Както всичко сътворено Бог го е създал с действието на Светия Дух, така и сега действието на Духа извършва това, което превишава естеството, което единствено вярата може да възприеме. "Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?" (Лук. 1:34), пита Светата Дева. Архангел Гавриил отговаря: "Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени" (Лук. 1:35). И сега ти питаш по какъв начин хлябът става Тяло Христово, а виното и водата – Негова Кръв? И аз ти казвам: Светият Дух идва и прави това, което превъзхожда разума и мисълта.
В тайнството се използват именно хляб и вино, защото Бог знае човешката немощ, която в повечето случаи с досада се отдръпва от това, с което не е свикнала. Затова, проявявайки присъщото Си снизхождение, чрез това, което е близко на естеството, Господ извършва онова, което е по-висше от него. Както при Кръщението: понеже хората имат обичая да се мият с вода и да мажат тялото си с масла, Бог е съчетал с елея и водата благодатта на Духа и е направил Кръщението "баня на обновлението (новия живот)". Така и в Евхаристията: понеже хората ядат хляб и пият вода и вино, Той е съчетал с тях Своето Божество и ги е направил Свои Тяло и Кръв, за да може чрез това, което е близко и присъщо на естеството, да се издигнем до това, което е по-горе от него. За тези, които с вяра достойно се причастяват, Причастието е "за опрощение на греховете и за вечен живот", за запазване както на душата, така и на тялото.
За тези обаче, които се причастяват с неверие и недостойно, Причастието е за наказание и възмездие. Както и смъртта на Господа за вярващите станала живот и нетление, станала път към вечното блаженство, а за невярващите и за тези, които са убили Христос – път към наказание и вечно осъждане.
Това тайнство се нарича Причастие, защото чрез него ставаме причастни на Иисусовото Божество; защото чрез него се съединяваме с Христос.
Затова да пристъпим с голям страх, с чиста съвест и вяра, която не подлежи на съмнение, и това за нас ще бъде толкова повече полезно, колкото повече ние вярваме, без да се съмняваме. Да почетем това тайнство с всякаква чистота – както телесна, така и душевна, защото и самото то е двояко. Да пристъпим към него с гореща любов и, като сложим кръстообразно ръце на гърдите, да приемем в себе си Тялото на Разпнатия! И като устремим очи, уста и мисъл към Него, да се причастим от божествения въглен, та огънят на нашата любов, като се възпламени от въглена, да изгори греховете ни и да освети нашите сърца; и вследствие на общението с божествения огън да се възпламеним и да бъдем обожествени. Исайя видял въглен, но въглен не обикновено дърво, а съединено с огън; така и хлябът на общението не е обикновен хляб, а съединен с Божеството. Но двете не правят едно естество. Разбира се, едното принадлежи на тялото, а другото – на съединеното с него Божество. Затова и едното, и другото заедно не са едно естество, а две.
Тялото и Кръвта Христови преминават в състава както на нашата душа, така и в състава на нашето тяло, без да намаляват и без да се унищожават. Те не излизат от тялото заедно с остатъците от неусвоената храна (това да не бъде!), а проникват в същността ни и стават нейна охрана, защита от всяко зло, очистване от всяка нечистота. Ако Тялото и Кръвта Христови забележат неочистено злато, очистват го, като го изпитват чрез огън, за да не бъдем осъдени със света в бъдещия век. Защото те очистват чрез болести и всякакъв вид плашещи произшествия, както и казва божественият апостол: "Ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света" (1Кор. 11:31-32). Тъкмо това има той предвид, когато казва, че този който се причастява с Тялото и Кръвта Господни "недостойно, той яде и пие своето осъждане" (1Кор. 11:29). Като се очистваме в Причастието, ние се съединяваме с Тялото на Господа и Неговия дух и ставаме тяло Христово.
Затова да започнем с всички сили да се пазим да приемаме Причастие от еретици, нито да им даваме. Защото Господ казва: "Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините" (Мат. 7:6), за да не станем участници в изопаченото им учение и в тяхното осъждане. Защото, щом като несъмнено става съединение с Христос и един с друг, значи несъмнено по съгласие ние се съединяваме и с всички ония, които заедно с нас се причастяват. Защото това съединение става доброволно и не без нашето съгласие. И всички ние сме "едно тяло", защото "се причастяваме от един хляб" (1Кор. 10:17), както казва божественият апостол.
Същата тази плът, която Господ е приел от пречистата Богородица Мария и в която се е родил от нея, Той ни поднася в тайнството Причастие. И като я вкусваме, ние (разбира се, само достойно причастяващите се) в пълнота приемаме в себе си въплътения Бог и наш Господ Иисус Христос, Сина Божий и Сина на пренепорочната Дева Мария, Който седи отдясно на Бог Отец, според думите Му: "Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него" (Иоан 6:56). Като се вселява в нас, Той не бива разпознат от телесното в нас, а безтелесно присъства в нас и неизказано се съединява с нашето същество и естество, и ни обожествява, тъй като ние ставаме еднакви с Него по естество, плът от Неговата плът и кости.
На страшно осъждане подлежи не само този, който в нечистота на плътта и духа недостойно се причастява с Тялото и Кръвта Господни, но справедливо бива осъден и наказан и този, който се причастява без плод и полза. Такъв се осъжда за своето безплодие по две причини. Първата е тази, че това тайнство, толкова спасително и благотворно, той го прави безплодно в самия себе си, като не върши нищо добро (като че ли в упрек на тайнството). Втората е, че той се причастява неблагодарно, понеже след това не проявява никаква благодарност към Бога чрез изпълнение на Неговите заповеди. Ако Иисус Христос не е оставил ненаказани тези, които произнасят празни думи, нима няма още повече да осъди оня, който в самия себе си прави безплодно толкова велико тайнство? Който се причастява с Тялото и Кръвта Христови за спомен на Господа, че Той е умрял и възкръснал заради нашето спасение, такъв следва не само да бъде чист от всяка сквернота на плътта и духа, за да не вкусва Тялото и да не пие Кръвта Господня за свое осъждане, но трябва още и на дело да покаже, че действително спомня Христа Господа, умрял и възкръснал за нас – именно чрез това: да се покаже мъртъв за греха, света и самия себе си, и жив в Христа Иисуса, нашия Господ.
Тези, които се причастяват с божествените Тайни недостойно, нека не мислят, че чрез тях толкова лесно се съединяват с Бога, защото това не се случва с тях и не може да се случи никога, докато те са такива. Само тези, които чрез Причастието с божествената Плът Господня се удостояват да виждат с очите на ума си, да усещат с мисловните си сетива, да вкусват с мислени уста невидимото, неосезаемото и невкусимото Божество, само те знаят колко благ е Господ. Те не само хляб и вино вкусват, но същевременно мислено вкусват и пият Бога с двояки чувства – на душата и тялото: вкусват чувствено Плът и духовно – Бога, и по такъв начин се съединяват телесно и духовно с Христа, Който е двойнствен по естества като Бог и Човек, и стават сътелесни Нему и съучастници на Неговата слава и Божество. По този начин се съединяват с Бога тези, които достойно се причастяват, които вкусват от хляба и пият от чашата, осъзнавайки и съзерцавайки силата на тайнството, и с чувство на отговорност. А тези, които се причастяват недостойно, са лишени от благодатта на Светия Дух и хранят само тялото, но не и душата.
Този дар ни съчетава и съединява с Бога. Щом е така, то къде е у нас това съединение? Като биваме побеждавани от страстите, гнева, завистта, човекоугодието, тщеславието, ненавистта, ние се намираме далеч от Бога.
Ако ти, преди да принесеш дължимото покаяние, дръзнеш да се причастиш с Тялото и Кръвта Христови, демоните, като видят как си пренебрегнал Бога и си се причастил недостойно, всички ще се устремят към тебе и ще те хванат, жестоко и нечовешки ще те свалят отново в ямата на предишната ти развратеност. Тогава вместо християнин ще станеш христоубиец и ще бъдеш осъден заедно с тези, които разпнаха Христа.
Горко на свещеник, който причастява недостойните и неочистени чрез покаянието и епитимията човеци. Горко му, задето удостоява с Причастието недостойния и дава пречистото Тяло и честната Кръв на Христа Спасителя на този, който е недостоен даже да престъпи прага на Божия храм, заедно с когото на всеки християнин е забранено да вкусва дори обикновена храна. Който дава Тайните на такъв, с основание подлежи на осъждане и за това, че по този начин прави съгрешаващия враг на Бога поради отклонение от правилно духовно разположение и лекомислена небрежност. Свещеникът или духовният отец не трябва да дава на такъв Тайните. Той е длъжен да го подтикне към покаяние с думи кротки и пробуждащи съвестта, да му припомни за тези страшни адски мъки, които непременно ще изпитват грешниците. Той трябва да го вразуми и да го води като слепец, да се погрижи за него като за човек, който е изгубил разсъдъка си и страда от изкушение и дяволско насилие, и да се помоли на Господа да му отвори душевните сетива и да му помогне поне малко да се посъвземе, да разбере своето нечестие и отново чрез покаяние да се върне в общността на верните.
Би следвало да послушаме този, който забранява на хората недостойно причастяване, и да му благодарим, защото той ги избавя от най-голямата беда, по-голяма от която няма и никога не е имало, тъй като недостойно причастяващите се са виновни спрямо Кръвта на Христа Господа и ще бъдат осъдени заедно с Юда и тези, които са разпнали Господа.
Ако този, който обича греха и недостойно се причастява с пречистите Тайни – Тялото и Кръвта на Спасителя, не бива подложен веднага на вразумителни мъчения, той изобщо няма да избегне вечните мъки, където е незаспиващият червей и неугасимият огън. И така, ако той не се бои от вечния огън и нетърпимите мъки с дявола за вечни времена, нека се причастява без страх. Ако обаче се бои, за него е по-добре да се въздържа за известно време от причастяване с пречистите Тайни, да се покае, да поплаче пред Бога, да се потруди според силите си да измени своето състояние и да пресече лошия си греховен навик, и тогава вече да се причастява без опасност за душата си. Тогава ще го остави на мира сатаната, който, живеейки в него, насилствено го е подтиквал към поквара и всякаква сквернота.
Който вярва, той не се причастява недостойно с пречистите Тайни, а се очиства от всяка сквернота, от чревоугодие, злопаметство, от лоши дела и срамни думи, от безразсъден смях, от скверни помисли, от всяка нечистота и от всяко греховно вътрешно движение и по такъв начин приема Царя на славата. И обратно, в тези, които недостойно се причастяват с пречистите Тайни, стремително нахлува дяволът и влиза в сърцата им, както е станало с Юда, когато се е причастил на Господнята вечеря.
Подобава да знаем, че има пет типа хора, на които светите отци забраняват да пристъпват към свето Причастие. Първият тип са оглашените като още некръстени. Вторият – кръстените, но обикнали срамни и неправедни дела, като отстъпници от святия живот, за който са били кръстени: блудници, убийци, лихоимци, грабители, горделивци, тези, които обиждат, завиждат, които са злопаметни, които, бидейки такива, не чувстват, че са врагове Богу и че се намират в бедствено положение, и затова не се съкрушават, не плачат за греховете си и не се разкайват. Третият тип са ония бесновати, които хулят и ругаят божественото Тайнство. Четвърти са тези, които са се осъзнали и разкаяли, скъсали са с греховните си дела и са се изповядали, но се намират под наложената им епитимия, пребивават извън църквата за определен срок. И петият тип – тези, в които не е съзрял още плодът на покаянието, тоест тези, които още не са достигнали до решителността да посветят на Бога целия си по-нататъшен живот и да живеят в Христа чисто и безукорно. Тези пет типа хора безспорно са недостойни за свето Причастие. А достоен за приобщаване със светите Тайни е този, който е чист и непричастен на изброените грехове. Но когато някой от достойните се оскверни от някой грях, както може да се случи с човек, тогава, разбира се, и той недостойно се причастява, ако не отмие с покаяние това, от което се е осквернил.
 Св. Марк Ефески († ок. 1457)
Изложението за тайнството на св. Литургия сме приели от светите апостоли и от учителите на Църквата. Изследвайки древните източници и документи, свързани с Евхаристията, за нас става ясно, че не само Господните думи, цитирани в Евангелието се оказват решаващи и основни, не само чрез тях се освещава и извършва Дарът на Евхаристията и се пресъществява в самите Тяло и Кръв на Владиката Христос. При всички евангелисти едновременно тези думи на Спасителя са дадени описателно и се явяват като предисловие, за да бъде запомнено извършеното събитие.
Думите на Спасителя сякаш влагат сила в предлежащите Дарове за пресъществяването им в Самия Първообраз - Господни Тяло и Кръв.
Самите чинопоследования свидетелстват, че те са съзвучни на това, което следваме сега и съдържат в себе си основния принцип.
В апостолската Литургия, записана от св. Климент Римски, след като са приведени Господните чудеса и дела, се говори и за страданията (на църковнославянски език - страстите, бел.ред.), Възкресението и Възнесението на Христос. Там е написано следното:
"Споменавайки какво претърпя за нас Христос, благодарим Ти, Боже Вседържителю, не защото сме длъжни, но защото за нас това е скъпо и важно и изпълняваме Неговата заповед."
И така, чрез записаното от блажения Климент божествените апостоли са предали на Църквата свидетелство за св. Литургия, която извършвали сами.
И божественият Яков, брат Господен, първият Йерусалимски епископ, сам е изложил тайнството на литургията и там, където е привел Господните думи, пише така:
"Като споменаваме и ние, грешните, животворящите Му страдания, спасителния Кръст и смърт, и погребение, и тридневното Възкресение от мъртвите, възхождането на небесата, и сядането отдясно на Тебе, Бога и Отца, както и второто славно, страшно Негово пришествие, когато ще дойде със слава да съди живи и мъртви, когато ще въздаде на всеки според неговите дела: принасяме Ти, Владико, тази страшна и безкръвна Жертва."
Малко по-нататък се отправя молитва, която проси изпращането на Св. Дух над светите Дарове.
Както в литургията на св. Яков, брат Господен, така и при св. Василий Велики и Йоан Златоуст, на това място на литургията цитират думите на Господ и чрез тях напомнят за тогавашните събития и влагат освещаваща сила в извършващото се, след това се молят и призовават благодатта на Св. Дух, та тя, като дойде, да извърши пресъществяването на предложените Дарове и да ги претвори в Господни Тяло и Кръв.
Свети Василий Велики, след като привежда описателно Господните слова, се моли за това Св. Дух да яви в хляба Честното Тяло, а във виното - Честната Кръв. И това е съвсем естествено.
Както при първоначалното сътворяване, въпреки че земята беше получила сила непрестанно да произвежда, все пак беше нужна и намесата на земеделеца. По същия начин и в Литургията, веднъж казаното от Спасителя, както говори св. Йоан Златоуст, винаги извършва действието, но е необходимо във великото Тайнство да участва и силата на божественото свещенство, действаща чрез молитва и благословение. И не в смисъл, че ние придаваме изключително значение на нашите молитви и считаме евхаристийните слова на Спасителя за безсилни, не, чрез думите на молитвата съхраняваме свойствената сила на Божествените слова на Евангелието, така явяваме значението на божественото свещенство, което извършва всички Тайнства, чрез призоваване на действащия в свещенослужителя Св. Дух.
Нашите молитви не трябва да извикват никакво съмнение или неувереност, защото принесеният в жертва и приеманият от нас Владика ни е заповядал: "Това вършете за Мой спомен". Той е обещал да даде Светия Дух на всички, които Му се молят, не само на свещеници, но все пак Св. Дух е най-нужен на свещенослужителите, особено ако те всекидневно извършват св. Литургия, както сме възприели от св. апостоли и техните приемници. Господните слова, които се отнасят до св. Евхаристия, са казани веднъж завинаги като думи, изречени от Самия Творец и винаги действат. Не бива да се мисли, че тези думи, само произнесени от свещеник, могат да осветят св. Дарове, защото словата на Твореца не действат затова, че са произнесени от един или друг човек, а се явяват в своето значение и сила затова, че веднъж завинаги са били казани от Бога.
Както казва св. Йоан Златоуст: "Словото на Владиката Господ, веднъж изречено, прави Жертвата съвършена". "Веднъж изречено" - не произнесено сега, а казано веднъж от Спасителя, винаги влага освещаваща сила в предложените Дарове, но вече не на дело ги освещава, само чрез едното им произнасяне, механично. Чрез молитвата на свещеника слиза над Даровете Св. Дух. И тук, отново ще приведем думите от Златоустовата св. Литургия: "Изпрати Твоя Дух Свети и направи този хляб честно Тяло на Твоя Христос, а това в тази чаша - честна Кръв на Твоя Христос".
 Св. Макарий Московски (ок. 1482-1563)
По учението и практиката на православната църква, Тя приканва чедата си да пристъпят към Светата Трапеза колкото се може по-често, и препоръчва поне четири пъти, в четирите поста през годината да се приобщават със Св.Тайни, или при краен случай - поне веднъж, и то след непременно очистване на съвестта си чрез изповед.
И така, причастявай се достойно, като имаш в ума си следното молитвено обръщение към Бога: Господи, аз съм недостоен не само да се причастя със светите Твои Тайни, но дори да погледна към Твоята пречудна и свръхестествена Трапеза. И все пак аз пристъпвам, но не за да Те разгневя, а дръзвам, като се уповавам на неизказаната Ти милост, защото зная, че Ти си дошъл не заради праведниците, а заради грешниците. Дръзвам да се причастя, за да не се лиша от Твоето Причастие и да не бъда погубен от мисления враг. Дръзвам още да пристъпя към Причастието, защото се надявам на Твоите изпълнени с толкова милост слова, които Ти, Господи, си изрекъл с пречистите Си уста: "А хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки" (Иоан. 6:50-51). И още: "Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден" (Иоан. 6:53-54). Господи, като се надявам и твърдо вярвам на тези думи, аз се причастявам, защото съм убеден, че Ти си ги изрекъл не за светиите и за праведниците, а за грешниците. В тази глава от Евангелието, където се говори за Причастието, не е казано, че Господ беседвал за него с учениците Си, които са свети и праведни, а че Той говорил с дошлите при Него юдеи, които са били грешници като мене. И понеже Ти за грешниците си произнесъл тези думи, то и аз, грешният, усърдно и с внимание ги възприемам и, като се надявам на Твоето преголямо милосърдие, ям Твоето Тяло и пия Твоята Кръв.
Чашата Господня е небесното царство според думите на Господа: "Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец, царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми" (Лук. 22:29-30). А този, който няма чашата Господня, ще го постигне геената, която поглъща отпадналите от царството.
Чашата Господня е общение с ангелите. Древната манна била наречена ангелски хляб: "Хляб ангелски яде човек" (Пс. 77:25). Разбира се, не защото са я вкусвали ангелите, понеже те като безплътни нямат нужда от храна, а защото тя е била приготвена и изпратена свише по Божие повеление посредством служението на ангелите. Още повече подобава да бъде наречен ангелска храна хлябът, за който Господ казва: "Аз съм хлябът, слязъл от небето", тази манна, разтворена в чашата Господня. И то не защото ангелите я ядат и пият, а защото те винаги с благоговение я обкръжават, достойно я почитат и й се покланят. Затова и този, който се причастява, общува със светите ангели и става мил и обичан за тях. Следователно, чашата Господня е общение с ангелите, а без нея с кого би имал общение човек, ако не с бесовете? От когото странят ангелите, него го похищават бесовете. Какво ще стане, ако попитаме някого следното: кое повече искаш да имаш – вечен живот или вечна смърт? Царството небесно или геената? Обществото на ангелите или на бесовете? Не знам дали ще се намери човек, който да каже: "За мене е по-добра смъртта, отколкото животът, по-добре геената, отколкото царството, по-добре бесовете, отколкото ангелите." Нима всеки няма да каже така: "По-добре живот, отколкото смърт, по-добре царството, отколкото геената, подобре ангелите, отколкото бесовете"? Защото всеки човек естествено и разумно повече желае доброто, отколкото злото. Ако ти, човече, повече желаеш доброто, защо тогава пренебрегваш чашата Господня? Ако ти се страхуваш от вечната смърт, защо страниш от вечния живот, който се намира в Господнята чаша? Ако трепериш от геената, тогава защо не се хванеш здраво за царството, което се намира в чашата Господня? Ако избягваш бесовете, защо не се приближаваш до ангелите, които с благоговение обкръжават чашата Господня?
В чашата Господня са и животът, и царството, и дружбата с ангелите. Колко велико е да получиш Причастие от нея! Където не вкусват от чашата Господня, там няма живот, а има смърт; няма царство, а геена; там ангелите са далеч, а бесовете – близко. Колко голямо е лишението поради това, че не се причастяват от чашата Господня.
Кой иска да получи опрощаване на греховете си? Кой иска всичко лошо, което е сторил от младини, всичките му дела, думи и помисли да бъдат простени и предадени на вечна забрава? Мисля, че всеки желае това благо. Затова и казвам: "Ако ти, човече, искаш прошка за греховете си, защо тогава бягаш от Причастието, което е в чашата Господня? Нима не чуваш как Самият Господ приканя: "вземете, яжте... пийте... за опрощаване на греховете"? (Мат. 26:26-28) Знам, че някой ще каже: "Аз съм недостоен, грешен и затова не дръзвам да пристъпя към Причастието с божествените Тайни." Добре правиш, като наричаш себе си грешен, недостоен и недръзновен, защото кой може да бъде напълно достоен? "Никой от тези, които са се свързали с плътски похоти и сласти, не е достоен да идва и да се приближава до Тебе, Царю на славата", както казва всеки извършващ литургията свещеник. Но ти правиш лошо, като се отдалечаваш от Причастието и го избягваш, защото в Псалтира пише: "Ония, които се отдалечават от Тебе, загиват" (Пс. 72:27).
Нашето недостойнство бива два вида: недостойнство на тези, които истински се разкайват, и недостойнство на тези, които или не се каят искрено, или изобщо не се каят, или дори и съвсем не искат да се каят.
Недостойнството на първите се удостоява с божественото Причастие за прошка на греховете, защото такива хора като недъгави молят да бъдат излекувани, съгласно думите на Христос: "Здравите нямат нужда от лекар, а болните" (Мат. 9:12).
Недостойнството на тези, които се каят лицемерно или изобщо не се каят, не се удостоява с божествено Причастие, защото е писано: "Не давайте светинята на псетата" (Мат. 7:6).
Кои се каят истински и кои лъжовно?
Този, който лъжовно се кае, не изповядва искрено на духовния си отец греховете, извършени пред Бога, и ги прикрива. А дори и искрено да се изповяда, той не съжалява за стореното зло. И макар понякога да съжалява, той няма в сърцето си твърдото намерение да остави предишните си грехове, не дава пред себе си твърдото обещание да не се връща повече към тях, а има надежда и желание да продължи да прави същото както преди. Такъв човек не е достоен за божественото Причастие. Нека не дръзва да пристъпва, защото, ако дръзне да се причасти, ще яде и пие за осъждане и в него, както в Юда, след хляба ще влезе сатаната.
Истински каещ се е този, който, като изповядва греховете си и съжалява за тях, взима твърдото решение с Божия помощ никога вече да не се връща към предишните си дела и по всякакъв начин да се пази от тях. Такъв човек се удостоява както с божественото Причастие, така и с Божието милосърдие, макар и да е твърде недостоен.
Пример за такава награда при несъвършено достойнство може да бъде преподобна Мария Египетска. За нея пише, че тя до такава степен била недостойна за Божията милост заради своя грешен живот, че дори самата църква не желаела да я пусне вътре. За това преподобната разказала на стареца Зосима при изповедта: "Когато грешният ми крак докосна църковния праг, църквата, която приемаше всички, не прие мене, окаяната. И се появи като че ли войска, за да ми препречи входа, и някаква Божия сила ми забрани да влизам." Когато тази грешница дълбоко в сърцето си приела истинското покаяние, намерението и твърдото обещание никога повече да не се връща към греха, в същия момент не само че църквата я пуснала вътре, но същия ден тя се удостоила да се причасти с божествените Тайни, с Тялото и Кръвта Христови в църквата "Св. Йоан Предтеча", която е до р. Йордан, както подробно се описва в житието на светицата. Тя все още нито била изкупила греховете си, нито се била докоснала до изпълнения със скърби пустиннически живот, нито до постническите подвизи. Едва един ден бил минал след нейния греховен живот, но вече от нея, истински каещата се, не се отнела чашата Господня.
 Послание на източните патриарси (1723)
Вярваме, че във всяка част, до най-малката частица на предложените хляб и вино, се намира не някоя отделна част от Тялото и Кръвта на Господа, а самото Тяло Христово, винаги цяло и във всички части единно, и Господ Христос присъства със съществото Си, тоест с душа и Божество като съвършен Бог и съвършен човек. Затова макар че в едно и също време се извършват много свещенодействия във вселената, но не са много телата Христови, а Христос, един и същ, присъства истинно и действително; едно е Тялото Му и една е Кръвта Му във всички отделни църкви на верните. И това е така не защото Тялото на Господа, което пребивава на небесата, слиза върху жертвениците, а защото хлябът на предложението, приготвян поотделно във всички църкви и след освещението претворяван и пресъществяван, става едно и също с Тялото, което е на небесата. Защото Господ винаги има едно Тяло, а не много тела на много места. Ето защо това тайнство, според общото мнение, е най-удивителното, постигано единствено с вяра, а не с умувания на човешката мъдрост, чиито суета и безумие в изследването на божественото отхвърлят тази свята и свише устроена за нас жертва.
За тайнството на Пресвета Троица – светата Евхаристия и за другите тайни: това, което не е открито в светото Божие слово, а и което е открито, но не можеш да разбереш, не изпитвай с любопитство, за да не паднеш в дяволската мрежа, да не се оплетеш в нея така, че да не можеш да се отскубнеш и да погинеш. Защото е много опасно да се изпитва това, което изисква единствено вяра и превъзхожда нашия разум. Пази се да изпитваш това, което е по-горе от тебе. Вярвай във всичко така, както вярва светата Църква. Това е безопасният път.
Грешниците трябва да се поправят, за да не се причастяват за осъждане. Блудниците, прелюбодейците и осквернителите трябва да променят сърцето си и да възлюбят чистотата, когато пристъпват към Пречистия Агнец Христос. Гордите и високомерните – да отхвърлят бесовската гордост и да възлюбят смирението, когато пристъпват към смирения Христос. Злобните и отмъстителните да оставят злобата и да възлюбят кротостта и незлобието, когато се приближават до кроткия и незлобив Агнец Божий. Клеветниците, злословците, хулителите да поправят езика си, защото с уста ще възприемат пречистото Тяло Христово. Сребролюбците трябва да оставят мамона и да възлюбят Бога, когато пристъпват към Сина Божий, Който е Любов. Жестокосърдечните и немилостивите трябва да променят жестокия си нрав и да се стараят да бъдат милостиви, когато идват при милостивия и милосърден Господ. Пияниците трябва да оставят пиянството и да започнат трезвен живот, ако се приобщават с разпнатия и умрял Христос. Тоест всеки трябва да се поправи, да се очисти и обнови, за да пристъпва неосъдително. "Трябва пристъпващият към Тялото и Кръвта Господни да се очисти от всяка сквернота на плътта и духа, за да не яде и пие за осъждане", както казва св. Василий Велики, но за спомен на Този, Който за нас умря и възкръсна, та да умрем ние за греха и света, и за самите себе си, а да оживеем в Христа Иисуса.
Как християните трябва да пристъпват към Причастието с Тялото и Кръвта Христови? Апостолът казва: "Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне" (1Кор. 11:28-29). Мнозина четат много молитви, псалми, акатисти, но тази подготовка не е достатъчна. Защото Бог не приема молитва от нездраво и неочистено сърце. Страшно е човек да пристъпва, ако не се е очистил чрез истинско покаяние. Страшно е за причастника и ако отново започне да се осквернява от светски похоти. И едното, и другото е страшно.
Християнин без вяра не може да има, вяра – без любов, а любов – без добри дела (1Кор. 13:1-8, 13). В противен случай християнинът не остава нищо друго освен езичник, макар и да изповядва името Божие и Христово. Колко е страшно за такъв да пристъпва към светите Тайни, вижда всеки. Поради това, че много християни, които се причастяват със светите Тайни, се променят не към добро, а към по-лошо, ослепяват още повече, не се просвещават, а се ожесточават, не се поправят, а от грях пак в грях падат, но греха си не разбират и не го смятат за грях, и вършат това, което дори езичниците не правят. Причината е в това, че пренебрегват Божията благодат, и поради това сами се лишават от нея, и "Бог ги предаде на извратен ум – да вършат онова, що не прилича" (Рим. 1:28).
За този, който иска да пристъпи към свето Причастие, е необходимо да разсъди кой е и към какво пристъпва; за този, който се е причастил – с какво се е причастил. Преди Причастие е нужно разсъждение и спомен за небесния Дар. Преди Причастие е нужно сърдечно покаяние, смирение, оставяне на злобата, гнева, на плътските желания, примирение с ближния, твърдо намерение и воля за нов и благочестив живот в Христа Иисуса. След Причастие е необходимо поправяне, доказателство за любовта към Бога и ближния, благодарност, усърден стремеж към нов, свят и непорочен живот. Накратко, преди Причастие са нужни истинско покаяние и сърдечно съкрушение; след покаянието са нужни плодове на покаянието, добри дела, без които истинско покаяние не може да има. Следователно християните трябва да поправят предишния си начин на живот и да започнат нов, богоугоден, за да не им бъде светото Причастие за съд и осъждане.
За да постигнем целта, с която пристъпваме към божественото тайнство Евхаристия, редно е да имаме някои особени разположения, да извършваме някои особени дела и да спазваме някои особени изисквания преди, по време и след Причастието.
Преди Причастието трябва чрез тайнството Покаяние и изповед да се очистим от всяка сквернота на греховете – както смъртните, така и несмъртните, и да изпълним онова, което при изповедта ни е наложил духовният отец, като прибавим към това твърдата решимост от цялото си сърце, от цялата си душа и с всичката си сила, и с цялата си мисъл да служим единствено на Господ Иисус Христос, и да правим само това, което е Нему угодно. В това тайнство Той ни дава Своето Тяло и Своята Кръв, заедно с Душата и Божеството Си, и с цялата сила на Въплътеното Домостроителство. (Домостроителство – устрояване на човешкото спасение чрез изкупителните страдания на Господа Иисуса Христа).  Като помислим колко нищожно е това, което ние Му даваме, в сравнение с това, което Той ни дава, нека приемем в сърцето си поне усърдно да правим всичко, което ни е по силите, за Негова слава. И ако ние притежаваме най-висшия дар, който някога са Му принасяли земните и небесни разумни създания, нека изявим готовност без мъдруване да го принесем на Неговото божествено величие.
След като пожелаеш да приемеш това тайнство, за да победиш с неговата сила и да поразиш своите и Господни врагове, от вечерта още или дори от по-рано започни да разсъждаваш колко силно нашият Спасител, Синът Божий, желае с приемането на това тайнство да Му дадеш място в своето сърце, та като се съедини с тебе, да ти помогне да изгониш оттам всички твои страсти и да победиш всички твои врагове. Това желание на нашия Господ е толкова голямо и пламенно, че него никой тварен ум не може да го разбере в съвършенство. Ти обаче, за да се приближиш поне малко до това, потруди се подълбоко да запечаташ в ума си следните две мисли. Първо, колко неизказано радостно е за Всеблагия Бог да пребъдва в най-тясно общение с нас, както ни и уверява самата Свещена Премъдрост: "Радостта ми беше със синовете човешки" (Притч. 8:31). И второ, колко силно ненавижда Бог греха, както поради това, че грехът препятства толкова желаното за Господ Негово съединение с нас, така и поради това, че грехът е напълно противоположен на Неговите божествени съвършенства. Бидейки по естество безкрайно блага и чиста Светлина, неизказана красота, Той не може и да не се отвращава безкрайно от греха, който не е нищо друго освен крайно зло, мрак, развала, мерзост и срам в нашите души. И тази Божия непоносимост към греха е толкова голяма, че от самото му появяване за унищожаването му и заличаването на последиците от него са били насочени всички промислителни за нас Божии действия и закони на Стария и Новия Завет, особено пречудното страдание на нашия Спасител Иисус Христос, Сина Божий.
След като разбереш от тези мисли и съзерцания колко голямо желание има Бог да се настани в твоето сърце, за да победи там окончателно враговете ти, които са и Негови врагове, ти не можеш да не усещаш в себе си силен копнеж да Го приемеш, за да извърши Той в тебе това действие... Въодушеви се по този начин с пълно мъжество и като възприемеш дръзновение от сигурната надежда, че в тебе може да дойде твоят небесен Архистратиг Иисус, извиквай на борба по-често страстта, която те безпокои и която искаш да преодолееш. И я поразявай с ненавист, презрение и отвращение, като същевременно възстановяваш в себе си молитвеното желание за противоположната на нея добродетел с готовност и за съответните на това дела. Ето какво трябва да правиш преди Причастието. Сутринта преди светото Причастие направи в ума си преглед на всички увлечения, неправди и прегрешения, извършени от тебе през времето от последното причастяване до сега, като си спомниш с каква дързост и заслепение си вършил това, като че ли не си имал Бог, Съдия и Въздател, Който вижда всичко и Който, за да те избави от такива дела, е понесъл страшни страдания и приел позорна смърт на Кръста, а ти си ги потъпкал, като си се съгласил с греха; срамните си похоти си поставил по-горе от волята на Бога, твоя Спасител. Нека лицето на душата ти се покрие със срам при осъзнаването на допуснатите неблагодарност и безстрашие. Обаче не допускай да бъдеш задушен от това смущение и прогони далеч от себе си всяка мисъл на безнадеждност. Ето, дълготърпеливият Господ, склонен на милост от твоето разкаяние и от изразената от тебе готовност да служиш вече само на Него, идва при тебе и в тебе, та чрез безкрайната Своя бездна на благост да потопи и погълне бездната на твоята неблагодарност, безстрашие и маловерие. Пристъпи към Него със смирено чувство за твоето недостойнство, но и с пълна надежда, любов и преданост, като Му приготвиш в сърцето си обширна скиния, за да се всели Той целият в тебе. Как и по какъв начин? Като прогониш от сърцето си не само пристрастието и съчувствието към каквото и да е тварно нещо, но и всякакви мисли за него и като затвориш вратите на сърцето си, за да не влезе в него нищо и никой друг освен Господ.
Ето какво изисква Бог от пристъпващите към светите Тайни:
1. Да страдаш със сърцето си, задето си Го оскърбил.
2. Да възненавидиш най-много от всичко всеки грях – и голям, и малък.
3. Изцяло да се предадеш в Божиите ръце и със сърдечна любов да имаш една грижа – винаги и във всичко, във всяка работа да бъдеш в Неговата воля и в пълна покорност единствено към Него.
4. Да имаш силна вяра в Него и твърдо да се уповаваш, че Той ще те помилва, ще те очисти от всичките ти врагове – видими и невидими.
Погрижи се след това от ден на ден все повече и повече да възрастваш във вярата по силата на пресвятото тайнство Евхаристия и не преставай да се удивляваш на това чудно Тайнство, разсъждавайки върху това как Бог под вид на хляб и вино се явява пред тебе и със съществото Си пребивава в тебе, за да те направи най-свят, преподобен и блажен, защото "блажени, които не са видели, и са повярвали" (Иоан 20:29). И не пожелавай в този живот Бог да ти се явява в друг вид, различен от този в Тайнството. Ежедневно преуспявай в ревностната готовност да вършиш единствено волята Божия и в духовната мъдрост, като я направиш царица и управителка на всички дела – и душевни, и телесни. Всеки път, когато се причастяваш с безкръвната жертва, и самия себе си принасяй в жертва на Бога, тоест проявявай пълна готовност заради любовта към Господа, пожертвал Себе Си за нас, да понасяш всяко изкушение, всяка скръб и дързост, каквито можеш да срещнеш в своя добродетелен живот.
За да не бъде за грях Св. Причастие, трябва предварително да очистите греховете с покаяние.
Благославям християните да се причастяват със светите Христови и животворящи Тайни през четирите поста и на дванайсетте Господски празници, даже и на големите празници. Колкото по-често, толкова подобре. Защото благодатта, дарувана ни чрез Причастието, е толкова голяма, че колкото и да е недостоен и грешен човек, но само със смирено съзнание на цялата си греховност да пристъпи към Господа, Изкупващ всички ни, дори от глава до пети покрити с рани, и ще се очисти с Христовата благодат, все повече и повече ще свети, напълно ще засияе и ще се спаси.
Светата Евхаристия е първото, най-важно и най-велико Христово чудо. Всички други чудеса в Евангелието са второстепенни. Как да не наречем най-велико чудо това, че обикновени хляб и вино, веднъж превърнати от Господа в Негово истинско Тяло и Негова истинска Кръв, продължават да се превръщат почти две хиляди години по молитвите на свещениците, които са най-обикновени хора? Нещо повече, тази тайна продължава да извършва чудотворни промени у онези хора, които приемат Божествените Тайни с вяра и смирение.
Светите Тайни се наричат божествени Дарове, защото ни се дават съвършено даром, без никакви заслуги от наша страна. Господ вместо да ни наказва за безбройните беззакония, извършвани всеки ден, всеки час и минута, и да ни предава на духовна смърт, в светите Си Тайни ни дава прошка на греховете, освещение, мир на душевните сили, изцерение и здраве на душата и тялото, и всякакви блага – единствено и само заради нашата вяра. Щом като Владиката Христос ежедневно даром ни дава да приемем Самия Него, да вкусим божествените Му Тайни, то не трябва ли и ние без отлагане да даваме даром тленните блага: пари, храна, дрехи – всичко, за което ни помолят? И как може да негодуваме срещу тези, които даром ядат хляба ни, когато самите ние даром вкусваме безценните и безсмъртни Тяло и Кръв Христови? "Всекиму, който ти проси, давай, и от оногова, който взима твое нещо, не изисквай назад" (Лук. 6:30).
По достойнство цени най-великото чудо на Иисус Христос, Сина на живия Бог, което Той ни дава в Причастието, приемано с вяра, в Неговите божествени Тайни! Кое е това чудо? Успокоението на твоето умъртвено от греха сърце и оживотворяването му, толкова осезаеми след сърдечното безпокойство и духовна смърт, които често предшестват Причастието. Никога не почитай това чудо само по навик, като нещо обикновено и маловажно! Такива мисли и сърдечни разположения предизвикват Божия гняв върху тебе и след Причастието ти няма да вкусиш мира и живота. С искрена благодарност за оживотворяващите дарове придобивай живот от Господа и нека твоята вяра да възраства все повече и повече. Страхът и безпокойството произтичат от неверието. Ако те се появят по време на Причастие, приеми това като сигурен знак, че чрез неверието ти се отдалечаваш от Живота, Който е в чашата, и не им обръщай внимание. След живата вяра в Божията истина ние винаги си отиваме с мир и обратно, след маловерието – винаги без мир. Ех, вяра, вяра, ти самата за нас си чудо!
 Из Патерика на Троице-Сергиевата лавра  
Веднъж, когато светият игумен Сергий извършвал божествена Литургия, Симон видял как небесен огън слязъл върху светите Тайни в момента на тяхното освещаване. Този огън се местел по светия престол, като озарявал целия олтар и обкръжавал светата Трапеза и свещенодействащия Сергий. А когато преподобният искал да се причасти със светите Тайни, божественият огън се свил като някаква чудна пелена и влязъл в светия потир. Така Божият угодник се причастил с този огън без да се изгори, както някога горяла неизгарящата къпина... Ужасил се Симон от това видение и стоял в трепетно мълчание. Но не останало скрито за преподобния, че ученикът му се е удостоил с видение. След като се причастил със светите Христови Тайни, той се отдръпнал от светия Престол и попитал Симон: "От какво така се уплаши духът ти, чедо?" А Симон отвърнал: "Аз видях благодатта на Светия Дух да действа в тебе, отче!" И смиреният авва му заповядал: "Внимавай, на никого не казвай за това, което видя, докато Господ не ме призове от този живот".
В манастира на свети Кирил донесли човек, налегнат от тежка болест, който единствено молел да го пострижат за монах преди смъртта му. Преподобният го облякъл в монашески образ с името Далмат. След няколко дена тежкоболният монах почувствал, че наближава предсмъртният му час и помолил да го причастят със светите Тайни, но свещеникът се забавил с извършването на литургията и когато занесъл светите Дарове в килията му, болният вече бил умрял. Смутеният йерей побързал да съобщи за случилото се на преподобния игумен. Свети Кирил Белоезерски се огорчил много. Той затворил прозорчето на килията си и застанал на молитва. Не след дълго дошъл послушникът, който се грижел за Далмат, и като почукал на прозорчето, казал на блажения, че Далмат още е жив и иска да се причасти. Веднага Кирил пратил да повикат свещеника, за да причасти брата. Макар че йереят бил сигурен, че Далмат вече е мъртъв, той все пак отишъл. Колко голямо било учудването му, когато видял Далмат да седи в леглото. След като Далмат се причастил със светите Тайни, той се простил с всички братя и тихо отишъл при Господа.
Архиепископ Серафим (Соболев)
(† 1950)
Св. отци учат, че демоните най-много се страхуват от три неща: от Тялото и Кръвта Христови, от богоявленската вода и от кръстния знак. Затова ще се причастяваме по-често, но ще се причастяваме достойно, т.е. с истинско покаяние, по-често ще пием богоявленска вода и ще се поръсваме с нея и, накрая, винаги ще се молим със съкрушено сърце и ще се ограждаме с кръстния знак. И тогава не ние ще се страхуваме от бесовете, а бесовете ще се страхуват от нас, защото, намирайки се в благодатно единение с Христа, ще имаме у себе си извор на несъкрушима сила и божествена радост.
Когато пристъпвате към Чашата с Тялото и Кръвта Христови, помнете думите на апостол Павел: Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста (1Кор. 11:29-30). Тези думи на апостола имат следния смисъл: онези, които се причастяват недостойно с Христовите Тайни, остават немощни, падат в болести и недъзи и дори мнозина от тях умират.
Възлюбени, трябва да знаем кога се причастяваме недостойно с това велико Тайнство. Тогава, когато преди св. Причастие в нас няма твърда решимост да не повтаряме своите предишни грехове. Но ние се причастяваме недостойно особено тогава, когато и преди, и след Причастието продължаваме тежко да грешим.
Такъв тежък грях е преди всичко грехът на ереста. . . Такъв гибелен грях е и злобата. . . Такива грешници са и онези, които се предават на блуд. . . Дайте обещание на Бога след днешното Причастие да оставите всички свои грехове. (Цялото слово: За достойното причастяване със светите Тайни).
Къде ще отидат душите на тези православни християни (които не се причастяват с години) след смъртта им? Разбира се, в мястото на вечните адски мъки. Впрочем, вън от Небесния чертог с неговото райско блаженство ще останат и онези от нас, които приемат евхаристийното Тайнство не както подобава. Същността тук се състои не в причастяването със светите Христови Тайни, а в това - как трябва да се причастяваме.
На този въпрос светата Църква ни отговаря с евангелското повествование за Тайната вечеря (виж Мат. 26:17-35Марк14:12-31Лук. 22:7-38Иоан 13:1-17, 26, бел.ред.), с думите на тропара на Велики четвъртък и с думите от богослужението на този ден (виж тук). Тя ни подбужда да не се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови така, както се причастил предателят Юда. Той се причастил за съд и осъждане, понеже бил обхванат от страстта на сребролюбието. . .
А как трябва ние, възлюбени, да се причастяваме с Христовите Тайни? Така, както са се причастили св. апостоли. Те приели това велико Тайнство, преизпълнени с любов към Христа. . . Ако тази любов пребъдва в нас, то никаква страст не ще може да ни овладее и ние няма да отпаднем от Него чрез никакъв грях. . . Ако тази любов пребъдва в нас, то тогава ще изпълним и всички спасителни заповеди. . . А чрез спазването на заповедите ние достигаме невинна детска чистота, при която светите Христови Тайни действуват в нас поразително. . .
Причастяването със св. Божествени Тайни, при наличие на любов към Христа и спазване на Божиите заповеди, ни дава особена бодрост и сила. . . Заради нашата любов към Христа и заради спазването на Неговите заповеди ние се изпълваме с божествена радост от св. Причастие, съгласно Христовото обещание(Йоан 15:10-11). Тази радост от св. Причастие винаги и неизменно са изпитвали всички Божии угодници, всички истински Христови последователи.

Aко се причастяваме изпълнени с любов към Христа, то ще ни озарява и божествената светлина на това Тайнство. Тази светлина ще прогонва от нас бесовете, които, като духове на тъмнината, не могат да понасят божествената светлина; тя ще опалва и унищожава в нас нашите страсти и ние ще се просветляваме, както са се просветлили от св. Причастие на Тайната вечеря апостолите, за което се говори в Тропара на Велики четвъртък: когато славните ученици при умиването на вечерята се просветляваха... Светлината на това страшно Тайнство, като наше достояние, ще премине заедно с нас в задгробния свят. Тя ще прогони от нас всички бесове, когато душите ни преминават през въздушните митарства, и ще стане извор на вечна радост за нас в Небесното Христово царство.


Тема 10: Неделя на Православието

Отминаващият двадесети век беше век на опитното знание, на фактите, на практическия разум. Категории, които не промениха живота на човечеството по посока на доброто. Обратно, днес повече от всякога господстват неправдата и насилието, разделението и противопоставянето. Груби материални интереси диктуват всичко и мотивират отношенията между хора и държави.

В подобен свят се роди Спасителят Иисус Христос, за да възвести "Благоприятната Господня година", т.е. времето на духа, приоритетите на благодатното Небесно Царство пред относителните земни блага. Чрез проповедта Си Той направи достояние на всички Откровеното Учение, а с живота и делата Си и най-вече с Голготската си Жертва доказа, че това Учение не е човешка доктрина, а свръхестествено Благовестие и Божие изпълнение.
Христовото учение и спасителните благодатни дарове не биха станали съизмерими на целия свят до неговия свършек и не биха достигнали до всички човеци през всички времена, ако не бяха онези свети мъже, наречени апостоли, с които Господ основа Своята Църква и които първи възвестиха Евангелската истина за Изкуплението на човечеството чрез скъпоценната кръв на Божия Агнец ­ Иисус Христос (вж. Иоан 1:43-51).
Току-що прочетеното евангелие от св. Иоан Богослов ни разказва за повикването на първите Христови ученици. На Неговия призив "Вървете след Мене!" те всички изоставиха занятие, имущество, близки и Го последваха. Какво беше това въздействие върху тях? Каква беше тази сила, която в миг обезсмисли всичко от живота им дотук и те без колебание тръгнаха след Него, за да станат ловци на човеци!? Обикновените, с нищо неизвестни дотогава рибари, митари носеха в сърцата си трепета на очакването, копнежа по срещата с Обещания от Бога Месия и чудото на вярата в Него.
Три години апостолите бяха със своя Божествен Учител. Те чуха всичките Му слова, видяха всичките Му чудеса. И като истински свидетели Той ги изпрати да бъдат учители на народите и да проповядват по цял свят "Евангелието на Божията благодат". Това беше най-висшето звание, най-високото служение и най-отговорната мисия, която Господ Иисус Христос възложи и повери на човеци.
Гонени, преследвани, бити с камъни, лишени от всичко, онеправдани и скърбящи, апостолите извършиха чудеса: затулиха уста на лъвове, угасиха огнени стихии, притъпиха мечове, освободиха народи от робство, победиха царства. Те обърнаха света от мрака към светлината, вградили примера и живота си в делото за обновяването и облагородяването на човечеството. В основата на този подвиг беше отново вярата в Единия, Истинския Бог.
А днешната неделя, първа от Великия пост, светата Църква нарича Православна, защото в нея се възпоменава победата, която апостолската света вяра удържа през първите три века над външни врагове ­ езичници-гонители, а през четвърти, пети, шести, седми и осми ­ цели пет века, над вътрешни врагове ­ еретици, които застрашаваха да изопачат Христовото учение, и разколници, които се домогваха да разделят Църквата, да я отслабят и унищожат.
Неделята е Православна, защото на този ден Църквата почита и паметта на всички борци за тържеството на Православието.
Този празник е учреден в 842 година, след окончателната победа над еретиците-иконоборци на Седмия вселенски събор през 787 година в град Никея и на Цариградския поместен събор през 840 г.
"Православието е носител на Христовата истина. В него е запазено Христовото учение чисто и непроменено, така както е предадено от Спасителя и от Неговите апостоли, независимо от вековните борби против него."
За нас, българите, Православната вяра е Откровение, Завет и Съдба! Това е вярата, на която дължим нашата писменост и просвета, която ни съхрани като народ през вековете на османско и фанариотско робство, от чиито духовни глъбини се разнесе гласът на св. Иван Рилски, на св. Патриарх Евтимий, будителния зов на преподобни Паисий Хилендарски, за която Паисий Пловдивски, Авксентий Велешки, Иларион Макариополски понесоха страдание и заточение, а св. Николай Софийски, св. Георги Софийски, св. Дамаскин, св. Злата Мъгленска и много други ­ пострадаха мъченически.
Историческата заслуга на Православието за запазване единството на българския народ, на неговата самобитност, дух и култура, въпреки всички козни на политически и верски врагове, е абсолютна по значение и неопровержима като факт.
Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), участник в Легията на Раковски, създател на българската художествена повест и драма, един от основателите на Българската академия на науките, пръв председател на Българския червен кръст, член на Учредителното, на Първото Велико и на ред обикновени народни събрания, министър на народното просвещение, министър-председател на България ­ в своето забележително слово, произнесено на 14 февруари 1893 г. ­ деня на Православна неделя, казва:
"Няма по-голямо зло, което би могло да се нанесе на народа ни от това да не пазим и да не зачитаме вярата му... Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществуване на народа. Който и да е той, макар и с най-високо положение... и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриот, но посяга ли на народната вяра ­ Православието, подритва ли и не зачита ли това свещено достояние, оставено нам от деди и прадеди, като безценен залог на честито и трайно народно съществувание, той не е и не може да бъде приятел на народа си, защото подкопава единствената му най-яка и незиблема основа на съществуването и преуспяването му; той му е враг и жесток враг."
От Покръстването до днес българският народ има само Православната си вяра и нейната институция ­ светата Българска православна църква, непроменени, като Божие Откровение, завет на бащите, морална опора и крепост на духа.
Това ни дава основание и ни задължава да пазим и сега Православната си вяра и Православната си Църква ­ национални светини.
Ще бъде нещастие, ако не разбираме тяхното значение за това, което те са били, което са и могат да бъдат за народа ни и неговото бъдеще.
"Има Православие у нас, има български народ; няма Православие, няма български народ" ­ звучи предупредително и днес заветът на митрополит Климент Търновски (Васил Друмев).
Николай Хаджиев
Църковен вестник, брой 5 от 22 март 1998 година


За Неделята на Православието

На 4 март 843 г. императрица Теодора II и Теоктист, регент на двугодишния Михаил III, поставят Методий I като нов патриарх на Константинопол на мястото на сваления Йоан VII Граматик [1] и свикват Константинополски поместен събор, който одобрява отново решенията на Седмия вселенски събор (787 г.) и отлъчва иконоборците от църквата. Тази година православието побеждава иконоборството на 11 март, по други данни на 19 февруари 843 г.
На 11 март 843 г. се въвежда празника Неделя на православието (първа от Великия пост) за честване на иконопочитанието.
1 Йоан VII Граматик, наричан още Анис, е константинополски патриарх в периода 21 януари 837- 4 март 843 г. Той е иконоборец. Свален през 843 година с възстановяването на православието. Константин-Кирил Философ води успешен спор с него.
2 Седмият вселенски събор или Вторият никейски събор се провежда от 24 септември до 13 октомври 787 г. в град Никея (днес Изник). Свикан е от императрица Ирина и се ръководи от константинополския патриарх Тарасий. Целта му е осъждане на иконоборско учение, наложеното във Византия от император Лъв III.
Подготовка
Подготовката за нов Вселенски събор изисква да се избере нов патриарх, който да смени починалия си предшественик. При прослушването на кандидатите в двореца Магнаура, Ирина предложила императорския секретар Тесарий. Другите епископи иконоборци които били там не се съгласили, защото не желаели нов събор, който отново да позволи иконопочинането. Позовали се и на факта, че Тесарий не е в лоното на църквата. Тесарий не бил приет. Ирина го въвела набързо в църковната йерархия и на 25 декември 784г. Константинопол посрещнал новия си вселенски патриарх. След това императрицата изпраша послание за свикване на нов Вселенски събор, включително и до римския папа Адриан.
На 27 октомври 785 пристигнало послание от папата в което той подкрепя Ирина в това си начинание, но, за да признае събора искал да бъдат изпълнени следните правила:
съборът от 754 г. да бъде анатемосан в присъствието на папските легати;
императрицата и сената да признаят неприкосновеността на папските пратеници;
връщането на римския диоцез на Южна Италия, която по-рано папа Лъв III предал на юрисдикцията на цариградския патриарх;
константинополския патриарх да не се титулува вселенски.
Разгонването на събора от 786 г.
Откриването на събора било насрочено за 7 август 786г. в Константинопол. Епископите в града започнали преговори за саботажа на събора. Така на 6 август пред патриаршеския храм се провел митинг. Това не уплашило Ирина и на следващия ден тържествено е открит Седмия Вселенски събор. Докато в храма където заседавали се четяло Евангелието, група въоръжени войници нахлула и заплашила със смърт присъстващите ако внесат в храма идоли (икони). Присъстващите не могли да направят друго освен да се разотидат.
Това не обезкуражило Ирина. От мерки за безопасност тя премества императорския двор в Тракия, а столичните легиони - иконоборци са пратени в Мала Азия, където настъпват арабите.
Ирина пак свиква събор, но този път в Никея, за да подсигури неприкосновеността на присъстващите там епископи.
Съборът от 787
На 24 септември е открит тържествено Втория Никейски събор на който императрицата не присъства лично, но изпраща представители. Проведени са общо осем заседания по чийто решения иконопочитанието е легализирано, а на четвъртото заседание в заседателната зала е внесена икона. Последното заседание е в Константинопол и Ирина лично присъства на него. На 23 октомври събора е закрит.

Иконоборство
Иконоборството е религиозно-политическо течение в християнството през VІІІ век и ІХ век, противопоставящо се на ширещото се и добиващото прилики с идолопоклонничество преклонение пред икони и реликви, а също така на прекаленото им комерсиализиране. Терминът е възникнал в историографията през XVII век за да илюстрира един от ранносредновековните епизоди на дебат във Византия, наричан икономахия. Иконоборството намира силна подкрепа у някои ромейски императори, опасяващи се от подронването на своята власт и прекомерното разрастване на монашеството и манастирите, които се превръщат в стопанска тежест на държавата и конкурент на нейната власт. Съпроводено е с остри политически борби и гонения срещу инакомислещите, особено монаси. Папите в Рим и европейските монарси начело с Карл Велики не поддържат ромейското иконоборство, с което започват все повече да личат идеологичните пукнатини между източното и западното християнство.
Първи период (726 – 787 г.)
В 726 г. император Лъв III забранява иконопочитанието. Унищожени са хиляди икони, мозайки, стенописи и статуи. Официално иконоборството е признато от духовния клир на събор в 754 г. с поддръжката на император Константин V Копроним. На този събор иконопочитането е обявено за ерес, препоръчано е да се унищожават иконите и са започнати гонения на всички, които оспорват решението на събора. Константин V бързо заграбва манастирските земи, а монасите прогонва от държавата. Едва петдесет години по-късно, през 787 г. на Седмия вселенски събор в Никея решенията на предишния събор се отменят. Голяма роля за това играе императрица Ирина, вдовица на Константин V Копроним, а следващите императори – Константин VI и Михаил I са иконопочитатели.
Втори период (787 – 843 г.)
След поражението на Михаил I във войната с българите, в 813 г. на престола се качва Лъв V Арменец, при когото иконоборството е възстановено на основа на решенията на събора от 754 г. По време на регентството и заповед на императрица Теодора патриархът Йоан VII е отстранен, а павликяните са подложени на унищожение. Новият патриарх Методий председателства в 843 г. Константинополския поместен събор, който одобрява отново решенията на Седмия вселенски събор и отлъчва иконоборците от църквата. Главен идеолог на иконопочитанието е Йоан Дамаскин. На 11 март 843 г. се въвежда празника Неделя на православието (първа от Великия пост) за честване на иконопочитанието.

Иконопочитание
Иконопочитанието в християнството представлява отдаването на почит към икона като свещено изображение. То е догмат във вселенската църква, установен на VII вселенски събор в Никея през 787 г. Честването и поклонението пред икона, според учението установено от събора, не представлява служение, нито отдаване на почит към материалите на иконата – дървото, грунда, боите, – а към изобразеният на самата икона. Това е и основната разлика между иконопочитанието и идолопоклонничеството, при което се обожествява и се служи на самият бездушен, сътворен от човека предмет. Според християнската традиция иконите разкриват реалността, която изобразяват, тоест една икона разкрива даден аспект на някой светец или събитие, които са реално съществували, докато кумирите (идолите) са плод на човешкото въображение.
Преди приемането на догмата от Втория Никейски събор във Византия някои хора изповядват култ към иконите. Това поражда радикалната реакция в лицето на религиозно-политическото движение известно като иконоборство, което освен към злоупотребите с иконите се обявило против почитането им въобще. Редица византийски императори подкрепяли тази ерес по социално-икономически и политически причини.
Според църковната история цариградският патриарх Герман I е първият, който се възпротивява на иконоборството. По това време на византийският престол стоял василевса Лъв Исаврянин (Лъв III, 717 – 741 г.), родоначалник на сирийската династия, останал в историята като владетеля, който започнал борбата с иконопочитанието. Действителната политическа цел на императора била присвояването на поне част от поземлените владения и материални богатства на църквата, за да се пренасочат те за издръжката и оборудването на стратиотската войска. Друга цел за това било пресичането на юдейската, ислямската, манихейската, монофизитската и др. пропаганда, според които иконопочитанието било идолопоклонничество.
След като Герман I е принуден да напусне патриаршеския дом и да се отдаде на монашество в манастир, защитата на иконите поема преп. Йоан Дамаскин, който пише три слова в защита на иконите.
До въвеждането на иконопочитанието в християнството основни символни изображения на Христос са Агнецът и рибата.

Съвременното иконоборство
Свещ. Оливер Суботич, 04 дек. 2013
https://www.pravoslavie.bg/Икона/Съвременното-иконоборство

През VІІІ и първата половина на ІХ в. Църквата преживява големи изпитания. От една страна, под влияние на юдаизма и исляма, и от друга, под влияние на оригенизма и платонизма, се появява иконоборческата ерес, която най-напред заразява умовете на византийските управници, за да се разпространи скоро след това и сред църковния клир и миряните.
Първата реакция срещу това опасно явление, което косвено заплашвало да разклати основите на православието, както винаги, дошла от светите Божии хора, сред които най-често се споменава св. Йоан Дамаскин, чиято блажена памет честваме днес. Най-голямата жертва в иконоборческия спор принесли именно монасите, защото заради решителното си заставане на страната на иконопочитанието те били брутално прогонвани и от държавата, и от епископите-иконоборци. Благодарение на богословските апологии и неотстъпната решимост на монашеството на всяка цена да запази православната гледна точка, и най-вече с Божия помощ, тази ерес завинаги била унищожена на територията на православните страни. На Запад тя отново оживяла през ХV век, утвърждавайки се успоредно с разпространението на протестантизма и множеството му разклонения. Днес своето подчертано негативно отношение към иконите изразяват някои религиозни общности, разпространени и по нашите земи, които много бързо успяват да убедят неориентираните хора, че православните християни са идолопоклонници. Няма да губим време да опровергаваме богословски отдавна опроверганите ереси, само в края на този кратък увод ще констатираме, че Църквата е победила в иконоборческите спорове и увековечила своята победа със съборно решение от вселенски характер.
Ако въпросът за иконите имаше само дидактичен характер или беше въпрос от областта на църковното изкуство, на естетиката или на друга подобна дисциплина, вероятно изходът би бил съвсем различен, като се има предвид надмощието, което са имали иконоборците. Впрочем това съвсем не е бил проблемът, заради който са понесени толкова много страдания. Това можем да видим от факта, че именно монашеството най-ревностно е защитавало почитането на иконите, което говори за дълбокото сотириологично измерение на самия спор. Дори и онези монаси, които не са били богословски образовани, благодарение на литургийно-подвижническия живот са усещали благодатното действие на иконата. Потвърждение на това намираме в чудното житие на великия богослов и защитник на иконопочитанието св. Йоан Дамаскин. Този богослов пряко прозрял голямата опасност, надвиснала над Църквата чрез иконоборството, което косвено атакува един от основните християнски догмати – догмата за Въплъщението. Именно чрез твърдението, че не е възможно да се изобрази на икона ликът на Въплътения Христос косвено се оспорва и пълнотата на събитието на Въплъщението, а с това и на самото спасение. Това несъмнено показва, че всеки спор, който Църквата е водила в своята история, по същество е имал сотириологичен характер. В случая с иконоборството опасността е била още по-голяма, защото догматите и техните сотириологични импликации косвено са били поставени под въпрос, което не са осъзнавали и самите иконоборци.
Съвременните християни трябва да знаят не само за жертвите, които е дала Църквата за светите икони, но и за самото значение на иконите, както и правилното отношение към тях. Иконите са преди всичко богослужебни предмети, които без молитвеното измерение губят своето предназначение. Чрез молитвата иконата става мост между земното и небесното, съответно между този век и есхатона. Образите от иконите носят своите исторически особености, но преобразени в нетварната Божия светлина, те ни гледат от преобразената реалност на есхатона, а не от историческото минало. 0бразите от иконите ни помагат да издигнем своя ум към изобразената на иконата личност и да превъзмогнем границите на времето и пространството, докосвайки се със своята вътрешна същност до есхатологичната реалност. Както са казали почитателите на иконите, ние, почитайки образа на иконата, всъщност отдаваме почит на първообраза, съответно молейки се пред изписания образ, се молим на личността, която той изобразява, както, целувайки снимката на някой скъп човек, в действителност изразяваме любов към него, а не към хартията, на която е сниман. Така на молещото се сърце се отварят вратите на есхатона, през които прониква нетварната Божия благодат.
Въпреки че, както казахме, в православното пространство иконоборството е било преодоляно докрай в своя формален, първоначален образ, все пак то често се проявява по един особено коварен начин – преоблечено в псевдоблагочестивото почитане на иконите. Така повод за този текст е именно появата на такъв вид иконоборство, което мнозина дори не осъзнават. За кризата в нашето възприемане на иконите най-очевидно свидетелстват различните евтини украшения, ракиени бутилки и много други подобни предмети с ликове на светии, които вече се продават на всеки ъгъл, а в по-нататъшното развитие на псевдоблагочестието се появяват и лепенки за великденски яйца. Твърде рядко някой се замисля каква е ролята на така употребените икони, дали тя е намаляла, изчезнала ли е или е напълно релативизирана и отречена.
Наистина, и в по-старите християнски времена иконите са били поставяни не само по стените на храмовете или къщите, но и на много други места (например край пътя) – само че винаги са запазвали своя смисъл и не са били подобни на всеки друг предмет за ежедневна употреба. А днес това е така, защото секуларизираното съзнание на съвременните християни (за което Бог е само „една от ценностите", а не най-голямата и незаменима ценност) е допринесло за проявяване на иконоборството в неговия най-вулгарен вид, а именно като външно иконопочитание. Затова днес ще видите голям брой млади хора, които казват за себе си, че са православни християни, подчертавайки своята принадлежност към Църквата с носенето на голям кръст, икона на светия или голяма броеница на врата. Въпреки че това най-често се прави поради незнание и с най-добри намерения, все пак то говори за начина, по който се възприемат иконите днес и за свеждането им почти до нивото на моден символ.
Иконоборството, скрито зад привидното иконопочитание, стига до своята най-висока точка, когато става дума за икономическата страна на нещата. Най-често заради печалба, а понякога дори и по благочестиви от гледна точка на правния субект причини, иконите започват да се печатат и върху материали и вещи, предназначени изключително за еднократна употреба. Така в един магазин във Вождовац* могат да се намерят салфетки с ликове на светии! И рекламен надпис, че това са „благочестиви" салфетки, с които е желателно да си изтриваме устата, когато честваме имен ден или на други подобни празненства. Жалко, наистина… Целта е абсолютно същата, каквато и в случаите на истинско иконоборство – унищожаването на иконите и хвърлянето им в кофата за смет. Тук вече не може да става дума за някакво незнание или неволна грешка – това е пряко оскърбяване на светинята! В този случай трябва прецизно да се приложат съответните закони и с това да се санкционира тази профанизация. Вече съществуват определени правни норми, регулиращи тази област, но човек остава с впечатлението, че те или са неадекватни, или не се прилагат на практика.

Авторът на този текст няма да забрави своята разходка по Рузвелтовата улица преди пет-шест години, когато на стената на една занаятчийска работилница видях следната картина: непосредствено до иконата Троеручица, отляво висеше в рамка снимката на Тито, а отдясно – на Свободан Милошевич. Мисля, че всеки следващ коментар за секуларизацията на съзнанието е напълно излишен…
Не е необходимо да си кой знае колко интелигентен, за да си извадиш заключение за причините и последиците от съвременната иконоборческа криза. Съзнанието за иконата се е помрачило в ума на модерните християни именно защото се е помрачило и съзнанието за Бога. Някога християните са се отличавали от останалите хора именно по своето есхатологично съзнание, което е вдъхновявало целия им живот и е давало животворна сила на всяко тяхно дело. Днес това есхатологично съзнание се заменено с историческото, културното, политическото, националното и кой знае още какво преживяване на вярата, в която има място само за деисткия, отдалечен и абстрактен Бог, но не и за Христос Вседържител. Такова съзнание, отделено най-вече от своя литургичен източник, е довело до споменатите крайности.
За съжаление, в разговор с младите хора, жадуващи за Христос, които често се съблазняват и поставят въпроса за т. нар. „хипи-православие" (мислейки именно за гореспоменатите примери на недодялана духовност) оставаме неми, неспособни да дадем правилен отговор. Единственият смислен отговор е в делата, съответно в опредметяването на истинската духовност в рамките на собствения ни живот. Съществуват прекрасни примери, говорещи в полза на това, като мисионерското училище при храма „Свети Александър Невски"**, което преди няколко седмици отбеляза 20 години от своето създаване. Ето защо в борбата против перфидното съвременно иконоборство е необходимо преди всичко възпитаването на литургичен етос, противно на индивидуалистичния и пиетисткия подход. Трябва да имаме предвид и факта, че времето, в което живеем, със страховития информационен поток, заливащ ни отвсякъде, по различен начин манипулира хората със слаборазвито критично съзнание. Това се вижда именно от отношението на големия брой съвременни номинални християни към иконите. Отношение, което би посрамило нашите православни предци, които заради правилното почитане на иконите са жертвали дори и живота си.
Човекът, на когото му липсва правилна представа за иконата, няма правилна представа и за себе си, защото самият той е Божия икона, сътворен по Негов образ и подобие. Отношението на християнина към иконата е отношение и към собствената му личност, и към неговите ближни, заедно с които е в Църквата, която и сама е икона на Царството Божие, и към истинския Иконописец – Бога. I www.pravoslavje.rs.
* Община в Белград. – Бел. прев.
** Катедрален храм в центъра на Белград. – Бел. прев.

Превод: Татяна Филева


Тема 11: За православните песнопения


Стана на въпрос, че не познаваме добре православните песнопения, макар и редовно да участваме в богослуженията и немалко от песнопенията на св. литургия изпълняваме заедно с певците на клироса. Рядко някой може да изпее тропарите на осемте гласа или пък някои от богородичните песнопения. Ето защо на това занятие ще се запознаем с текстовете и мелодиите на някои по-главни православни песнопения, както от св. литургия, така и от други чинопоследования.

Възкресни тропари

Глас 1. Камени запечатану от иудей, и войном стрегущим пречистое тело Твое, воскресъл еси, тридневний Спасе, дарую мирови жизн. Сего ради сили небесния вопияху Ти, Жизнодавче: слава воскресению Твоему, Христе, слава Царствию Твоему, слава смотрению Твоему, едине Человеколюбче.

Глас 2. Егда снизшел еси к смерти, Животе Безсмертний, тогда ад умертвил еси блистанием Божества; егда же и умершия от пресподних воскресил еси, вся сили небесния взиваху: Жизнодавче, Христе Боже наш, слава Тебе!

Глас 3. Да веселятся небесная, да радуются земная, яко сотвори державу мишцею своею Господ, попра смертию смерт; первенец мертвих бист, из чрева адова избави нас, и подаде мирови велию милост.

Глас 4. Светлую воскресения проповед от Ангела уведевше господни ученици, и прадеднее осуждение отвергше, апостолом хвалящеся глаголаху: испровержеся смерт, воскресе Христос Бог, даруйя мирови велию милост.

Глас 5. Собезначалное Слово Отцу и Духови, от Деви рождшееся на спасение наше, воспоим, вернии, и поклонимся, яко благоволи плотию взити на крест и смерт претерпети, и воскресити умершия славным воскресением Своим.

Глас 6. Ангелския сили на гробе Твоем, и стрегущий омертвеша, и стояше Мария во гробе, ищущи пречистаго тела Твоего. Пленил еси ад, не искусився от него, сретил еси дево, даруяй живот, Воскресий из мертвих, Господи, слава Тебе.

Глас 7. Разрушил еси крестом Твоим смерт, отверзъл еси разбойнику рай, мироносицам плач преложил еси, и апостолом проповедати повелел еси; яко воскресъл еси, Христе Боже, даруяй мирови велию милост.

Глас 8. С висоти снизшел еси, Благоутробне, погребение прияли еси тридневное, да нас свободиши страстей, Животе и возкресение наше, Господи, слава Тебе!


Други тропари


1. На св. Николай Мирликийски Чудотворец
Правило вери и образ кротости, воздержания учителя яви тя стаду твоему, яже вещей истина, сего ради стяжал еси смирением високая, нищетою богатая; отче, священноначалниче Николае, моли Христа Бога спастися душам нашим.

2. На св. Йоан Рилски Чудотворец
Покаяния основание, прописание умиления, образ утешения, духовнага совершения, равно ангелом житие твое бист, преподобне. В молитвах убо и пощених, и в слезах пребивая, отче Йоане, моли Христа Бога о душах наших.

3. На св. братя Кирил и Методий
Яко апостолом единонравнии и словенских стран учителие, Кириле и Методие богомудрии, Владику всех умолите вся язики словенския утвердити в православии и единомислии, умирити мир и спасти души наша.


Други песнопения


1. На водосвет

а. Бог Господ, и явися нам, благословен грядий во имя Господне! (3 пъти)

б. Святий Боже (3 пъти)

в. Спаси, Господи, люди Твоя, и благослови достояние Твое; победи православному болгарскому народу на сопротивния даруя, и Твое сохраняя крестом Твоим жителство.

2. На венчание

а. Гряди от Ливана, невесто; прииди, ближная моя, прииди, добрая моя, прииди, голубице моя. Яви ми зрак, яви ми зрак твой, и услишан сотвори ми глас твой, яко глас твой сладок, и образ твой красен.

б. Положил Еси на главах их венци от каменей честних; живота просиша у Тебе, и дал Еси им!

в. Отче наш.

г. (на 5-ти глас): Исайе, ликуй, Дева име во чреве, и роди Сина Емануиала, Бога же и человека, Восток имя Ему; Егоже величающе, Деву ублажаем. (на 7-ми глас): Слава, Тебе, Христе, Боже! Апостолом похвало, мучеников радование; ихже проповед Троица единосущная и неразделная (7 глас).

д. Всемирную славу… (на 1-ви глас)

е. В чермнем мори (на 5-ти глас).

3. На св. кръщение

а. Символът на вярата.

б. Елици во Христа креститеся, во Христа облекостеся, алилуий (4 пъти, както Светий Боже)

в. Отче наш.

4. През Великия пост

а. Покаяние отверзи ми двери
Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче; утренюет бо дух мой ко храму святому Твоему, храм носяй телесний вес осквернен; но яко щедър очисти благоутробною Твоею милостию.
На спасения стези настави мя, Богородице, студними бо окалях душу грехми, и в лености все житие мое иждих; но твоими молитвами избави мя от всякия нечистоти.
Множества содеянних мною лютих, помишляя окаянний, трепещу страшнаго дне суднаго, но надеяся на милост благоутробия Твоего, яко Дивид вопию Ти: помилуй мя, Боже, по велицей Твоей милости.

б. Богородице, Дево
Богородице, Дево, радуйся, благодатная Марие, Господ с Тобою: благословенна ти в женах, и благословен плод чрева твоего, яка Спаса родила еси душ наших.
Крестителю Христов, всех нас помяни, да избавимся от беззаконии наших: тебе бо дадеся благодат молитися за ни.
Слава… Молите за ни, святии апостоли, святии вси, да избавимся от бед и скорбей: вас бо теплия предстатели ко Спасу стяжахом.
И нине… Под твое благоутробие прибегаем, Богородице, моления наша не презри во обстоянии, но от бед избави ни, едина чистая, едина благословенная.

в. Всем предстателствуеши
Всем предстателствуеши, Благая, прибегающим с верою в державний твой покров, иного бо не имами грешнии к Богу в бедах и скорбех присно избавления, обременени грехи многими, мати Бога Вишняго, Тем же ти припадаем, избави от всякаго обстояния раби Твоя.

д. Господи сил
Господи сил с нами буди, иного бо разве Тебе помощника в скорбех не имами. Господи сил, помилуй нас!

е. Взбранной Воеводе
Взбранной Воеводе, победителная, яко избавлшеся от злих благодарственая восписуем ти раби твои, Богородице; но яко имущая державу непобедимую от всяких нас бед сободи, да зовет ти: радуйся, Невесто неневестная!

ж. Христос воскресе
Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ, и сущим во гробех живот даровав!

5. На панихида

а. Заупокойни тропари
Благословен еси, Господи, научи мя оправданием Твоим; святих лик обрете източник жизни и двер райскую, да обрящу и аз пут покаянием. Погибшее овча аз есм, воззови мя, Спасе, и спаси мя.
Благословен еси, Господи, научи мя оправданием Твоим; Упокой, Боже, раба Твоего (рабу Твою, раби Твоя) и учини его (ю, их) в рай, идеже лици святих, Господи, и праведници сияют яко светила. Усопшаго раба Твоего (усопшую рабу, Твою; усопшия раби, Твоя) упокой, презирая его (ея, их) вся согрешения.
Слава Отцу и Сину и Святому Духу. Трисиятелное единаго Божества благочестно поим, вопиюще: свят Еси, Отче безначалний, собезначалний Сине и божественнии Душе, просвети на верою Тебе служащих и вечнаго огня исхити.
И нине и присно и во веки веков, амин. Радуюся чистая, Бога плотию рождшая во спасение всех, еюже род человеческий обрете спасение, тобою да обрящем рай, Богородице, чистая, благословенная.
Алилуйя, алилуйя, алилуйя, слава Тебе, Боже (3 пъти)

б. Заупокоен кондак
Со святими упокой, Христе, душу раба Твоего (душе раби Твоя; души раб Твоих), идеже нест болезн, ни печал, ни воздихание, но жизн безконечная.

в. Вечная памят (3 пъти)


Чистая Дево

1. (ре) Чистая Дево, Владичице, неблазная Богородице (ре)
Припев: (ре) Радуйся, Невесто неневестная
2. (ре) Дево, мати, водителнице, всеоросенное руно (ре) Припев: (ре)
3. (ре) Вышняя небес, лучей светлейшая (ла) Припев: (ла)
4. (ре) Радост девических ликов, ангелов высшая  (ла) Припев: (ла)
5. (ла) Светлейшая небес, света чистейшая (ла) Припев: (ре)
6. (ла) Небесных воин всех, чистейшая (ре) Припев: (ре)
7. (ре) Марие, приснодево, мира всего Госпоже (ре) Припев: (ре)
8. (ре) Неблазная Невесто всечистая, Владычице пресвятая (ре) Припев: (ре)
9. (ре) Марие, Невесто, водителнице, радости наша виновная (ла) Припев: (ла)
10. (ре) Юнице лепа, царице мати пресвятая (ла) Припев: (ла)
11. (ла) Честейшая херувим, преславнейшая (ла) Припев: (ре)
12. (ла) Безплотных серафим, престолов высшая (ре) Припев: (ре)
13. (ре) Радуйся, пение херувим, радуйся, хвала ангелов (ре) Припев: (ре)
14. (ре) Радуйся, песн серафим, радост анхангелов (ре) Припев: (ре)
15. (ре) Радуйся, мире и радосте, пристанище спасения (ла) Припев: (ла)
16. (ре) Чертоже Слова, священный цвете неувядания (ла) Припев: (ла)
17. (ла) Радуйся, раю сладости живота вечнаго (ла) Припев: (ре)
18. (ла) Радуйся, древо живота, източниче безсмертия (ре) Припев: (ре)
19. (ре) Тебе молю, Владычице, Тебе ныне призываю (ре) Припев: (ре)
20. (до) Тебе умоляю, Всеводителнице, Твою благодат взыскаю (ре) Припев: (ре)
21. (ре) Юнице лепа и нескверная, Владычице пресвятая (ла) Припев: (ла)
22. (ре) Тепло призывая Тебе, храме очищения (ла) Припев: (ла)
23. (ла) Заступи мя, избави мя от сопротивных (ла) Припев: (ре)


24. (ла) И сопричастника яви мя живота вечнаго (ре) Припев: (ре)

Тема 12: Милост или егоизъм?

Трудно е да се говори за милосърдието, особено като показваме такова когато сме в добро положение; но да си милосърден, когато на теб самия ти е тежко и страдаш, изглежда не е по силите на всекиго. Но какво да кажем за Църквата като цяло? Наистина, и в милосърдието си трябва да отчитаме на кого нуждите са по-големи и на кого по-малки, но въпросът е въобще как разбираме милосърдието и дали го свързваме с Христовите повели за милосърдие; дали по-често не сме егоисти, отколкото милосърдни, като се оправдаваме, че не проявяваме милост към някои хора, защото те може би само се правят на бедни и нещастни.

Повод за тези бележки е мнението на св. Синод на БПЦ, че държавата ни трябва да затвори границите си и повече да не приема никакви бежанци, особено тези от Близкия Изток. Не можело бедна България да се грижи за чужденци, след като не може да се погрижи за собствените си хора, които бедстват. С една дума, ще бъдем милосърдни само към нашите хора, а чужденците да търсят милосърдие другаде. Значи ще обичаме само ближния си, а другите няма да обичаме, а пък врага си сигурно ще го ненавиждаме. Чудя се защо архиереите на БПЦ забравиха евангелските слова да обичаме дори ближния си, да подложим и другата буза, ако ни ударят по едната, да дадем ризата от гърба си. Но не – политиката и дребните ежедневни крамоли като че повече определят мисленето на нашите владици, които почти единодушно решиха кой е наш ближен и кой не е.

В тази връзка само преди няколко дена прочетох материал за отец Паоло Кортези в Белене и реших да го споделя тук с вас. Не казвам, че съм съгласен с всичко, поместено в него, но разсъждаваме тук върху него, за да помислим докъде стига милосърдието и откъде нататък продължаваме да сме егоисти.

Ариведерчи, отец Паоло!
Ива Михайлова, webcafe.bg, 10 март 2017

В живота не е като в приказките и историите не винаги завършват с щастлив край. Така е на път да приключи и случаят с отец Паоло Кортези, католическият свещеник от Белене, който реши да приюти семейство сирийци.
След като семейството беше принудено да напусне града, отец Паоло си заминава от България по заповед на началниците си от Ордена на пасионистите.

Един италианец, който обичаше родината ни наравно със своята, беше по-голям патриот от много българи и направи толкова много за Белене, си тръгва огорчен, че българската действителност не подлежи на промяна.

Паоло Кортези пристига у нас през 2010 година и попада в Белене - един от градовете с най-голяма католическа общност в страната. Но Белене е известно и с друго - местните жители са прогонили няколко католически свещеници, а един епископ за малко да умре, защото му отказват лекарска помощ.
Но отец Паоло е твърдоглав и не се предава. Той вярва, че беленчани са най-добрите българи, а Белене - едно прекрасно място на брега на Дунава. Така представя новата си родина на всички свои приятели в Европа. Довежда стотици чужденци - именно там - в Белене, на брега на Дунава. Дестинация, която иначе не е сред най-посещаваните места от туристите.

Белене е малък град с висока безработица. Мнозина са отишли на гурбет. Много къщи са празни. На отец Паоло му се иска да направи нещо за това място, на което са останали само бабите и децата. Със скромните си възможности открива пицария, с която се отварят няколко работни места. Не спира дотук - открива и фурна, за правене на пресен хляб с машини, докарани от чужбина.

В руините на прашните рафтове свещеникът намира стари писма - неиздавана кореспонденция между папа Йоан XXIII и католическия свещеник от Велико Търново отец Карло Раев. Отец Паоло издава писмата в Италия и книгата се превръща в хит на италианския религиозен пазар.

На метри от католическата църква в Белене е затворът - там свещеникът помага на лишените от свобода. Но Белене е и мястото, където хиляди невинни са намерили смъртта си, защото по една или друга причина са се оказали неудобни на комунистическия режим в страната. Място, което доскоро тънеше в треволяк и трънаци, а само враните идваха да отдадат почит на загиналите.

Отец Паоло не може да разбере как целият свят се покланя пред жертвите на тоталитарните режими, а в България стои въпросът имало ли е жертви или не, кой е виновен и трябват ли ни паметници за жертвите на комунизма.

Съвестта му не му дава мира. Пред очите му е образът на Евгени Босилков, който също като него е от ордена на пасионистите, но бива убит от режима заради отказа му да се подчини на комунистите. Името на Босилков, когото папа Йоан Павел II обяви за блажен през 1998 година, не му позволява да стои безучастен.

Така се ражда идеята за построяването на мемориален парк на остров Персин и музей в град Белене, посветени на жертвите на тоталитаризмите през XX век. Желанието е Белене да се превърне в град на паметта, посетителски и образователен център.

Отец Паоло основава фондация, която започва да набира средства за целта, обикаля институциите в България и търси дарители в Европа за осъществяването на проекта.
Боклуците и треволяка от бившите килии на политически затворници са махнати. Там вече има кой да носи цветя. Лека-полека от прахоляка излизат снимки, документи. "Всичко това, което може да помогне да не забравяме, защото народ без памет е народ без бъдеще" - казва отец Паоло.

Той е убеден, че "страданията и смъртта на тези хора са безценен дар, който трябва да бъде съхранен и предаден на бъдещите поколения". Иска да влезе в контакт с различни фондации, асоциации, паметници, изследователски центрове, музеи в Европа и по целия свят, посветени на културата на паметта за невинните жертви.

Следват изложби, книги, филми... инициативите нямат край.
Отец Паоло докарва в Белене президента Росен Плевнелиев не за поредната първа копка на неосъществената АЕЦ "Белене", а да участва в конференция в памет на жертвите на тоталитаризма. В края на 2016-а Плевнелиев му връчи почетния знак на президента за „заслугите му към развитието на гражданското общество, за значимия му принос за предаването на знанието за тоталитарното минало и всеотдайната работа за почитане на паметта на жертвите на комунистическия режим".

Но малкото крайдунавско градче се оказа не за него. Не за първи път човешката злоба и завист, плюенето по добрите и способните надделяват над добрите хора. Това българите най-добре го можем.

И не казвайте, че не всички сме такива, защото докато има хора, готови да слязат на площада, за да замерят другите с камъни, ние не можем да сме нация, а само мърша.
Отец Паоло си отиде. Сигурно ще се върне в любимата Италия, в родното Бергамо, където да си добър и честен, да спазваш закона не е престъпление. И няма да те изгонят за това. Или в някоя енория в Милано, където хората ще могат да оценят свещеника.

А ние? Къде да отидем? Толкова много хора ги е срам от случилото се в Белене, от прогонването на сирийското семейство и от стъпканото с гумени ботуши на площада достойнство на отец Паоло Кортези.

Той си тръгва, след като направи за България много повече от стотици ура-патриоти, взети заедно. Ако те са силни на приказки и на площада, като опрем до делата, никакви ги няма.
Трябва да ни е мъчно за нас. Защото един италианец дойде да ни покаже, че в собствената ни държава честните и свободни хора нямат място. Побеждават тези, които обсебват телевизора и крещят "Смърт на предателите".

След гумите на колата, с която замина свещеникът, остава мъглата над Белене. Тя се простира далеч надолу, чак до турската граница. Чака българите да се събудят и да разберат, че нито Европа, нито Русия ще оправят тази територия, наричаща се държава, ако те самите не го направят. За да не изгоним всички добри хора, останали по нашите ширини. Завинаги.

Отец Паоло Кортези: В Белене умря България, умря справедливостта

Отец Паоло Кортези, който напуска България, след като опита да приюти едно сирийско семейство, получило статут, вярва че България е загубила много от това, че местното население не е приело хората.

"Не успяхме да защитим едно бягащо от война достойно и мирно сирийско семейство с права и с абсолютно редовни документи на пребиваващи в България бежанци. В Белене умря България, в Белене, умря справедливостта. Не знам дали държавните институции си дават сметка, но България загуби много от това.

Не можахме да защитим това мирно сирийско семейство. Дано Бог да ми прости. Аз вложих всички сили и действах според законите на страната, но не успях въпреки, че България е приела това семейство от Гърция и му е обещала закрилата му. За мен днес е много тъжен, траурен ден", казва отец Паоло Кортези в интервю за сайта desebg.com

В петък стана известно, че отец Кортези се връща в Италия за неопределено време, като в негов пост във "Фейсбук" той написа, че това е решение на началниците му. Това се случва няколко дни, след като сирийското място, което той беше приютил беше принудено да напусне Белене заради протест на местните. Кортези поиска оставката на кмета на Белене. Днес стана известно, че "Нова република" оттеглят подкрепата от кмета Милен Дулев, издигнат от местна коалиция, в която влиза и ДСБ. В интервюто,

Кортези казва, че на фона на всичко случващо се в света и в България, "трябва да направим проверка на съвестта си. Ние сме загубили онова, което може да намерим в първата страница на Библията – дървото на доброто и на злото.

Ние сме загубили знанието за това, кое е добро и кое е злото. Къде е справедливостта и къде е несправедливостта. Къде е честта и къде е срамът и позорът. Къде са институциите и къде са провокаторите", казва още духовникът. По думите му има много хора, които се страхуват да застанат на страната на доброто.

"Днес това се случва със сирийските бежанци, преди малко повече от 70 години гонените са евреите. Тогава те са били бежанците в Европа. Утре може да се случи и на мен.

Всъщност аз вече съм бежанец – хулен, заплашван със смърт, гонен.

Днес виждаме как действат законите на джунглата, където онзи който вика по-високо се разпорежда с власт и решава съдбите на хората, вместо това да правят законните институции и почтените граждани", казва Кортези, който заявява, че остава сърцето си в Белене.

"Но сега аз приех в моя дом в Белене невинни жертви, които са живи. Дано не виждаме повече хора, спазващи всички закони, да стават жертва на омразата и беззаконието. Нека България да бъде достойна страна и да не позволяваме онези, които не спазват законите, онези, които в нетрезво състояние и загърнати с чужди знамена крещят, хулят и манипулират обществото пред сградите на българските институции.", заявява Кортези.

Последният въпрос от интервюто, което става известно от текста, е направено в София пред катедралния храм "Александър Невски", е какво иска да каже отецът на хората в България и на тези, които го обичат. Духовникът отговаря (публикувано със съкращения):

"Искам да се обърна към приятелите и добрите хора в България и да им кажа следното.

Тук, пред храм-паметника "Александър Невски", където с вас разговаряме, преди 74 години на днешната дата 10 март 1943 г. са излезли митрополит Кирил и екзарх Стефан сами на площада за спасяването на българските евреи. Срещу тях са били властите, срещу тях е била и нацистка Германия. А духовниците са се изправили и са отказали да мълчат. Не са се уплашили дори от нацистите и са застанали в защита на евреите.

Къде сте днес, патриарх Неофит?
Излезте от вашата крепост. Заемете честна и почтена позиция, като тези смели ваши предшественици Кирил и Стефан. Народът има нужда от вашата дума!

Къде сте, г-н президент Румен Радев? 
Излезте и вие от вашето президентство и се обърнете към народа си. Вземете пример от другите лидери. Вземете пример от Мартин Лутър Кинг и неговата мечта за едно общество, в което няма да има дискриминация, където всички да живеем заедно. Говорете на своята нация, която тръгва по грешен път и влиза в джунглата.

Къде сте граждани на България? 
Излезте и покажете, че не сте съгласни! Къде сте български институции? Защо не работите така, че законите да се спазват? Защитете справедливостта!

Аз изпитвам срам, че не успях въпреки всички вложени сили да защитя едно мирно сирийско семейство – бежанци, търсещи убежище от войната в Родината им. И аз сега съм бежанец между бежанците. Днес аз се чувствам изгонен от моята Родина, защото аз обичам България като моята родна Италия. България е моят дом, моето семейство, моят народ...

Аз не искам да виждам, че хората в България избират да живеят по законите на джунглата. 

Обръщам се към всички честни и почтени българи в страната. Останете тук, не се предавайте" Борете се! Не се страхувайте! Пътят на истината и на справедливостта е единственият правилен път. Нека, следвайки го, да имаме правото да кажем: ние сме честни хора, ние сме на страната на доброто! Аз мечтая тази България – България на доброто да спечели.

NB: Отец Паоло получил заплаха за живота си от местни хора в Белене.

Допълнително
Жители на Белене се обявиха срещу настаняването на семейство бежанци от Сирия в техния град, съобщи бТВ. Наскоро подобни вълнения имаше и в Елин Пелин.
Семейството е напуснало Дамаск преди година, след като домът му е разрушен. Минава Турция и Гърция легално. То е единственото от 7000 други, което е пожелало да се засели в България. Получило е обещания за сигурност и образование за децата.

У нас четиримата попадат в лагера във Враждебна, а Агенцията за бежанците се свързва с отец Паоло Кортези от католическия храм в Белене, който вече е изявил желание да приюти бежанци.

Семейството първо гостува в града за пет дни и му харесва. Посрещнато е по стара българска традиция с хляб и сол от около 300 миряни. Днес то вече има адресна регистрация там и е настанено в католическия храм. Но се страхува да излезе на улицата.

"Срещу тях не е скочило половин Белене, както се твърди, а един човек – г-н Красимир Тодоров, и 20 негови приятели", каза отец Паоло.

Тодоров е общински съветник. Проблемът със сирийското семейство възниква на общинска сесия, на която е поставен въпросът защо отец Паоло не е попитал дали може то да бъде настанено на територията на общината.

"Хората се страхуват, че като се настани едно семейство, след него ще тръгнат още 50. Това са страхове и опасения, които те споделят яростно в социалните мрежи", каза Тодоров.
"В Италия католическите енории са настанили 30 хил. бежанци. Решение на католическата църква в цяла Европа. Аз съм представител на католическата църква, една международна институция с милиард и половина хора в нея. Познавам беленчани като мирни хора, спокойни хора", каза отецът.

Той допълни, че семейството вече е решило да напусна Белене.
"Аз искам да кажа на българите да бъдат спокойни, това семейство днес си отива от Белене. Благодаря на г-н Тодоров и на неговите 20 приятели, които са най-лошата част на обществото в Белене", обясни отец Паоло.

Според него сирийското семейство не иска да живее на това място, "където има тези бунтовници, където се страхуваме, не искаме нашите деца да бъдат псувани и дискриминирани". Отецът допълни, че бежанците не искат да живеят в това "малко пещерно село на брега на Дунава" и вероятно ще се преместят в някои "по-цивилизован град" като Велико Търново или Плевен.

"Аз, италианец, съм ги посрещнал с вашата традиция за хляб и сол заедно с 300 души от енория", каза Паоло.

Той заяви, че ще инициира подписка за оставката на кмета на Белене, защото той е подкрепил на площада протестите, на които се е веело руско знаме.


"Пред сградата на общината едно руско знаме, срам и позор. Пред нашата църква има само едно знаме - нито е на Ватикана, нито е на моята обичана Италия, а на България", каза отецът.

Тема 13: Христовият Кръст


Христовият кръст и неговото значение в нашия живот
архим. Георги Капсанис
03/04/2016: https://www.pravoslavie.bg/

Честният кръст като символ и знамение на Христос.
Честният кръст е най-святото знамение, най-святият символ на нашата вяра. Всички свети Тайнства – Кръщение, Миропомазване и Божествената Евхаристия – се извършват с призоваването на Светия Дух и печата на Кръста. Всички свети благословения се дават с кръстния знак. Храмовете, свещените предмети и одежди се освещават с Честния кръст. Без Кръста е немислимо което и да било литургично действие или събрание. Кръстът е най-верният приятел на всеки православен християнин, от момента на нашето раждане до мига на нашата смърт. С Кръста се означава и гробът на всеки християнин.
Кръстим се често, поставяме кръстния знак на гърдите си, в домовете си, в колите си, на работните си места. Както пее Църквата: „Кръстът е пазител на цялата вселена, Кръстът е красота на Църквата, Кръстът е сила на царете, Кръстът е опора на верните, Кръстът е слава на ангелите и язва за демоните”. Без него е немислима Църквата на Разпнатия Христос. Затова еретиците или не отдават подобаваща почит на Честния кръст, каквито са някои протестанти, или пък съвсем го отричат, каквито са свидетелите на Йехова. В Патерика се разказва как св. Йоан Колов попитал демоните от какво най-много ги е страх у християните, а те му отговорили: „От три неща се страхуваме: от онова, което носите на шията си, от онова, с което се поръсвате в Църквата, и от онова, което ядете на литургия”. Тогава отново ги попитал: „А от какво най-много се страхувате?”. И те му отговорили: „Ако опазвахте добре онова, което ядете на литургията, никой от нас не би могъл да навреди на нито един християнин”. Следователно, нещата, от които демоните най-много се страхуват, са Кръстът, Кръщението и Божественото Причастие.

Силата на Кръста.

Благодатта и силата на Честния кръст не са в неговата форма, тоест във външния му вид,  неговата сила и могъщество са в това, че той е Христов кръст, той е оръдието, с което Христос е спасил света.

Кръстът е жертвеникът, на който Христос е принесъл Самия Себе Си за целия свят. Целият кеносис (самопонизяване), мъка, болка и смърт, и всичко, което е претърпял за нас, достига своята най-висока точка на Кръста. На кръста Христос е преживял най-голямата болка и унижение за нас. Заради нас е станал клетва, за да ни освободи от клетвата на греха и закона. Целокупното Христово дело, цялото Негово човеколюбие е съсредоточено в Кръста. Св. Григорий Палама ни разказва как някой иронично попитал един от богоносните отци вярва ли в Разпнатия, и той му отговорил: „Да, вярвам в Този, Който разпъна греха. На кръста Богочовекът разруши трагедията на човешката свобода, причинена от непослушанието на първосъздадените хора, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна (Фил. 2:8)”. С това отново е обвързал нашата свобода с нашия Творец, с Троичния Бог. На Кръста е победил смъртта – със смърт смъртта потъпка – с това, че е направил нашата смърт Своя, а със Своето Възкресение ни е дарил живот и нетление. Чрез Кръста ни е сприятелил с Бог Отец и ни е дарил опрощение на греховете. На Кръста по най-убедителен начин ни е показал, че ни обича с безпределна любов, дори и тогава, когато Го разпъваме. Чрез Кръста ни е привел и ни е обединил в едно тяло – нас, Своите разпилени чеда. Разруши преградата, що беше посред и създаде в Себе Си един нов човек (ср. Еф. 2:14-15). Чрез Кръста е очистил и осветил небето, въздуха и земята, тъй като бе разпнат под небето, издигнат във въздуха, а Неговата пресвята кръв се проля по земята. На Кръста е принесъл обща жертва за цялата земя и общо очистване за цялостната човешка природа. Поради това е пострадал извън градските стени и извън Соломоновия храм, както отбелязва св. Йоан Златоуст. Чрез Своето разпятие, „чрез издигането, изпълнено със смирение”, както казва една древна молитва, е издигнал и нашата природа, която „чрез лъжливо издигане и суетно движение е слязла до ада”. На Кръста е показал, че този свят не е последната реалност, а само път към нея. Естествено, ако (и доколкото) в този свят кръстоносно се борим против нашия егоизъм. Така Христос е възстановил положителния смисъл на този свят.
На Кръста е открил Себе Си като единствения Благодетел и Спасител, Избавител и Животодател на вселената, и разбира се, е осуетил всяко дело на дявола, неговите лукавства и заблуди, силата и властта, която е имал над хората.

Смъртта на Господа на Кръста е животворна и спасителна, тя дарява живот и избавление,
защото е доброволна.

Господ пристъпва към смъртта не като осъден, а като Цар, Който се жертва за Своите поданици, както е казал: С кръщение трябва да се кръстя; и колко Ми е мъка, докато се свърши това! (Лук. 12:50). Затова византийците пишат на Кръста: „Цар на славата” и изобразяват Христос не обзет от болка (с отпуснато тяло, което се държи на увисналите ръце и изглежда съвсем немощно), а като Господ(ар) и на болката (ръцете на кръста са в хоризонтално положение).

Защото е реална смърт.

Христовата човешка природа е преминала през предсмъртната агония и болката на разпятието. Трябвало е да преживее нашата смърт изцяло, а не само феноменологично. В Гетсиманската градина човешката природа наистина се е уплашила, но въпреки това се е покорила на Божествената воля и природа. Така Той е страдал и умрял за спасението и живота на света. Защото, бидейки безгрешен, Е СТРАДАЛ заради грешниците. Основна истина е, че Господ е бил безгрешен, защото Неговата човешка природа още от самото въплъщение е била съединена с божествената, тъй като това единство е ипостасно единство в лицето на Божия Логос.

Христовият кръст е бил за иудеи съблазън, а за елини безумство (1 Кор. 1:23). Това е най-големият парадокс в историята: живот чрез смъртта. Благословение чрез клетвата. Слава чрез унижението. Издигане чрез смирението. Както казва св. Григорий Палама: „И така, това е Божията сила и мъдрост: да победи чрез немощта, да се издигне чрез смирението, да се обогати чрез бедността”. Не е случайно, че Господ не е искал да остане в славата на Преображението и да избегне кръста, а слизайки от Тавор, подготвил учениците Си за онова, което предстои да се случи. Когато Петър Го съветвал да избегне кръстната смърт, Той строго го укорил: Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко (Мат. 16:23). И пак, отивайки на доброволно страдание, казва: Сега се прослави Син Човечески (Йоан. 13:31). И на други места в Евангелието Кръстът се характеризира като слава Христова (Йоан. 12:23). Същото казва и св. Йоан Златоуст: „Кръстът, който някога е бил нещо, което е служело за срам и наказание, сега се превръща в слава и чест. А за това, че Кръстът е слава, да послушаме Христос, Който казва: Отче, прослави Ме със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде, имайки предвид славата на Кръста”.

Участието на християните в Христовия Кръст.

След укоряването на Петър, Господ и от Своите ученици изисква да живеят кръстоносно: Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Мат. 16:24). На Зеведеевите синове и тяхната майка, които искали първенство, Той отговорил: Не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? От тези думи на Господа следва, че Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му (1 Петр. 2:21). Кръстът не е само „форма” или „символ” или „знак” на Христос, но и начин на живот, или по-точно, единственият възможен начин на живот на християните. Както истинският Христос е немислим без Кръста, така и истинският християнин е немислим без Кръста, тоест без участието в Христовия кръст, както ни казва и Сам Спасителят: Който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик (Лук. 14:27).

Но какво значи да следваш Христос и да носиш кръст, тоест да живееш кръстоносно? Означава да разпънеш стария човек (тоест страстите), плътта със страстите и похотите (Гал. 5:24)
Да отхвърляш стария човек и се бориш да изкорениш от себе си греховните и егоистични страсти, своя егоцентризъм и самолюбие. А формите на самолюбие са: маловерие и неверие, равнодушие към ближния, и, което е още по-лошо, използване на ближния; плътски удоволствия и превръщане на тялото в бог, алчност и сребролюбие, злопаметство и оклеветяване, и всяко друго дело, с което нараняваме и наскърбяваме нашите ближни, сластолюбие и суета. Според светите отци самолюбивият човек не може да бъде нито боголюбив, нито човеколюбив. Той може да изглежда такъв, но в действителност да обича само себе си. Ако не разпънем своето самолюбие на Христовия кръст, не можем да бъдем Негови истински ученици, защото не можем да придобием Неговата истинска любов. Затова Неговият ученик св. ап. Павел казва: А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14).

Според св. Исаак Сириец светът представлява нашето страстно отношение към творението, тоест нашите страсти. Това значи, че светът е разпнат за мен и аз съм разпнат за себе си и за света, което ще рече, че избягвам не само греха, но и греховните желания и помисли.

Можем да постигнем това умъртвяване, защото в светите Тайнства сме умрели с Кръста и сме възкръснали в Кръста заедно с Христос. Които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме, за да можем да ходим в обновен живот (Рим. 6:3-4).

В замрелия живот чрез Кръщението ни се дава нов живот в Христос. Християнският живот след кръщението е борба за това възможността да стане реалност. Обновеният и дарен ни нов живот в Христос трябва да победи и преобрази всяка частица от мъртвия и стар човек. Тази борба е кръст.

Тълкувайки тази тайна, св. Григорий Палама ни говори за нашето бягство от света (първата тайна на кръста). След това, когато светът чрез лошите помисли се опитва да ни отдалечи от Бога, е необходимо да отстраним света от себе си (втората тайна на кръста). Първата тайна съответства на деянието, а втората – на съзерцанието.

Тук св. Григорий напомня, че без съзерцание не можем да очистим своя вътрешен човек от лоши и страстни помисли: „Когато чрез деятелните добродетели стигнем до съзерцанието и подобрим и очистим нашия вътрешен човек, и потърсим в него скритото божествено съкровище, и тук намерим Царството Божие, тогава се разпъваме за света и страстите. Защото чрез това изпитване в сърцето се ражда една топлина, която убива лукавите и нечисти помисли като мухи, доставя на душата духовен мир и утеха, а тялото освещава.
Св. Исаак Сириец казва: „Действието на Кръста е двояко…” Едното действие е в търпенето на телесни скърби и се нарича деяние, а второто се състои в финото действие на ума, в размисъл за Бога и непрестанна молитва и се нарича съзерцание.

Според св. Григорий кръстът е действал и в Стария Завет. Съществувал е знакът на Кръста, тоест много дела и чудеса, извършени чрез кръстния знак, например кръстообразното пресичане на Червено море от Моисей. В Стария Завет се посочват около двадесет предобраза на Кръста. Също така е имало праведни мъже, които са били предобрази на разпнатия Христос, като например Исаак, който в своето послушание към баща си е бил предобраз на Христовото послушание към Отца дори до смърт. След това Йосиф, който бил несправедливо прогонен и претърпял много изпитания. Накрая, у всички старозаветни праведници действала тайната на Кръста като деяние и съзерцание, и с тази сила те побеждавали греха и ставали Божии приятели. Кръстът действал и у Авраам, когато той умъртвил в себе си любовта към отечеството и по Божия заповед се отправил към непозната земя. Кръстът действал и у Моисей, когато отхвърлил почестите на фараоновия двор и избрал страданието за своя народ. Кръстът отново действал, когато Бог призовал Моисей на Синай, изисквайки преди това да събуе обущата от нозете си, тоест да умъртви плътското мъдруване със силата на боговидението. И св. Григорий завършва: „Няма да ми стигне времето да разказвам за Иисус Навин, за съдиите и пророците, за цар Давид и останалите, който са действали със силата на Кръста; спирали са реките и слънцето, побеждавали са на война, затваряли са и са отваряли небето, карали са облаците да дават дъжд…”. Така и преди Христовата кръстна жертва, Кръстът е би този, който спасява. „Ако силата на Христовия Кръст е действала у всички старозаветни праведници, тя е действала и у Пресвета Богородица, която от самото начало е успяла „да отхвърли от себе си всичко онова, което не е угодно на Бога”. Никога не е приемала и нечисти помисли, а в младостта си е направила онова, което Авраам направил в старостта си: напуснала е своя дом и роднини и встъпила в Светая Светих, където съединила ума си с Бога и останала да пребивава в непрестанно съзерцание на Бога. Разбира се, Кръстът в живота на Богородица като деяние и съзерцание не е бил същият, както у старозаветните праведници, които били причастни на греха. За тях кръстът бил борба за превъзмогване на греха, докато у Пречистата Богородица той бил издигане от сила в сила, от слава в слава, от съзерцание към съзерцание. „От момента, в който се е родила”, казва св. Николай Кавасила, „тя устройвала жилище за Онзи, Който може да спаси човека, трудела се безупречно да устрои това Божие жилище, тоест самата себе си, за да бъде достойна да Го приеме. За тази кръстна борба и съзерцание, тоест виждане на Бога, което Богородица имала в Светая Светих, ни говорят в своите беседи на Въведение на Пресвета Богородица св. Григорий Палама и св. Никодим Светогорец.

Да понасяш изпратените ти житейски изпитания търпеливо и без ропот.


Тежките и продължителни болести, смъртта на скъпи за нас хора, както и собствената ни смърт, неправдата, неблагодарността и пренебрегването, гоненията, които понякога търпим, бедността и други изпитания, са случаи, които, ако правилно ги използваме, ни разпъват за света и приближават към Христос. А ако се озлобим, ще бъдем духовно увредени. Ако ги приемем пасивно, стоически, защото не можем иначе, отново нищо не сме направили. Но ако ги приемем като Божие посещение за нас и като повод за духовно усъвършенстване, тогава ще имаме голяма полза. Доброволното приемане на кръстното страдание като дар на божествената любов за нашето духовно усъвършенстване ни издига на висотата на светите мъченици.

Един светогорски подвижник отбелязва: „Едно славословие: „Слава на Тебе, Боже” по време на болест има по-голяма стойност от хиляди „Господи Иисусе Христе…”, когато сме здрави”.

Съ-разпънат с Христос, апостол Павел ни уверява: Ако търпим, с Него ще и царуваме (2 Тим. 2:12). Това разбиране са показали на дело всички светии, начело с блажения и многострадален Йов, който по тази причина се смята за предобраз на Христос. Йов бил праведен, а не безбожен и грешен, но въпреки това Бог допуснал той да претърпи непоносими болки, докато други, безбожни хора, напредвали. Известният православен богослов отец Думитру Станилое, говорейки на тази тема, поучава: „Бог има право да дава и да отнема даровете. И човек не би трябвало да пристъпва към Бога, за да му даде Бог някои дарове. Това би означавало да поставя даровете над техния Подател. Отношенията между Бога и човека в този случай биха се основавали на принципа на договора и човекът би могъл да каже: „Ще Ти бъда предан дотолкова, доколкото Ти ми даваш”. Такова разбиране на човека би зависело от интереса, тоест човекът само използва даровете, които Бог дава. Тогава той всъщност би обичал само себе си. С това даровете, като знаци на Божията любов и като начини човек да влезе в лични отношения с Бога, биха изгубили своя смисъл. Даровете имат смисъл само тогава, когато влезем в истински, лични отношения с Бога, отношения, които са над всичко тленно. Единствено такава връзка не е обременена от идолите на материалното. Всички наши идеи за Божиите неща и дарове изчезват в светлината на такива отношения. Така, очистени, ние принасяме себе си на Бога и се издигаме до диалога на любовта с Него. Тогава чувстваме, че Бог е много по-велик от всички Свои дарове и всичко сътворено. Чрез тези отношения се издигаме на едно по-високо ниво на съществуване и отново получаваме всичко, което сме изгубили. Християнинът, който има в себе си Божията любов към всеки – онази любов, която създава нетленната и неизчерпаема реалност – чувства, че притежава най-голямата от всички радости. По-голяма от радостта, която всички неща на този свят могат да му предложат, по-голяма и от самото му съществуване. Това е факт, който добродетелните хора откриват в своето страдание. 

Този кръст се дава на човека, за да успее да открие Бога на едно друго ниво на съществуване, в една апофатична дълбочина. Но и за да покаже на другите, че съществуват и такива, които могат да останат съединени с Бога и тогава, когато изгубят всичко, което имат, дори и тогава, когато, както изглежда, Сам Бог им отнема всичко. По един особен начин в Христовото страдание е участвала и Богородица. „Богородица е участвала и състрадавала с това, че е допринесла за възвишеното самопонизяване (кеносиса) на Бог Слово” (св. Григорий Палама). Още със зачеването на Словото от Дух Свети в нейната утроба започнали и нейните изпитания. Йосиф, не можейки да си обясни нейното непостижимо зачатие и бременност, поиска тайно да я напусне (Мат. 1:19). Това трябва да е било голяма болка за простодушната девица Мария. Изпитания и трудности имала и тогава, когато търсела къде да роди, защото рядко се случва жена, готова да роди, да не може да намери място. Изпитание било и убиването на младенците от Ирод. Изпитание било и бягството в Египет. Без покрив над главата във Витлеем, бежанка в Египет. Изпитание и агония при поклонението в Йерусалим, когато за три дни изгубила своя дванадесетгодишен Син. Всяка болка на Иисус по време на Неговото тригодишно служение била изпитание и за нея.
Да се вслушаме какво казва св. Николай Кавасила: „Заедно със своя Син участвала в унижението и обидите. И когато Го убили онези, на които е правил добро, тогава тя заедно с Него търпяла всички Негови болки. Взела участие във всичко, което нейният Син направил за нашето спасение. Дала Му своите кръв и тяло и участвала в Неговите мъки и радости. И когато Го проболи с копие на кръста, тя се чувствала така сякаш  сама тя е прободена с меч, както й бил предсказал св. Симеон.
И след Възнесението на своя Син отново я виждаме като първа сред апостолите и християните. И както при Христовото разпятие стояла при Кръста, така и след Възнесението тя издигнала Кръста на Църквата, тъй като била една от първите жертви на гонението на християните.

Да поемеш доброволни трудове и да проявяваш себеотрицание заради любовта към Бога.


Сам Господ ни учи, че евангелският път е тесен и труден, и че Царството Божие придобиват онези, които насилват себе си. Без труд и работа над себе си старият човек няма да отстъпи, страстите няма да бъдат изкоренени.

Чрез пост, молитва, бдение, поклони и цялостна православна аскеза се премахват страстите и християнинът от плътски става духовен. Подвизава се в това да изкорени страстното отношение към хората и материалните блага. Да се бори не като животно, а като Божи образ. Да не се ползва от света потребителски, а евхаристийно. Известно е светоотеческото изречение: „Дай кръв и приеми дух”. Постът през Великата Четиридесетница е много усилен, но без това усилие – съразпъване с Христос – не можем да усетим истински радостта от Възкресението. В нашата Църква всичко е възкресно, защото е кръстоносно. Нашата Църква е Църква на Кръста и Възкресението. Без Кръст няма Възкресение. А Кръстът не съществува като кръст, ако не е съпътстван от Възкресение. Затова ние, православните християни, празнуваме възкресно и Велики петък, докато на Запад празнуват и Възкресение под знака на кръста. „На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение славим”.
Св. Йоан Златоуст започва своята „Беседа за Кръста” със следните думи: „Днес за нас е празник и тържество, защото нашият Господ е прикован на Кръста… Кръстът е основа на нашето спасение, Кръстът е предпоставка за безброй блага”. В труда и усилието на подвига и кръстоносния живот е скрита най-тайнствената и най-истинска радост и покой, както и Сам Господ е известил: Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Сълзите на покаяние и подвиг според светите отци са радостна тъга.

Аскетичен е бил и животът на нашата Богородица, особено, както казахме, в Светая Светих. Но и след Възнесението на нейния Син на небето тя, както казва св. Григорий Палама, живяла такъв живот, който може да се определи като най-строга аскеза. От Спасителя и Богородица са се учили на кръстоносна аскеза и светите апостоли, които предали това учение на Църквата.

А как днес се разбира аскезата – духовният подвиг – от млади и стари? И ако ние не я разбираме добре, как учим младите на нея? Да размислим днес какво възпитание предлагаме на своите деца и доколко им помагаме да побеждават своя егоцентризъм и да станат истински свободни хора? Днес се рекламират и пропагандират други форми на аскеза, неправославни и нехристиянски. Православната аскеза обаче няма нищо общо с аскетичните методи на различни източни духовни учения като йога, където аскезата има антропоцентричен характер и е само една гимнастика на волята, а не съразпъване с Христос. В Православната църква аскезата никога не е самоцел, достигаща своя връх в самооправданието. Но тя винаги е средство за придобиване на благодатта на Дух Свети и на истинска любов към Бога и човека. За православните приемането на Кръста е израз на послушание и любов към Бога. Това е ответен дар на Бога, Който се е жертвал за нас. Страданията за Христос могат да се принесат на Бога и за самата Църква, какъвто е случаят с апостол Павел: Сега се радвам в страданията си за вас и подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата (Кол. 1:24). В страданията на много мъченици (св. Харалампий, св. Модест, св. Анастасия Римлянка) виждаме, че те принасят на Бога своята болка и смърт за всички онези страдалци, които ще ги призовават в своите молитви. Това е пример за съвършена любов, защото страданията тук биват не само за лично спасение, но и за спасението на другите.

Кръстът и светът, в който живеем днес.


Живеем в един свят, в който доминира духът на вражда спрямо Кръста; в свят, който има за свой идеал самолюбието; в свят, в който няма морал и в който най-важното е да задоволяваш своите страсти, да живееш удобно и егоистично, а не с жертва и любов, тоест с кръст.

Този свят не желае и да чуе за въздържание, за господство над страстите, за саможертва, пост, аскеза. Всъщност той отхвърля кръста и затова не се среща с Христос. Остава в тление и смърт, в скука и празнота. Забавлява се, но не се радва.
Психологията, педагогиката, политиката, социологията, правото, са пряко атакувани от този дух. Както много добре отбелязва отец Димитрий Дудко в своята книга „За нашата надежда”: „Очевидно е, че понякога и въпреки своята вяра в Христос се опитваме да направим удобен пътя към Царството Божие! Светът със своите блага и технически прогрес ни е притъпил. И ако понякога говорим за болката и страданието, се случва неочаквано да кажем: „Християнството е радост”. И въпреки това, радостта не идва така. Радостта не се купува. Не се купува с пари. Радостта на християнина се купува с труд и страдание. За да спаси човека, нашият Господ е висял на Кръста. Доброволно. И бил разпнат, и умрял. А след това дошло Възкресението и радостта. Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, е казал Христос. Необходимо е да вземем своя кръст. А този, който върви след Христос без кръст, не е достоен за Него. Христос съвсем ясно ни го е казал: Не е достоен за Мене (вж. Мат. 10:37). А това значи: вярата и любовта на такъв човек към Христос не са истински, нямат никаква стойност.

Кръстът ни плаши и това е естествено, защото ни отнема удобството. Болката е нещо страшно за нас, а всъщност удобството е това, от което би трябвало да се страхуваме. Ако се вгледаме малко по-внимателно, ще видим, че всички съвременни злини имат за свой източник удобството. Трудът, страданията, кръстът са нещо, което е добро, казва Христос. Само така Неговото иго става леко. Този свят, който отхвърля Христовия uръст, днес ще трябва да понесе жестоки удари, които са следствие от неговото отхвърляне на Кръста: страховити болести, различни зависимости, екологични катастрофи. А решението не е там, където се мисли, че е, тоест в предприемането на определени предпазни мерки. Те са полезни, но не са достатъчни. Единственото радикално решение е покаянието. Юдеите искали личба от Христос и Той им отговорил, че ще им даде личбата на пророк Йона. Тоест Неговото страдание, смърт и възкресение (Мат. 12:39). И днес това е решението за нашата безизходица и бъдеща катастрофа. Следователно, изборът на кръстоносенето като единствен начин на живот.

Един от западните отци, Блажени Августин, е казал: „Познавам три кръста. Единият е кръстът, който спасява, и това е Христовият кръст. С този Кръст се спасява и човекът. Вторият кръст е кръстът на разбойника, разпънат от дясната страна. А познавам и трети кръст, с който човек може да изгуби вечността. Това е кръстът на разбойника, разпънат от лявата страна. Тези типове хора (двамата разбойници) представляват целокупното човечество. Кръстът на разбойника от дясната страна приема и взема на себе си Христовия кръст. Кръстът на разбойника от лявата страна символизира онази част от човечеството, която не приема Христовия кръст и поради това погива. Изобщо, по никакъв начин не можем за избегнем кръста”.

Християните, живеещи в свят, който отхвърля кръста, трябва да положат големи усилия, за да не бъдат погълнати от света на материалните ценности. Всеки момент те са в дилемата на избор между два начина на живот: кръстоносен в Христос или антикръстен, тоест на кръстната любов или антикръстния егоизъм. Чрез любовта се съразпъваме с Христос, а с егоизма разпъваме Христос, ставаме врагове на Христовия кръст. За старите и новите врагове, които разпъват Христос, говори и апостол Павел: Понеже мнозина, за които ви съм често говорил, а сега дори със сълзи говоря, постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, техният бог – коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното (Фил. 3:18-19). Дяволът се опитва да уплаши християните с това, че, ако изберат Кръста, ще изостанат в живота, няма да напреднат, няма да оцелеят, или пък ще станат жертва на злоупотреба, и тогава ще им се предложи да злоупотребят с други (за да не злоупотребят други с тях). Така, бидейки маловерни, те пренебрегват Божията благодат, сила и защита, които имат всички, изпълняващи Неговите заповеди.

Юдеите искали Месия, но без кръст. И днес хората искат земен рай, но без кръст. Затова призовават и нас, християните, да оставим кръстоносния начин на живот.


Ако Антихристът воюва против Христос, той прави това, защото Христос е разпнат Христос, а това значи и възкръснал. Антихристът, като лъжемесия и лъжепророк, обещава на хората земен рай, избавление и спасение без Кръста. Но как може да съществува рай без любовта и любов без себеотрицание? Въстанието против егоизма е най-радикалното въстание в света.

Тема 14: Томина Неделя


Проповед във втора неделя след Пасха: на ап. Тома
Автор:  Протойерей Георгий Митрофанов
Днешният неделен ден се нарича Антипасха или още Томина неделя. Има нещо много дълбоко в това, че в този неделен ден, който следва след Светлата седмица, след времето, когато ние просто празнувахме, просто търсехме за себе си отдъхване от великопостните трудове, Църквата отново строго ни напомня, аз подчертавам, именно строго ни напомня за необходимостта от подвига на вярата. И ние възпоменаваме свети апостол Тома. За съжаление, споменът за този свят апостол, в продължение на много векове се е запазил в Църквата, но не винаги вярно е достигало до нас църковното разбиране за това в какво се заключава смисъла на неговото изповядване на вярата в Христа. И много често се налага да слушаме за това, че имало такъв „Тома неверни”. И когато ние виждаме човек, който не много дълбоко вярва в Бога, който не много дълбоко ни се доверява, ние го наричаме „Тома неверни”.
А между другото, църковното разбиране за служението на този велик апостол е съвсем друго.
Да, действително, светите апостоли „поради страх от иудеите” се затворили в горницата, да, действително, мнозина от тях били обхванати от съмнения, макар че техният божествен Учител бил Иисус Христос им обещал Своето възкресение. Нямало ги още тези съмнения - не се е случило и тяхното отричане от Христа, тяхното изоставяне на Христа, което станало по време на Неговите кръстни мъки. Но сега те били всички заедно и отново възнасяли молитва техният Божествен Учител да им подаде макар и някакъв знак за Своето възкресение. И Спасителят им се явил така, както те не очаквали. Той се явил в Своето преобразено възкръснало тяло, в същото това тяло, върху което останали следите от гвоздеите, които зеели, като рани, и заедно с това в същото тяло, което било вече преобразено и не попречило на Спасителя да премине през стената на горницата и да се яви на апостолите. Страшно било да си представят, че им се явил призрак, който ги изкушава. И Спасителят, виждайки тяхното маловерие, и тук снизходил към тях и споделил трапезата им. И когато те видели, че това не е дух, а, действително, техният божествен Учител, идващ в плът, т. е. изпълнил докрай Своето обещание, те се възрадвали.
Но с тях не бил свети апостол Тома и когато узнал за това, той произнесъл отново не някакви величествени апостолски думи, а прости човешки думи за това, че той не ще повярва във възкресението на Спасителя, ако не постави своите палци в раните на Неговото тяло. Просто, по човешки, изглеждало, той отново се усъмнил, но и другите апостоли се съмнявали, в думите на апостол Тома, наред със съмнението, имало и нещо друго. Той не просто искал да види възкръсналия Христос, да чуе възкръсналия Христос – той настоявал дръзновено да постави пръсти в раните от гвоздеите.
Ще напомня, че мнозина философи, разработващи теорията на познанието в следващите векове, подчертавали, че най-достоверният, най-убедителният за човека начин за възприемане на реалност е именно осезанието: да пипне със своите ръце. И ние с вас живеем в епоха, когато хората вярват предимно в това, което може да пипнат с ръце. Действително, апостол Тома иска най-явното доказателство за това, че Христос е възкръснал, възкръснал в тяло; в същото тяло, в което бил пригвозден към кръста.
И размишлявайки над това в празничните, следпасхални дни, когато много не ни се иска да размишляваме за нещо сложно; в дните, когато радостта на пасхалните дни поражда понякога в нас илюзията за нашата дълбока приобщеност към Христос; в дните, когато ние не се съмняваме във възкресението на Христос, защото въобще не сме склонни понякога да размишляваме за Него, напомнянето за съмняващия се апостол Тома внася в нашата душа даже определен безпорядък. И, припомняйки думите от посланието на източните патриарси от ХIХ в. за това, че те нищо не могат да изменят в Църквата, защото пазител на вяра е народът Божи (двусмислено прозвучали думи от устата на църковните йерарси), ние припомняме ето това истинско народно определение за апостол Тома – Тома Неверни, и, в общи линии, отпъждаме по същество необходимостта сериозно да поразмишляваме над тези фрагменти от Евангелието. Сякаш ние сме Томи Верни. А нали между другото задълбоченото възприемане на евангелския разказ ни открива човек пределно искрен, пределно честен. Неслучайно той се оказал сред апостолите и неслучайно по-късно със своето по-нататъшно апостолско служение и с мъченическата смърт за Христа утвърдил Църквата Христова в този свят.
Така ето именно този свети апостол Тома в някакъв момент се усъмнил в това, което му казвали събратята-апостоли. А защо, всъщност, той трябвало така безрезервно да им вярва? Да вярва на този същия апостол Петър, който уверявал, че, ако даже всички се отрекат, той не ще се отрече от Христос, и три пъти се отрекъл от Христос, пръв се отрекъл от Христос. Защо той трябвало да вярва на другите деветима апостоли, които изоставили Христос? Защо той трябвало да вярва на самия себе си, защото той също изоставил Христос? И, напълно възможно е, в душата на апостол Тома да е възникнало съмнение: а, може би, събралите се „поради страх от иудеите” негови събратя апостоли видели призрак, и само им изглеждало, че Христос е възкръснал и ги е посетил?
Най-често у нас възприемат съмнението на свети апостол Тома като проява на неговата немощ, на неговото маловерие. Нещо повече, в края на Евангелието звучат думите, че блажени са тези, които не са видели, но са повярвали. И ние, разбира се, се причисляваме към тези блажени, не видели, но повярвали. И дори и тогава, разбира се, апостол Тома застава пред нас като ярък пример за маловерие на фона на нашата вяра; вярата на невиделите, а, може би, даже и невиждащи Христа хора, не виждащи Го с години, с десетилетия в своя даже църковен живот, защото ние прекалено много смятаме, че сме християни и говорим за себе си като за християни.
И ето апостол Тома ни напомня тази очевидна истина, че християнинът е задължен да се съмнява: да се съмнява в себе си, да се съмнява в своето преживяване на Бога, в своята вяра в Бога, и в това няма абсолютно никакъв грях. Понеже вярата не е доверчивост.
Колко важен е опитът на свети апостол Тома, оше повече, че ако ние по-внимателно четем Евангелието ще открием следното: апостол Тома не иска нищо особено за себе си. Нали и Сам Иисус Христос, нееднократно заставайки пред Своите ученици, им доказва, че е възкръснал, показвайки им Свои рани от гвоздеите. Апостол Тома се отличава от своите събратя-апостолите само с това, че той, не видял това доказателство, го очаква и го получава от Христа.
Това е много важна тема за духовния живот на християните. Когато ние, дали от равнодушие, дали от страх, се оказваме несъмняващи се, незадаващи въпроси на Бога, ние лъжем. Бог чака от нас въпроси. На Него не са Му нужни благочестиви марионетки, Той чака всякакви наши въпроси и е готов да отваря на всички наши въпроси. Колкото, може би, изкусителен, съблазнителен, но, по своята същност, честен е нашият въпрос към Бога, толкова по-осезаем ще бъде отговорът на Бога на нашия въпрос. Бог не се бои от нашите съмнения. Той е готов да се вслушва в нашите съмнения и да разпръсне всички наши съмнения.
И свети апостол Тома в дните, когато пасхалната радост затихва, понякога нашите мисли, нашите чувства, ни напомнят за този труд, който ни предстои през всички следващи години на нашия живот. Той ни призовава отговорно и осмислено да вървим след Христос, да живеем в Христа, да размишляваме за Христос, а не да обичаме и вярваме в Него безумно, както често правим в този живот по отношение и на близките хора и на Самия Господ Бог.
Печално е, че в нашата традиция апостол Тома не е заел подобаващото му място. Аз имам предвид именно нашата културно-историческа, а не църковната традиция, която е въздигнала този апостол на такова високо място, отделила чрез неделята след Пасха такова съсредоточено внимание на съмненията на този много искрено и честен човек. Честността на вярата е залог за нейната истинност, а истинската вяра действително върши чудеса и обдарява всеки, даже най-немощния човек, с всички останали духовни таланти, но трябва да се започва именно с тази искреност и честност, със същата искреност и честност, с която започнал свети апостол Тома своя, както ни изглежда понякога, не толкова благочестив разговор с Христос.
Действително, мнозина от нас даже към свещеника не се решават да се приближат с такива въпроси и съмнения, с каквито Тома подходил към Христос, мнозина от нас даже на своите братя и сестри в Христа не се решават да представят своите съмнения. А какво ще помислят те за нас? А ако изведнъж решат, че ние сме маловерни или неверни. И ето така се наслагва в нашите души, в нашите взаимоотношения тази неправда, която, се прикрива зад илюзията на сърдечната, безсмислена и затова сякаш твърда вяра, която всъщност ни превръща в хора, които не познават истински нито самите себе си, нито нашите близки. А да живеем в илюзии за самите себе си и за своите ближни – това нали е голямо изкушение и голяма неправда.
Нека, толкова неочаквано нахлул в нашата перманентна пасхална радост, свети апостол Тома не само да ни накара да застанем нащрек по отношение на самите себе си, но и да ни успокои именно в това отношение, че Бог чака всякакви наши въпроси. И всеки наш искрено зададен въпрос ще получи от Него отговор, такъв отговор, който в крайна сметка ще приобщи и нас към истинската пасхална радост, не само в следпасхалните дни, но и във всички дни на нашия живот. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник:  www.azbuka.ru

Скандализира ме лицемерието, а не грехът
Свещ. Харалампи Пападопулос,18 Април 2017
Да, въпросът за лицемерието в църковните среди е много важен, защото днес в Църквата повсеместно се е наложил пиетизмът - тоест живеем една имагинерна реалност. В тази измислена реалност ние не сме това, което наистина сме, а това, което би трябвало да бъдем. Показваме само онова, което ни е изгодно, за да скрием своя грях, да не се види нашият провал – все с обяснението „да не скандализираме хората”. Но какво означава скандализирам? Ако ме скандализира истинността на другия, значи съм болен. Но аз се скандализирам от лицемерието на другия, не от неговата истина. Ако нещо наистина ме скандализира, то това е лицемерието, когато някой иска да ми покаже, че е нещо, което не е. В това има лукавство. Грешният е симпатичен, искреният още по-симпатичен. Защо? - защото е немощен; немощният е симпатичен. Лицемерът има сила, иска да ме властва над мен, над моите мисли, възгледи, помисъл, иска да ме измами. Докато грешният ми е много по-мил, защото е изтерзан, защото го изповядва, автентичен е. Кой няма да обича един човек, който изповядва и казва брате, не издържах, имам тази немощ... Нима такъв човек не заслужава любовта ни?!
Нека погледнем в Евангелието. Отблъскващ за Христос, Който приема съвършено всеки човек, е фарисеят. Виждате колко сурово се отнася Той към фарисеите. И се питаш: защо не ги приема Христос? Христос обаче не понасял лицемерието и го смятал за  голямо изопачение, т.е. да искаш да изглеждаш нещо, което не си. Тогава защо аз трябва да се скандализирам от падението на моя брат? Всъщност, аз се скандализирам в степента, в която искам другият да е високо, за да си въобразявам съвършенството. Тоест, искам другият да е нависоко, за да мога да вярвам, че някъде има съвършени. Всички хора носят такова желание у себе си.
Например, някои искат да вярват, че някъде съществува съвършеният брак – някъде другаде, но не и при тях. Веднъж дойде един човек, клетият, имаше жена, която много го измъчи. Накрая жената почина. Другите му поднасяха съболезнования, а той  в себе си ликуваше. Както и да е. Какво да прави човекът. Казал  си: ще се оженя за някоя друга, с която ще живея рая! И наистина намерил друга.  След известно време, след година - защото след шест месеца, след година-две започват проблемите - негов приятел го видял и го попитал:
- Какво става, Яни, как си? Как е с новата ти жена?
Той казал:
- А, какво да ти кажа, същото като покойната!
Бил разочарован, защото вярвал, че някъде съществува съвършена връзка.
Един път семейство, мои познати, отидоха в манастира  „Св. Георги” в  Крит, голям мъжки манастир. Там имало един старец, свят и мъдър човек, с опит от живота,  от пиацата, както казваме,  дълги години беше живял и в Ираклио, изповядваше много хора, с голям житейски опит. Та тези мои познати отишли и му казали:
- Ах, отче, тук сте в рая!
Той обаче им отговорил:
- Да, но и Адам и Ева бяха в рая, когато паднаха.
Щяха  да ръкополагат за презвитер един мой приятел и той подготвяше психологически бъдещата си презвитера. Веднъж  й каза:
- Сега отиваме в един манастир, но виж, искам да бъдеш изрядна. Ще влезеш вътре, тук не говорят много, всички са благоговейни. Внимавай да не говориш, че обичаш да говориш, разговаряй учтиво да не ме изложиш!
Тя казала
- Добре!
Стигнали, слезли от колата и той отново й казал:  Внимавай, влизаме в свещено място, където се подвизават!
Първото нещо, което видели, щом влезли, били двама монаси, които се дърпали за косите и се карали...
И така, при всички хора съществува таза нагласа да вярват, че някъде е съвършенството. Едни смятат, че на Света Гора всички са съвършени, други вярват, че някъде има съвършени началници, а не като техния, треди, че нечия професия е съвършена, а не е като тяхната.
В степента, в която аз искам да вярвам, че някъде съществува безупречният и абсолютният, желая и другият да е съвършен, не понасям неговото падение - не защото го обичам, състрадавам, съкрушавам се и страдам с него, а защото ми разваля представата за съвършенството. 
Преди време едни познати идват и развълнувани ми казват:
- Отче, научили ли новините? Цял Крит се разтресе от тази вест!
- Защо?
- Еди-кое си духовно чедо на еди-кой си старец направи това и това.
Казах им:
-  Е, и? Какво от това?
-  Ама как?! Това е скандално!
-  Защо да се скандализирам?
-  От това, че точно той е направил подобно нещо! 
-  Е, направил го е. Зная го. Защо се скандализирате?
Защо те дразни страстта на другия човек? Лицемерието трябва да те дразни, неговата лъжа, фалша, който  иска да ти предаде. Де да можехме днес в Църквата публично да изповядваме нашите страсти, би било много изцелително.
Знаете ли, една от най-успелите успешните терапевтични процедури е тази, която се прилага в клуба на анонимните алкохолици, а след това се появиха и клубове на анонимните наркомани  и т.н. (Мисля да направя и един клуб на анонимните клирици). Хората отиват там, няма психолог, в смисъл на психотерапевт. И тъй, в тези събрания някой казва:
-  Остави се, днес изпих два литра...
Друг му казва:
- Сериозно ли говориш? Не прави така! И аз съм минал през това, което казваш.
Знаете ли това как помага и как изцелява?
Веднъж един младеж имал плътски помисли, отишъл при негов връстник в енорията, не знам как се заприказвали и другият му казал:
-  Познато ми е това...
-  Сериозно, и ти ли имаш такива мисли? Защото си мислех, че само аз съм толкова скверен!
Така си поел дъх и си казал: не съм само аз, ето, и моят брат познава същото.
* * *
Със сигурност трябва да познаваме добре Божието слово и богословието, за да сме уверени в това, което искаме да преподадем на хората. Да не си правим експерименти, а да знаем какво ще кажем. Но от друг страна, мисля, че е много важно ние също да присъстваме в това, което казваме и учим, за да не подменяме истината. Словото на човека, на катехизатора, трябва да има силата на опита, да минава през тебе, това е въплъщение на словото, което има сила, динамика, да бъде живо, стига само да не изопачава евангелската истина. Човек трябва да влага сърце в словото, вместо да е хладен и да повтаря като папагал сухи знания. Не мисля, че това може да трогне някого, а още по-малко детското или юношеското сърце, което работи повече с чувствата, отколкото с разума. Тези възрасти са по-близо до сърцето.
Говорим за „легализиране” на лицемерието. За да го избегнем, трябва да бъдем истинни. Това не означава да нямаме граници, да сме лигави, както са глезени децата, които не познават ограничения. Нека не изопачаваме нещата, а да имаме разсъдителност – тоест, едно е да имам граници, а друго да съм лицемер. 
Трябва да бъда истинен, да не играя роли; колкото по-истинен съм, толкова повече това, което казвам, може да повлияе на другия човек. Защото той усеща, че му говориш лъжи, че му казваш неща, които и ти самият не вярваш. Чувства го, преживява го вътрешно, не интелектуално, и накрая е убеден, че това, което живееш и говориш, е лъжливо. Не можеш да го измамиш. Ние само си мислим, че можем да излъжем другите, но не можем.
Много важно за живота, за изкуство на живота, е да разберем, че когато ни обвиняват, клеветят и говорят срещу нас - срещу клириците, срещу катехизаторите въобще, срещу всички, най-добрата реакция е да живея моята истина, за да покажа с моя живот, че това, което казват, е лъжливо и клевета. Животът ми ще убеди другите, моето поведение ще ги убеди дали това, което казват за мен, е истинско или лъжливо. Не гръмката апология, която ще направя. Затова словото ми трябва да бъде с житейски опит, а ако не е опит от живота, нека бъде пълно със съкрушение, а ако не е и съкрушение, то да бъде копнеж: не съм го постигна, но го копнея! А другият ще усети, че говориш с копнеж и твоята истина ще го докосне и ще се пренесе в него.
Превод: Константин Константинов

Игуменът на манастира Дохиар:
Докога атеисти политици ще предстоят на Божествените служби?
18 Април 2017
Гръцките медии разпространиха словото на игумена на атонския манастир Дохиар Григорий, произнесено на Разпети петък, в което той коментира масовата практика политици и местни големци да оглавяват празничните литии във Възкресните дни, да носят св. Огън и изобщо да бъдат предпочитани в тези тържества пред обикновените християни. Архим. Григорий се пита кой митрополит днес ще има смелостта на св. Амвросий Медиолански, който не допуснал до причастие всесилния император Теодосий Велики заради избитите от него 7000 жители на Солун, докато той не се разкае.

 "През тези дни търся и се питам в кой храм ще се яви светият Амвросий Медиолански. Да видя святата му глава да се провиква от дверите на олтара: "Не пристъпвай, Теодосие! Ръцете ти са оцапани с кръв, ти си недостоен за светите Тайни". Да го видя да не позволява на невярващите управници от всички фракции да придружават Плащеницата.. Кой владика ще отнеме от тях огъня на Възкресението? С делата и думите си те показаха, че не вярват в Бога и присъстват на църковните служби само за да мътят водите в православна Гърция. Не може повече да пием мътна вода... Премиерът, който няма брак, а децата му не са кръстени, не бива дори да доближава храма... Тези, които приеха закона за съжителството (на хомосексуалистите) направиха това, което и атеистите от Съветския съюз не сториха - превърнаха хомосексуализма в институт. Подиграха се с Христос, потъпкаха иконата Му, а сега в нощта на Възкресението се правят, че вярват във Възкресението? ... Не съм чел в Евангелието разпналите Христа да присъстват на погребението Му. Те поне са имали някаква съвест..."

Свещеник запали св. Трапеза, за да наподоби слизането на Св. Огън
18 Април 2017
Солунският митр. Антим поиска обяснения от предстоятеля на солунския храм "Св. Илия", който запали огън върху св. Престол на Великден, за да наподоби Св. Огън в Йерусалим и да изобрази Христовото Възкресение. В съобщението от митрополията се казва, че клирикът е бил призован, "тъй като скандализирал вярващите с необичайно за православното богослужение и неетично действие". Духовникът е изразил разкаяние за постъпката си и е помолил за прошка. "Той е направил това, воден от прекалена християнска ревност, а не за да заблуди или от финансов интерес", се казва също в съобщението на митрополита.
Припомняме, че гръцки архимандрит в Солунския храм "Св. Илия" преподаде по необичаен начин Св. Огън от Йерусалим на вярващите. От разпространеното видео се вижда как отец Филумен Космодакис запалва пасхалната свещ направо от пламъците на св. Трапеза (св. престол), където се извършва Евхаристията. Видеото стана много популярно в социалните мрежи и предизвика критики на събратята на духовника, както в Гърция, така и от чужбина. Според свещениците това е "театър", който няма място в православното богослужение.
Не е необичайно, коментират медиите, клириците в Гърция да търсят най-разнообразни начини да впечатлят с богослужението си вярващите, но огън върху св. Трапеза надхвърля всичко видяно досега.

Архим. Филумен разпространи своя отговор за случилото се в поверения му храм: "Христос воскресе, мои братя! Св. Светлина символизира и напомня за чудодейния начин на Христовото възкресение. Тя е едно боговдъхновено чудо през вековете, идващо от Светлината на света, която е Христос. Науката няма средствата да обясни това голямо чудо. Мнозина виждат всяка година Св. Огън и усещат Божието присъствие между тях. Именно тази Божествена Светлина ще освети човечеството за едно по-добро бъдеще. За християните св. Огън символизира победата на Христос и на живота над смъртта. За няколко минути Св. Огън не изгаря никого. Така, братя мои, и ние не биваме изгаряни, ако се опитаме да спазваме заповедите на Бога. ... Наистина видеото от нашия храм, посветен на св. пророк Илия, показва запаления св. Огън върху св. Трапеза. От деца знаем как св. Огън в Йерусалим излиза по чудодеен начин от Св. Гроб Господен. Православният патриарх изнася от там св. Огън, прочитайки молитва и запалва кандилата на Св. Гроб, а след това го раздава и на събралите се хора. Това направихме и ние. Св. Трапеза е Господният гроб, затова ние взехме от св. Огън, който идва от Йерусалим и го внесохме в нашия храм... и го поставихме на св. Трапеза редом с Евангелието. Както виждате, св. Трапеза е празна., покривалата на нея са покрити със стъкло, върху което много внимателно сложихме спирт и го запалихме със св. Огън от Йерусалим. След това преподадох Огъня и на християните. Всяка св. Трапеза символизира Гроба на Христос. Някои писаха, че сме го направили, за да създадем впечатление - ние обаче нямахме такава цел. Ние правим това от 2014 г., но досега не беше станало известно. ... "



Тема 15: Неделя на св. мироносици

Трета Неделя след Пасха – на св. мироносици
Оптинският новомъченик йеромонах Василий (Росляков), убит от един сатанист навръх Великден през 1993 г. заедно с иноците новомъченици Терапонт и Трофим, докато биели камбаните, няколко дни преди мъченическата си кончина, сякаш предчувствайки скорошното си отхождане при Господа, казал: “Свещеното Писание ни говори, че Бог не е Бог на мъртви, но на живи. При Бога всички са живи. И заради това, че ние служим на такъв Бог, Който възкръсна и с Възкресението Си победи смъртта, при Него няма смърт. В Бога няма смърт, тя не съществува, тя, съществува само извън Бога!”
Тази мисъл се потвърждава и от евангелските разкази за жените мироносици. Когато те отишли на Гроба Господен, за да помажат с миро Иисусовото Тяло като на мъртъв и тленен човек, двама ангели им казали: “Защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тук, но възкръсна” (Лука 24:5-6).
Дивен е подвигът на светите жени мироносици, първа между които с най-ярка светлина сияе Майката Христова Богородица! Когато апостолите, най-близките Христови приятели (Йоан 15:14), мъже в разцвета на силата си, изоставили Господа в най-многоскръбните часове от земния Му живот, жените мироносици били там, пред Неговия Голготски Кръст, и пили от Чашата на страданията Му. Когато апостолите се заключили поради страх от юдеите в една иерусалимска горница, жените мироносици погребали Животодателя и рано в неделния ден бързали към светлия Гроб, за да помажат Тялото Му. И Господ щедро наградил мълчаливия им подвиг: те първи видели Христа след Неговото Възкресение и се удостоили да станат апостолки на апостолите! Наистина няма вече... мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса (Гал. 3:28). Наистина първите станаха последни, а последните – първи (Мат. 19:30).
Светото Евангелие ни предава имената на някои от тези свети героини на вярата. Наред с Пресвета Богородица, това са: Мария Яковова, майката на Яков и Иосия (Мат. 27:56); Мария Магдалина, от която Христос изгонил седем бяса, след което тя Го следвала навсякъде (Лука 8:2), убедена, че Той е дългоочакваният Спасител Месия; Саломия, една от дъщерите на светия праведен Йосиф Обручник, майка на Зеведеевите синове – светите апостоли Иаков и Йоан Богослов (Мат. 27:56); Йоана – жена на Хуза, домакин Иродов (Лука 8:3); сестрите на праведния Лазар – Марта и МарияСусана, за която споменава евангелист Лука (Лука 8:3).
До Възнесението на Господа света Мария Магдалина живеела с Пресвета Богородица и апостолите в Йерусалим, а след това заминала за Рим. Там тя се явила пред император Тиберий и му поднесла символичен дар – червено яйце, с благата вест: „Христос воскресе!" Тя разказала на императора за живота и чудесата на Христа, за неправедния съд над Него, за Неговата Кръстна смърт, Възкресение и Възнесение. Света Мария Магдалина останала в Рим повече от две години, за да благовести за Христа, а след това заминала за Ефес и останала там до самата си кончина.
Свети жени мироносици Църквата е раждала и възпитавала през всички години на съществуването си, та дори до днес. Духовното миро, с което те облагоухават света, са техните различни служения на Бога и ближния. Тези служения са непорочното и чисто девство, монашеството – за някои; светото съпружество и майчинство – за други: всяка, според дадената й от Бога дарба (1Кор. 7:7). Това е служението на дяконисите в древната Църква, което по-късно и днес се покрива и дори обогатява със служението на болни, сираци и престарели хора, с подготовката на оглашените за светото Кръщение, с преподаването на Закон Божий в неделните училища, с разпространението на православна книжнина, с клиросното пеене и четене в храма, с прислужването в храма и много, много други. За жени мироносици са призвани също и съпругите на свещениците – презвитерите, които следва да бъдат първи помощници на своите съпрузи в нелекото им служение... Жена мироносица е всяка православна християнка, която, независимо от външното си служение, следва на драго сърце съветите на светия апостол: “Вие, жените, бъдете покорни на мъжете си, та ако някои от тях не се покоряват на словото, чрез поведението на своите жени да бъдат спечелени без увещание, като видят вашия чист богобоязлив живот. Вашето украшение да бъде не външно, сиреч, плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени, а вътрешно – скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога (1 Петър 3:1-4).
Прочутият езически ритор Ливаний, съвременник на свети Йоан Златоуст, забелязвайки високия нравствен живот на тогавашните християнки, се провикнал: „Какви удивителни жени се срещат между християните!'' Да, срещат се и сега, макар и по-рядко – предвид болното време, в което живеем. Да си припомним как през 50-те години на миналия век, по време на тоталитарния атеистичен режим у нас именно жените – предимно възрастните и маломощни жени, не оставиха храмовете, не напуснаха Църквата, а предстояваха на богослуженията, често пъти биваха и четци, и певци, и клисари... Истински жени мироносици, които тайно или явно кръщаваха своите внуци, венчаваха младите, поддържаха с лептата си църкви и манастири... Повечето от тях вече са покойници, ала Господ ги е упокоил в Своето Царство и ги е дарил с нетленното миро на вечния живот.

Това е призванието и на днешната жена християнка – да бъде Христова мироносица у дома, в Църквата, в училище... Там е нейната огромна нравствена сила – а не на политическата арена или спортната площадка, в танцувалната зала и на модните ревюта, а именно у дома, в Църквата, при Христа – в нозете на Христа, като Мария, сестрата на Лазар, която избра добрата част, която няма да й се отнеме (Лука 10:42). Амин.
Пловдивска митрополия: http://www.plovdivskamitropolia.bg/nedelna-propoved/86-3-nedelya-sled-pasha-na-mironositzite.html

Неделя на мироносците: Трета неделя след Пасха
Когато през Страстната седмица слушаме разказа за страданията на Христа, за неговото разпятие и смърт, неизменно ни поразява една подробност в повествованието: верни Нему до самия край остават малцина, предимно жени, за които почти нищо друго не е казано в Евангелието. За учениците на Христа се казва, че те всички, оставяйки Го са се разбягали. Петър три пъти се отрича от Него. Юда Го предава.
След Христос, по времето на Неговите проповеди, са вървели тълпи народ. И всички са чакали нещо от Него: чакали са помощ, чудеса, изцеления, освобождение от ненавистното римско иго, уреждане на своите земни дела. Всички тези безчислени хора слабо разбирали смисъла на Неговото учение - проповедта на самоотвержеността и любовта, проповедта на пълната себеотдаденост - и едва ли са се вслушвали в нея. Христос можел да помогне. Ето защо хората вървели към Него и след Него. Но ненавистта на народните вождове и властниците към Него започва да расте. В Христовата проповед за любовта зазвучават предсказанията за това, че Самият Той ще се принесе в жертва на тази любов. И тълпата започнала да оредява, да утихва. В последния миг на земната си слава човешкото тържество на Христа ярко и пламенно избухнало в деня на влизането в Иерусалим, когато, по думите на Евангелието, "се развълнува целият град". Но това било само за миг. И не затова ли така радостно и възторжено посрещнали Христос, защото отново и отново чакали и искали от Него земно царство, земна победа, сила и слава?
Всичко това изведнъж свършва. Изгасва светлината и след Цветница настъпва тъмнина, самота и безизходната скръб на Страстната седмица. И не е ли най-страшното в тези последни дни предателството на близките, на учениците - тези, на които Христос наистина отдаде Себе си? В Гетсиманската градина дори тримата най-близки не издържат и заспиват, докато Христос в пределно напрежение, в кървава пот се подготвя за страшната смърт. Знаем, че Петър, така твърдо обещавал да умре с Христа, в последния момент му изменя, отказва се, отрекъл се, предал: "...Тогава всички ученици - пише евангелистът - Го оставиха и се разбягаха" (Мат 26:56).
Но и това не е всичко. Кръстът отбелязва часа на земната вярност и земната любов. Тези, които по време на "тържеството" изглеждат така далечни; тези, които почти не срещаме на страниците на Евангелието, тези, на които, по думите на евангелиста, Христос не е говорил за Своето възкресение и за който в тази нощ на Кръста всичко свършвало, погивало - именно те се оказали верни, пребивавайки в земната любов. Евангелистът Йоан пише: "А при Кръста на Иисуса стояха Майка Му, и сестрата на майка му, Мария Клеопова и Мария Магдалина" (Йоан 19:25).
После, след смъртта на Иисус, "...когато се свечери, дойде едни богаташ от Ариматея, на име Йосиф, който също се беше учил при Иисуса. Той дойде при Пилата и поиска Иисусовото тяло. Тогава Пилат заповяда да му се даде. Йосиф като взе тялото, обви го в чиста плащаница и го положи в своя нов гроб, който бе изсякъл в скалата; и като привали голям камък на гробната врата, отиде си." (Мат. 27:57-60).
На следващия ден, след изтичане на съботата, на разсъмване на третия ден, жените отиват на гроба за да помажат мъртвото тяло с благовония, според обичая на онова време. И именно на тях Христос се явява възкръснал, първи те чуват от Него онова "Радвайте се!", което завинаги става същност на християнската сила.
На тези жени Христос не е разкривал тайните на бъдещето, както ги е разкрил на избраните дванадесет апостоли. Тези жени не познават нито смисъла на смъртта, нито тайната на бъдещата победа, на наближаващото възкресение. За тях смъртта на Учителя и приятеля била смърт, край, и при това - страшна и позорна смърт; страшно и позорно откъсване. Те стояли при Кръста само заради любовта си към Христа и обичайки, са съпреживявали с Него. Те не оставили това бедно, измъчено тяло, но свършили всичко, което любовта извечно върши при последната раздяла. Тези, които Христос помолил да бъдат с Него в часа на страшната борба, когато по думите на Евангелието, Той започнал "да скърби и да тъгува" - те Го оставили, разбягали се, отрекли се. Онези, които Той за нищо не е молил, Му останали верни със своята проста човешка любов. "А Мария стоеше до гроба отвън и плачеше" (Йоан 20:11). Така през всички векове плаче любовта, както Сам Христос е плакал на гроба на своя приятел Лазар. И ето - тази любов първа узнава за победата; на тази любов, на тази вярност първом се дава да узнае, че не трябва повече да плаче, че "победата е погълнала смъртта" и че такава безнадеждна раздяла никога вече няма да има.
Ето какъв е смисълът на възкресението за жените мироносици. То напомня, че единствени любовта и верността са сияели тогава в онзи безнадежден мрак. То ни призовава да запазим любовта и верността в света. То осъжда нашето малодушие, нашия страх, нашето вечно и робско самооправдание. Никому неизвестните Йосиф и Никодим и жените, идващи на разсъмване на гроба - те заемат толкова малко място в Евангелието. И все пак именно тук се решава вечната съдба на всеки едни от нас.
Струва ми се, че именно в днешни дни особено се нуждаем от припомняне на тази любов и на простата човешка вярност. Настъпили са времена, когато и те биват развенчавани от възтържествувалото в света зло учение за човека и човешкия живот.
Векове наред, макар и слабо, в света ни е светил и мъждукал пламъкът на верността, любовта, състраданието и мълчаливо е присъствал в страданията на отхвърления Човек. И трябва като за сламка да се захващаме за всичко онова, в което все още живее топлата, проста като светлината, земна и човешка любов. Истинската любов не пита човека за теории и идеологии, тя е обърната към неговото сърце и неговата душа.
В грохота на човешката история са се създавали и са се разпадали царства, изграждали са се култури, бушували са кръвопролитни войни, но винаги, неизменно над земята, над тази мътна и трагична история е възсиявал образът на жената, образът на грижата, саможертвата, любовта и състраданието. И ако в света ни го няма това присъствие, тази светлина, независимо от всички негови успехи и достижения, този свят все едно би бил един СТРАШЕН СВЯТ. Може без преувеличение да се каже, че човешкото у човека е спасявала и спасява жената. И го е спасявала не с думи, не с идеи, а със своето мълчаливо, загрижено и любящо присъствие. И ако все пак не прекъсва тайният празник на живота, пренебрегнал цялото зло, царстващо в света, дори и да се празнува в бедна стая, зад сиромашка трапеза така радостно, като че ли в дворец, то радостта и светлината на този празник е в нея - в жената, в нейната никога не натрапваща се любов и вярност. "Виното не стига...". И докато тя е тук - майката, жената, съпругата - достатъчно е виното, достатъчна е любовта, достатъчна за всички е светлината.
Прот. Александър Шмеман

Жадни за безсмъртие
Сандра Керелезова: 16 април 2017

Наскоро с приятели пътувахме в едно такси, шофьорът – човек психолог и с подчертан философски уклон, някъде между „Орлов мост“ и „Плиска“ ни зададе въпроса: „Вие искате ли да сте безсмъртни?“. Вместо отговор, от наша страна получи поредица от уточняващи въпроси, зададени с мнителността на следователи. Тогава човекът обясни, че това било просто един мъничък тест, който той правел на клиентите си – онези, които без колебания отговаряли с „Да“, били егоистите, а пък онези, които се замисляли и накрая отвръщали: „Не ща, ако ще съм само аз безсмъртен и ще надживея всички, които обичам!“, били свестните и на тях можело да се разчита.

И наистина, в човешкото сърце сякаш обитават две представи за безсмъртието. Едната е земната, тази на хора като футуриста Рей Кърцуел от Google, чиято прогноза е, че има-няма 30 години „ни делят от безсмъртието“, когато машините ще надминат по интелект човека. Кърцуел и неговите съидейници са уверени, че чрез „най-новите технологии ще успеем да преборим смъртта или ще пренесем съзнанието си в човекоподобен робот“. Защото футуристът, както сам отбелязва, не вижда „разлика между парче човешка плът и парче силикон“. „Всичко е въпрос на пренасяне на неврологичните механизми в компютърна среда“, заключава той.

Ето че и днес има „изобретатели на безсмъртие“, които са убедени, че това може да ни даде смисъл и пълнота, или може би това за смисъла и пълнотата им е последна грижа. Макар и тези съвременни алхимици да знаят тайната на най-сложните високотехнологични формули, трудно ще проникнат в тайната на Павловите думи: „Затова ние не падаме духом; макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява“ (2 Кор. 4:16). Ето защо безсмъртието, което ни предлагат те – да обновяваме външния човек, докато вътрешният отчайващо изтлява, е предварително обречено на безжизненост. Това е онзи тип сизифовска вечност, за която на въпроса на онзи шофьор отговаряш прибързано с „Да“, без да погледнеш има ли ги важните клаузи в договора, който току-що си сключил… Предложение за вечност, в която си лишен от единението в любовта… А думи за тази любов срещаме в много православни писания, такива например са мислите на св. Симеон Нови Богослов за духовния отец, за когото той казва, че „обвързан духовно чрез свята любов в Светия Дух, не иска да предхожда своите братя в царството небесно и да бъде отделен от тях“.

Всеки, който е губил близък човек, знае колко е важна тази „клауза“ за любовта. Щом скъпият за теб човек си отиде, слънцето поради някакъв мъчителен парадокс влудяващо продължава да свети, а глъчката от уличната суета нахално не замира. С цялото си същество усещаш тази раздяла като нещо толкова нереално и неестествено. Започваш да чакаш твоя покоен близък в сънищата си – да ти каже през усмивка, че е добре, че е на място светло и злачно, където няма нито болка, нито скръб… Питаш се – точно днес, там, в болницата в края на града, дали невидимо той присъства на раждането на дългоочакваното си внуче, което не е успял да дочака в земния си път… Дали сега, точно в този момент, и той се смее с глас заедно с вас, когато разказвате спомени за него с общи приятели…

Но всички тези наши трескави въпроси, които се опитват да прогледат в непрогледното и да проникнат в непроницаемото, получават своя отговор именно в събитието на Христовото Възкресение. Защото тогава се осъществява онова, за което човекът копнее още от Адамово време: „…смъртното да се погълне от живота“ (2 Кор. 4:5). Апостолът нарича това наше желание, съкровено желание, навярно породено от сърдечното знание, че човекът е призван за вечността като цялостна личност. Той не е само душа или само тяло (роботизиран ум), защото отново свети апостол Павел казва: „…ние, които се намираме в тая хижа, стенем обременени; ето защо искаме не да се съблечем, а да се преоблечем… (2 Кор. 4:5). Да се преобразим, да се изменим…
От момента на Христовото Възкресение нататък вече не бива да се плашим от смъртта, защото сме свободни от властта й. От този момент я „наричаме успение, временен сън. И когато умираме, не слизаме в бездната на отчаянието и богооставеността, а отиваме при Бога“, казва обичаният митрополит Антоний Сурожки.

Всъщност за сведение на „изобретателите на безсмъртие“, макар и Бог да не желае смъртта на грешника, Той я допуска в творението и в човешката природа, защото: „Смъртта е преграда за това грехът да стане безсмъртен, а страданията, които са следствие от тленното състояние на човека, служат за това да съкрушават гордостта му и неразумното сластолюбие и да му помогнат да се обърне към истинския Извор на живот, Който е Бог, а не светът“, казва йеромонах Дамаскин Кристенсен, а свети Йоан Дамаскин пише: „… тлението произлязло по-късно, вследствие на нашия грях за наше наказание и същевременно за наша полза“.

А свети Григорий Палама изяснява: „Бог не създаде смърт нито за душата, нито за тялото. Нито пък предварително е заповядал да умрете, в който ден ядете, а е казал ще умрете, в който ден ядете. И нито е рекъл в земята се върни, а ще се върнеш, като по този начин е предрекъл и оставил на свобода, като не е възпрепятствал това, което ще се случи “…

Родени свободни, избираме робството на греха, и пак от свободната ни воля зависи да осъзнаем, че не можем сами да извадим смъртоносните тръни на тлението от тъканта на света и от самите нас, не можем да си „доставим безсмъртие“, както се опитват някои, без отново да паднем в клопката на мрака. Може го за нас и заради нас единствено Онзи, Който Сам е Изворът на нетлението, Господарят на живота, Който повали вратите на ада…


Пирейският владика Серафим призова Ердоган да се кръсти и да вземе за кръстник Путин
20 Април 2017: https://dveri.bg/wyruw
Известният с ексцентричните си прояви митрополит на Пирея Серафим изпрати в навечерието на Великден писмо от близо 40 страници до турския президент Ердоган. В началото гръцкият владика хвали Ердоган за стоплянето на отношенията с Русия и за "възстановяването на реда в Турция", благодарение на което той можел да разговаря равнопоставено с Европейския съюв. След това митрополит Серафим обяснява на турския президент защо ислямът е ерес и го призовава да се покръсти, а за кръстник да покани руския президент Владимир Путин. Писмото изобилства с цитати от св. отци срещу исляма, които според гръцкия владика би трябвало да впечатлят Ердоган.
"В случай, че Турция не успее да влезе в Европейския съюз, Ердоган сигурно има разработен "план Б" за възстановяване на древната слава на Османската империя, за което ще допринесе и унищожаването на "секуларността, наложена от Ататюрк". Но на мястото на секуларността трябва да дойде православието, а не ислямът - е убеден Пирейският владика, -което ще изиграе консолидираща роля за турците. "Ако искате да спасите себе си и семейството си, трябва да приемете православното християнство, единствената истинска вяра. Предлагаме Ви и Ви съветваме в края на Вашия земен живот да пристъпите към Православната църква. В противен случай, за съжаление, Вие, Вашето семейство и Вашият народ ще отидете на мястото на страданието и на вечния и безкраен огън", пише също в писмото, написано на катаревус.
С тази си проява за пореден път Пирейският владика успя да стане водеща тема в гръцките медии в навечерието на големия християнски празник. Подобни дълги писма, които той винаги публикува в медиите, митрополит Серафим е изпращал до Английската кралица, до Муамар Кадафи, Елтън Джон, висши масони, Римския папа, до Коптския патриарх и др. Тяхна отличителна черта е пълната липса на диалогичност, като всички те видимо са предназначени не за обявените получатели, а за гръцката публика, която трябва да бъде впечатлена от "изповедническия дух" на владиката.

„Антикритски събор” се подготвя в Украйна
23 Април 2017: https://dveri.bg/wyry6
Точно година след провеждането на Събора на Православната църква в Крит в Банченския манастир „Св. Възнесение” в Черновицка област, Украйна, щял да се проведе „всеправославен антиикуменически събор”, чиято главна цел щяла да бъде да осъди икуменизма и решенията на Критския събор, който се проведе през юни 2016 г. На анатема поименно ще бъдат подложени предстоятелите на двете най-авторитетни Православни църкви – Вселенският патриарх Вартоломей и Московският патриарх Кирил, както и на „цялото изпаднало в икуменизъм свещеноначалие на Руската православна църква”. Домакин на амбициозното мероприятие ще бъде епископ Лонгин (Жар), който е игумен на манастира и засега е единственият епископ, подкрепил официално новото схизматично течение в Православието.
По информация на украинските медии за участие във „всеправославния събор” са поканени клирици, монаси и миряни от Гръцката, Румънската, Руската и другите православни църкви.
За организирането на този събор беше съобщено на 4 април т. г. в Солун по време на провелия се "синаксис" на „антиикуменическите сили”, който беше свикан по инициатива на излезли в схизма група атонски монаси. В последния момент неговите главни лектори – популярните свещеници проф. Теодор Зисис, Николай Манолис и др. - се отказаха от участие поради „нежелание да участват в прояви, които ще предизвикат схизма”. Въпреки това събранието се състоя. Участниците приеха резолюция, чийто основен призив беше „Да изпразним църквите”. В него вярващите бяха призовани да не се черкуват в своите енорийски църкви, да търсят пенсионирани свещеници, които да служат без да споменават никой епископ, да агитират енорийските си свещеници да ги последват в схизмата и др.
На събранието в Солун участие взеха в качеството си на представители на „руските православни” и маргинални за Руската православна църква личности като бившия светогорски йеросхимонах Рафаил (Берестов), брат на известния игумен Анатолий (Берестов), заедно с още 18 члена на неговата общност. В своето обръщение към събралите се Рафаил Берестов определи Събора на Православната църква в Крит като „тържество на ереста на икуменизма”: „Сега сатаната чрез своите слуги, масоните в расо, повдигна ереста над ересите – икуменизма, който открива вратите към сатанински религии”, а главен „помощник на сатаната” в Руската църква е не някой друг, а самият патриарх Кирил. Бившият светогорец обясни също така, че чрез „биометрията на пръстите и челото се слага лазер и чип, чрез който хората се управляват, а неудобните ще бъдат убивани чрез компютър и ще ги погребват”.
Берестов призова участниците в антикритското събрание да се съберат на „истински” всеправославен събор, чиято цел да бъде низвержение на главите на църквите, които макар и формално са признали Критския събор за „православен”, а също и сваляне на действащите режими в Русия, Турция и др. страни. Този геополитически демонтаж, според Берестов, ще се осъществи чрез пратен от Богородица „православен цар”, който ще освободи Русия от „жидовското робство”, а Константинопол и византийските земи - от властта на Турция; Косово трябва да се върне на Сърбия, което ще я укрепи в нейното противопоставяне на Запада. Словото на йеросхимонаха завърши с призив-реминисценция от класиците на марксизма-ленинизма „Православни от всички страни, съединявайте се!
Участниците в солунското събрание обявиха, че от април всички „истински православни” трябва да престанат да почитат Константинополския патриарх и всички предстоятели на поместните църкви, чиито архиереи бяха обявени за „врагове на православието”, както и всички епископи, които са в общение с тях. Официалното им низвержение обаче ще бъде предприето на „всеправославния събор” в Черновицка област, Украйна, през юни-юли т. г.
За домакин на своя събор участниците от Солун посочиха епископ Лонгин Жар, който беше изпратил приветствено писмо до събранието в Солун. Епископ Лонгин действително прекъсна да споменава при богослужение Руския патриарх Кирил, тъй като „се е срещнал с папата”, което било „даже по-лошо от това да водиш преговори с терористи”. Той обяви за „слуга на сатаната” и митр. Иларион Алфеев, тъй като според него той „искал да промени Библията”(?!).
Досега епископ Лонгин беше известен в Украйна със социалното си служение. При неговия манастир повече от 20 години работят семейни детски домове, където живеят 400 сираци, от които около 100 са болни от СПИН. Заради социалното му служение президентът Ющенко награди епископа със званието "Герой на Украйна", въпреки откритата подкрепа на еп. Лонгин към бившия президент Янукович и неговия режим. При публичните си участия той нееднократно нарича Янукович „роден баща” на неговите деца-сираци, тъй като близки на бившия президент финансови кръгове оказват материална подкрепа за манастира.
За „Независимая газета – Религия” живеещият в Русия бивш секретар на Одеската епархия на УПЦ МП прот. Андрей Новиков заяви, че „напълно е вероятно зависимостта от спонсорите на украинската голяма политика да окаже на Лонгин мечешка услуга. Ако изходим от наличната информация, то антиикуменическият събор, който искат да проведат в Банченския манастир участниците в солунското съвещание, ще бъде разколническо, антиправославно сборище, според църковните канони. Ако владика Лонгин наистина приеме при себе си в обителта това сборище, той ще унищожи сам себе си канонически. Свещеноначалието на УПЦ МП, разбира се, няма да позволи провеждането на това сборище в Украйна. Но украинските власти все пак могат да окажат натиск над владика Лонгин и това е сигурно”. Според прот. Андрей Новиков натиск ще бъде оказан чрез основния спонсор на неговия манастир и приют, а именно - украинския олигарх Дмитрий Фирташ.
„Неясната информация, че на територията на популярен в Украйна манастир ще се проведе някакво странно съвещание, където ще искат да низвергнат свещеноначалието на Руската православна църква, е плод на отдавна организирани политически интриги около Руската църква в Украйна”, коментира за „Независимая газета – Религия” политологът Константин Шуров. „Че това мероприятие (антиикуменическият събор) ще се организира в Украйна, е несъмнено. Какви сили ще участват в него, ще покаже времето. Но аз мога да назова тези, които са заинтересувани то да се състои и то именно в Банченския манастир. Според мене това са украинските униати и Киевската патриаршия. Ще се включат също и сили вътре и извън УПЦ МП, които са срещу митрополит Онуфрий и патриарх Кирил”.

Алтернативно мнение изказа висшият клирик от Киевската патриаршия архиеп. Евстратий: "Не бива да забравяме, че именно в Почаевският манастир се подгряват духовните настроения, характерни като цяло за "старообрядците-никониани" в Руската църква - антиикуменизъм, москволатрия, кодоборчество и прочее. Банченските монаси и техният игумен са само клон на Почаевския манастир. Затова опитът да се представи "банченският събор" като инспириран от Киевската патриаршия не е нищо повече от плод на повредено съзнание, което приписва всичко лошо на опонента си".

Тема 16: Неделя на слепия



Шеста Неделя след Пасха – на слепия
(архим. доц. д-р Павел Стефанов, 10 май 2007 г.)

В днешното литургийно четиво Православната църква ни припомня изцеляването от нашия Спасител Иисус Христос на един слепороден човек. Това събитие е изложено в деветата глава от Евангелието на св. Йоан Богослов.
Трябва да се подчертае, че този слепороден не е с повредени очи, а както съобщава свещеното предание, той изобщо няма очи. Да си представим за момент как е изглеждал този човек преди чудото – с изсушена от слънцето и недояждането глава, в която зеят две празни дупки на мястото на очите. Жив череп! Оттук става ясно защо след чудото най-близките му роднини не могат да го познаят.
Изключителното в случая е, че Господ връща липсващия орган на този нещастен човек. Бог не върши нищо случайно. Първо, с това велико чудо Христос иска да покаже Своята божествена природа. Преди изцелението Той разговаря с юдейските книжници и фарисеи и им разкрива, че съществува преди Авраам, че е истинският Месия и Син Божи. Те побесняват и искат да го убият. Веднага след това Той потвърждава Своето слово с дело – излекуването на слепородения.
Това събитие има не само буквален, фактически смисъл, но и богат символичен подтекст. Интересно е да се наблюдава как Господ изцелява този човек. Той би могъл да го изцери само с едно махване на ръка, с една дума. Защо Христос избира такъв особен и сложен начин – като плюе на земята, взема от така създадената кал и намазва очите на просяка? Според тълкуването на св. отци плюенето на земята от една страна означава пришествието на Бога в материалната вселена. От друга страна това действие напомня, че човекът е създаден от пръст, от прах и пепел Затова Господ неслучайно допълва с пръст липсващия орган на човека. Така Той съединява духовно Битието на Мойсей – разказа за сътворението на човека, със Своето битие – свидетелство за пресътворяването на човека в Негово лице. Спасителят е същият Бог, Който създава Адам, Ева, цялата човешка природа и всеки от нас.
С това допълване Христос сочи единственото, което не достига на хората – душевното прозрение. Той косвено подчертава, че всички ние се раждаме духовно слепи за божествената истина и не подчиняваме целия си живот на нея. Постоянната памет, че сме създадени от прах и пепел е в основата на висшето християнско качество – смирението. Само смирението се удостоява с Божията благодат, която смекчава и одухотворява нашата „земност”.
Когато хората плюят върху нещо, с това те показват своето рязко отрицателно отношение към него. Като плюе на земята, която е единосъщна на нашата телесна природа, Господ демонстрира, че за Бога в нашето падение ние сме нещо гнусно и отвратително. Но Бог е любов и иска да ни примири със Себе Си, като ни сочи пътя на покаянието. Ако успеем да го постигнем, Неговото проклятие се превръща в благословение, отрицателното – в положително, тлението – в безсмъртие.
Въпреки своята необичайност за нашия плътски ум, чудодействието над слепородения би могло да свърши дотук. То обаче продължава. Христос изпраща просяка в къпалнята Силоам, за да се измие и прогледне окончателно. Отново виждаме купел, както в случая със самарянката и разслабления. Отново се докосваме до чистата стихия – водата, която символизира Светия Дух и предобразява тайнството кръщение. Затова Силоамската къпалня е знак за кръщението. Измиването на слепородения е равностойно на отмиването на първородния грях при християните.
Силоамската къпалня се намира извън града и е създадена от двама праведници – цар Езекия и пророк Исайя. Гледката на слепородения, който с намазано с кал лице опипом върви из улиците на Йерусалим, сигурно предизвиква голям интерес сред местните жители. Името „Силоам” се превежда с „изпратен”, което семантично се свързва с действието на Христос.
Как се отнасят апостолите към слепородения? Те вече са виждали редица от изцеленията на Христос, които се предшестват често от повелята Му към излекуваните да си отидат и да не грешат повече. От тези думи на Господа те заключават, че болестите и греховете имат пряка причинно-следствена връзка. В повечето случаи това е вярно, но не винаги. Затова Спасителят поправя учениците Си, които като всички хора са склонни да обобщават едно явление или едно отношение и да го приписват на всичко и всички. Подобен подход нерядко е погрешен, защото не взема предвид конкретните условия – времето, мястото и степента на нещата. Предварително убедени, че слепецът плаща нечии престъпления, апостолите започват да питат Христос за причината на неговата слепота. Единственото, което ги интересува е по чия вина той се е родил сляп – заради негови грехове или заради греховете на неговите родители.
Апостолите сигурно се споглеждат учудени, когато Иисус отговаря, че нито човекът е съгрешил, нито родителите му. Тези думи съвсем не означават, че те са безгрешни. Става въпрос за това, че не са съгрешили с голям грях или грехове, които са довели до раждането на слепия им син. Господ разкрива, че този човек се е родил, за да се явят Божиите дела върху му, да просияе чрез него Божията слава и величие. Когато някои едва оцеляват от катастрофа или заболяват от рак, тази криза не винаги е следствие от тяхната греховност, но понякога е предизвикателство за събуждане на тяхната вяра и призив към съвестта им да се обърнат към Бога, Който единствен лекува и спасява. И днес в Църквата Божията благодат и присъствието на Светия Дух са засвидетелствани с изцеления, чудеса и знамения. Без постоянния деен промисъл на Бога християнството не би могло да оцелее при страшните гонения, на които е подлагано в историята – гонения, които напоследък стават все по-системни и по-коварни.
Tози случай е поука за нас да не осъждаме предварително болните и нещастните хора като прокълнати грешници. Дори и да знаем кой какъв е и какво заслужава, не трябва да съдим, защото с каквато мярка мерим, с такава ще ни се отмери (Мат. 7:2).

Законът "за защита чувствата на вярващите" настройва руснаците срещу Църквата
Двери, 16 май 2017 г.
Тригодишната присъда на руския блогер Руслан Соколовски, която бе обявена в началото на месеца от руския съд в Свердловска област, провокира силно негативно отношение към Православната църква в Русия. Руслан Соколовски бе осъден за "обида чувствата на вярващите" по т.нар. "дело с покемоните". През август миналата година 21-годишният блогер публикува видео, в което се вижда как лови покемони в църквата "Храм-на-крови" в Екатерининбург (мястото на разстрела на последния руски император Николай II), придружен с "оскърбителни за чувствата на вярващите" коментари към играта. В блога на младежа има и други клипове с предизвикателни и обидни послания към различни социални групи, включително болни от Даун, безнадеждно болните в хосписите и др.
Самият Соколоски счита за успех условния характер на присъдата, която му донесе популяростта, която всеки блогер желае.
Въпросът, който дискутират в руските медии, е може ли хората да бъдат съдени като престъпници не за постъпки, а за думите си, тоест за своите възгледи. Аргументите за осъдителната присъда създадоха у обществото представата, че Соколовски е съден заради атеистичните си възгледи: според съдията оскърбяването на чувствата на вярващите се състои в "отричането на съществуването на Бога, отричането на съществуването на основателите на християнството и исляма Иисус Христос и Мохамед, като по този начин обвиняемият е извършил престъплението, предвидено в ал.1 на чл. 148 на Наказателния кодекс". В резултат редица публични личности заявиха атеистичните си възгледи по медиите с въпроса дали това вече се счита за престъпление в страната.
Пасиви за Църквата носи и фактът, че делото е инициирано по жалба на свещеник (който прочел за този оскърбителен видеоматериал в местен вестник), както и това, че законът за "защита чувствата на вярващите" засега се използва само от православни християни.
Все по-големият брой съдебни искове обаче закономерно доведе и до жалби от други религиозни хора с оскърбени чувства, този път от страна на православните. Така например, баптистите в Угут, Сургутски район, обвиниха местния православен свещеник, че е оскърбил техните чувства със словото си на 9 май по случай "Деня на победата". Тогава православният свещеник казал, че баптистите и петдесятниците са "пречели на победата на Русия във Великата отечествена война". Веднага след това местните протестанти подали жалба в полицията, че "се чувстват оскърбени" и настояват срещу свещеника да бъде повдигнато обвинение за нарушение на въпросния закон.
За подобен парадокс писа неотдавна в своя блог и известният руски богослов дякон Андрей Кураев, който получил обаждане от следовател, че православен гражданин се "почувствал оскърбен" от препечатан (през 2012 г.!) в неговия блог "оскърбителен за Бога коментар", макар че самият дякон Андрей Кураев е критикувал въпросната статия. Читателят сезирал прокуратурата за оскърбените си чувства и постъпилото заявление станало повод за привикване на разпит на адвокати и обвиняеми, насрочване на очна ставка между оскърбения гражданин и обвиняемия и т.н.
Законът за защита чувствата на вярващите бе приет преди три години и тогава мнозина предупреждаваха, че той може да се превърне в закон за репресии срещу противниците на Църквата. Превръщането на православните възгледи в държавна идеология, охранявана с репресивния апарат на държавата, не води до повишаване авторитета на Църквата, а обратно отблъсква хората от Православието, които виждат в него поредната силово налагата идеология, заменила марксизмо-ленинизма. "За такава "защита на духовните ценности" нашата държава харчи толкова средства, колкото и за борба с тероризма", недоволстват хората.
Православната църква се опитва да се разграничи от тези дела. Така например, говорителят на Патриаршията Владимир Легойда заяви, че делото срещу Соколовски не е дело на Църквата срещу Соколовски и че местната епархия няма отношение към него. Възпитаници на семинарията в Екатерининбург също протестираха срещу съдебния процес и присъстваха с расо на заседанията, за да покажат, че не се чувстват "оскърбени" от атеистичните възгледи на блогера. Голяма част от епископата и свещениците обаче подкрепят както подобни дела, така и действието на спорния закон и считат, че оскърбяващите Бога трябва да бъдат съдени като престъпници.
Не липсват и други реакции - популярният православен портал "Православие и мир", който е социално ориентиран, се обърна към Соколовски с предложение да участва заедно с доброволци от техните проекти в грижата за хората в хосписите, за да види отблизо живота на тези болни, както и да участва в серия видеообръщения, които да привлекат общественото внимание към този проблем. Кметът на Екатерининбург също заяви, че ще го привлече за работа като доброволец в местния хоспис, тъй като характерният за тази възраст "юношески нихилизъм" трябва да бъде коригиран чрез включване в доброволчески инициативи в обществена полза, както и да бъде насърчен да завърши висше образование.

Приятелства в интернет
Славка Божкова, 15 май 2017 г.
Има ги всякакви, понякога и опасни. Но има и много ценни приятелства.
С един такъв интернет-приятел от известно време, макар и доста рядко, си пишем, споделяме, питаме се и отговаряме. Той съзнателно православен, аз също се опитвам да бъда. Българин е по майка, само че по Божия воля живее в далечна страна на джихадисти, където не само не е лесно, но е и опасно да си християнин. В един момент така дойде разговорът по чата, че го попитах:
- Ти лекар ли си?
Той ми писа:
- Не, не съм. Баща ми е лекар, учил в България. Аз завърших средно образование и исках да следвам богословие, но не успях заради етажите в сградата на Богословския факултет в София...
- Тоест? - недоумявам аз.
- Поради детска церебрална парализа съм на акумулаторна количка.
- А как пишеш? – продължавам да питам, съвсем объркана.
- Едната ми ръка е здрава и с нея пиша.
Почти онемях! Все пак, за да прикрия дълбокото си смущение, написах:
- Ти си герой! Не губи кураж!
Макар че на негово място сигурно отдавна бих го загубила пустия кураж. Насърчих го, че все пак някъде другаде може да учи богословие. Но той продължи с откровенията:
- Баща ми и дядо ми са бивши комунисти и казват, че от богословието нямало печалба. Иначе, не съм загубил кураж, дори на моменти забравям, че съм парализиран. Благодарение на Господ и на Двери аз почти изучих богословието.
Признавам, това за „Двери“ за мене прозвуча като изкушение. Но за фейсбук-приятеля ми явно това беше една от много истини, които днес той „изсипа“ като въглени върху главата ми. Помислих си и друго: в неговия другороден и друговерен край, където сега живее, той дали има възможност да получи на български духовна книга? Има обаче интернет-връзка и е намерил добрата възможност от православни сайтове да чете онова, за което жадува душата му. Която при това сигурно истински жадува.
Защото у нас дори и жаждата ни не е истинска. Защото сме заливани от какво ли не и вече всичко знаем, всичко съдим и отсъждаме и най-важното: нищо не прощаваме. Защото ние тук наистина не знаем (тоест не разпознаваме и не осъзнаваме) дара Божий и Кой е Онзи, Който говори с нас от светото Евангелие и от светите Таинства (срв. Йоан 4:10).
Благодарих на Бога за моя приятел. Когото не съм виждала и не знам дали някога ще видя. И на когото малко завидях за неговата вяра и кураж. Понеже не съм сигурна, че някога мога да ги постигна.

Моят приятел от фейсбука е напълно реален млад човек и си има име и фамилия. Но те тук въобще не са важни. Важното е, че ето такива хора могат да ни дадат урок, когато най не очакваме. И после разбираме, че тъкмо този урок ни е трябвал точно в този момент. Тези уроци винаги ще ни трябват. Затова винаги трябва да благодарим на Бога за тях. И за нашите истински приятели.

Тема 17: Неделя на св. Отци от Първия вселенски събор


Седма Неделя след Пасха – на св. Отци от 1-я Вселенски събор
(Текстът взет от www.pravoslavieto.com)

Първият вселенски събор бил свикан през 325 година по повод ереста на Арий при Константинополския архиепископ Митрофан, Римския папа Силвестер и император Константин Велики. В него участвали 318 отци. Неговите постановления били потвърдени и допълнени от Втория Вселенски събор, който допълнил Никейския символ на вярата (виж по-долу) и окончателно формулирал Православния Символ на вярата.
Църковното възпоменание на светия събор е на 29 май и в Неделя на Светите Отци на Първия вселенски събор.
Като Глава и Основател на войнстващата Църква на земята, Господ Иисус Христос, и оставил велико обещание, вселяващо мъжество в сърцата на верните негови последователи: "Ще съградя Църквата Си" - изрекъл Той - и портите адови няма да и надделеят". Но това радостно обещание съдържа и пророческо предсказание за това печално явление в живота на Църквата Христова на земята, че тя трябва да премине в борба с тъмните адски сили, които непрестанно, в един или друг образ се опитват да рушат непоклатната твърдина, въздигната от Господа сред бурните вълнения на световното зло.
Първите три века от своето съществуване Църквата претърпяла гонение, отначало от страна на иудеите, а после и на езичниците, което било особено яростно; най-добрите синове на Църквата претърпели мъчение и дори смърт заради изповядване на Името Христово. Тогава на някои места от гръко-римската империя се пролели потоци християнска кръв, но силата на външното оръжие не могла да победи вътрешната сила на духа, и езическият меч накрая бил принуден да падне пред смирения знак на Кръста Христов, когато в началото на IV век на гръко-римския трон се възцарил християнски император, светият равноапостолен Константин Велики. С неговото възцаряване се прекратила самата възможност за гонение, но не и действащата вражеска сила на дявола. Като не успял да победи Църквата отвън, той се опитал да я победи отвътре, възбуждайки арианската ерес (лъжеучение), унищожаваща Лицето на Основателя на Църквата - Иисуса Христа.
Основните положения на арианската ерес се свеждат до следното:
"Било време, когато съществувал само Един Бог Отец, нероден, Първопричина на всичко. Искайки да създаде свят, и знаейки, че светът, разбира се, ще бъде отделен от Бога и не ще може да понесе непосредствените действия на творческите Му сили, Бог Отец сътворил от несъществуващото посредническо Същество между Себе Си и света - Сина Божий, та чрез Него да създаде света. Като сътворен от несъществуващото, Синът е също така изменяем по природа, както е изменяемо творението."
С една дума, ерес, признаваща Христа, Сина Божий не за Бог, единосъщен на Отца, а за сътворено Същество, макар и най-съвършено от всички твари. По името на своя родоначалник тази ерес е известна в историята на християнската Църква като арианство.
Арий се родил в 256 г. в Ливия. Бил човек строг и безукорен в личния си живот, ученик на антиохийския презвитер Лукиан. Външно скромен, в действителност той бил много честолюбив.
Петър, Александрийски епископ, ръкоположил Арий в дяконство, но впоследствие го отлъчил от Църквата заради действено съучастие в една от местните църковни партии, проникната от разколнически стремления. Ахил, приемникът на епископ Петър, приел отлъчения Арий в общение с Църквата, посветил го в свещенство и му връчил една александрийска енория. След смъртта на Ахил, по свидетелството на някои църковни писатели, Арий се надявал да заеме мястото на епископската катедра, но в действителност на епископския престол бил избран Александър (Александрийски).
На едно от събранията на александрийските презвитери в 318 г., когато епископ Александър водел беседа на тема единството на Пресвета Троица, Арий го обвинил в савелианство, изказвайки свои еретически убеждения по въпроса за Второто Лице - Сина Божий. Епископът се опитал да вразуми заблудения презвитер Арий първо с дружески увещания, но последният оставал непреклонен. Междувременно неколцина ревнители за правата вяра порицали епископа за снизхождението му към Арий толкова настоятелно, че Александрийската църква се изправила пред опасността от разкол. Тогава епископ Александър, признавайки неправославното мислене на Арий, го отлъчил от църковно общение.
После Арий бил приет от няколко епископи, сред които най-известни са Теона Мармарикски и Секунд Птолемаидски. Към тях се присъединили и двадесет презвитери, още толкова дякони и множество девственици.
Виждайки, че злото се разраства, Александър свикал в 320--325 г. Събор на подведомствените му епископи, които също отлъчили Арий от Църквата. Невъзможността повече да остане в Александрия заставила Арий да потърси убежище за себе си отначало в Палестина, където се постарал да увеличи броя на своите привърженици, по същото време, когато епископ Александър разпространявал послания, предпазващи от увличане в еретическото учение и решително отказвал да се помири с Арий, за когото се застъпвали неколцина, начело с Евсевий, епископ Кесарийски.
Прокуден от Палестина по настояване на Александрийския епископ, Арий дошъл в Никомидия, където епископ бил Евсевий; също ученик на Лукиан. Един Витинийски местен събор, ръководен от Евсевий Никомидийски, признал Арий за православен и Евсевий го приел в църковно общение. По време на пребиваването си в Никомидия Арий съставил книга "Талия".
Книгата имала предназначението да бъде разпространявана сред простолюдието, чието разположение той умеел да печели на своя страна: тук в общодостъпна полустихотворна форма Арий излагал своето еретическо учение за Сина Божий - и с тази цел се разпространявало съчинението му; той съчинил и песни за мелничари, матроси и пътешественици.
Църковният смут от надигналата се ерес, все повече разпространяваща се, достигнал до самия император Константин, който най-накрая му обърнал внимание. За да изясни спора в раздиращата се Църква, той, посъветван от няколко епископи, главно Евсевий Кесарийски, който имал особено влияние над него, се обърнал с писмо, адресирано едновременно до епископ Александър и до презвитер Арий, като ги увещавал към мир и единомислие. С писмото на императора в Александрия бил изпратен Осия Кордубски, един от най-старите и уважавани епископи. На места в Александрия избухвали спорове. Осия се убедил в необходимостта от решителен мир и унищожаване на злото, тъй като раздорите в Църквата дотолкова се развихрили, че предизвиквали насмешка в езическите театри, а на някои места при бурни смутове дори нанасяли оскърбление на статуята на императора. Когато Осия, връщайки се в Константинопол, разяснил на император Константин истинското положение и същност на нещата, последният с подобаваща сериозност погледнал на раздора в Църквата, предизвикан от Арий.
Решено било да се свика Вселенски събор, за да се възстанови нарушеният мир - църковен и обществен, - а също така да се реши неотдавна възобновеният спор за времето на празнуване на Пасха. Отначало с обединението на Изтока и Запада под властта на един християнски император се явила необходимостта от Вселенски събор.
Съборът бил определен да се проведе в Никея. Императорът издал особено разпореждане, което облекчило свиканите на мястото на събора в тяхното пътешествие. Издръжката им по време на съборните заседания той наредил да се представи като отчет в съответните им държави. Повечето от епископите пристигнали от Източната половина на империята; един епископ бил представител на Скития и един - на Персия; от Западната половина, където още не били проникнали надигналите се поради арианството раздори, на събора присъствали само Осия Кордубски, Цецилиан Картагенски и заместници на престарелия римски епископ Силвестър - презвитерите Витон и Винцентий. Всички епископи били общо 318. Освен епископите участвали презвитери и дякони повече от 2000 души. Дори няколко езически философи се явили на събора и водели беседи с епископите по сходни въпроси.
На събора се оформили три партии, действащи преди времето на събора: две от тях държали противоположни позиции по въпроса за Второто Лице, Сина Божий, а третата поддържала средна позиция, примирителна между двете крайни.
Православната партия била съставена предимно от изповедници, претърпели мъчения за Името Христово по време на гоненията. Членовете на тази партия "се чуждеели - по думите на Созомен - от нововъведенията във вярата, която е предавана исконно"; особено по отношение на учението за Света Троица те считали за необходимо да подчинят разума на светата вяра, "тъй като тайнството на Светата покланяема Троица превишава всеки ум и всяко слово, и бидейки съвършено непостижимо, се усвоява само по вяра."
Поради това на въпроса за същността на Сина Божий, подлежащ на разискване на Събора, православните гледали като на тайна, непостижима за човешкия ум, но същевременно изказвана в строго определено догматическо учение, според което Син Божий е толкова съвършен Бог, колкото е Отец: "Христос казал: "Аз и Отец едно сме" (Йоан 10:30).С тези слова Господ не казва, че две единства съставляват една Ипостас, но че Синът на Отца точно и съвършено съдържа и съхранява едно естество, същото като на Отца, имащ в Себе Си отображение на самото естество като подобие на Отца и нищо в Неговия образ не се различава от Отца".
Най-важните представители на православната партия на събора били: Александър, епископ Александрийски, Осия, епископ Кордубски, Евстатий, епископ Антиохийски, Макарийепископ ИерусалимскиИаков, епископ Низибийски, Спиридон, епископ на остров Кипър, Пафнутий, епископ на горна Тиваида, и Николай, епископ Мирликийски. Александър Александрийски и Осия Кордубски били ръководители на партията на православните.
Съвършено противоположна на православната партия на събора била строго арианската, чиито представители били хора "изкусни в споровете и презиращи чистата простота на вярата", хора, които поставяли въпросите на вярата, както и всички други, на разсъдъчно изследване, стремейки се да подчинят вярата на знанието. Начело на тази партия със своето еретическо учение, разтърсващо самите основи на християнството, бил Евсевий Никомидийски - опора на арианството и "първостепенен епископ на времето", както и епископите Минофан Ефески, Патрофил Скитополски, Теогнис Никейски, Теона Мармарикски и Секунд Птолемаидски. Тази в строгия смисъл на думата арианска партия не била многочислена, наброявала не повече от 17 членове.
В средната между двата уклона партия с доста голяма численост епископи, колебаещи се между православие и арианство, влизали онези, които впоследствие получили названието полуариани, които, макар и да почитали Сина Божий като Бог, не признавали Неговата Божественост като равна на Божествеността на Отца, а като намираща се в подчинено спрямо Отца отношение. Глава на тази партия бил известният църковен историк Евсевий Кесарийски.
Съборът започнал работа през месец юни 325 г., като първото му заседание по всяка вероятност се състояло в храма. Около две седмици след откриването на Събора в Никея пристигнал сам император Константин и заседанията били пренесени в просторните палати на царския дворец, като императорът участвал в тях не като ръководител, а като наблюдател. Още при първото си появяване в заседателната зала, слушайки приветствените речи на Евстатий Антиохийски и Евсевий Кесарийски, Константин Велики се обърнал към отците от Събора с подобаваща реч, умолявайки ги да прекратят "междуособната бран в Църквата Христова!"
Съборът преди всичко съсредоточил вниманието си върху въпроса, предизвикал междуособните раздори, тоест учението на Арий. Разобличили последния като еретик, отците от Събора утвърдили православното учение за Второто Лице на Света Троица - Сина Божий, и по-точно за Неговата същност. Предварителните разсъждения по този главен въпрос протичали в дух на пълна търпимост. На еднакво ниво и равноправно се изказвали православни, ариани и полуариани. С една дума - както отбелязва гръцкият църковен историк от V век Сократ -
"определението относно вярата било постигнато не просто случайно, а било обявено след продължително изследване и изпитване и не така, че едно да е казано, а друго премълчано, но било взето под внимание всичко, отнасящо се до утвърждаване на догмата; и вярата не просто се дефинирала, но най-напред щателно се разглеждала така, че да се отстрани всяко частно мнение, даващо повод за взаимност или за раздвоение на мисленето. Божият Дух установил съгласие сред епископите."
Първа на Събора била изслушана арианската партия, тъй като именно нейното учение, нарушавайки църковния мир, било главната причина за свикването му. Главният представител на тази партия, Евсевий Никомидийски, внесъл от името на партията за разглеждане от отците на Събора символ, заключаващ в себе си следните възражения, изчерпващи същността на учението на строгите ариани за Лицето на Сина Божий:
"Син Божий е произведение и твар"; 
"било е време, когато Синът не е бил", тоест нямал е битие; 
"Синът е изменяем по същност".
Веднага след прочитането на този символ отците на Събора единодушно и решително го отхвърлили, признаващи го за пълен с лъжи и безобразие; при което дори и самият свитък, съдържащ символа, бил разкъсан, както и заслужавал, на парчета.
Главното основание за осъждането на символа на Евсевий Никомидийски за отците на Събора служело това важно обстоятелство, че в еретическия символ за Сина Божий не се намирал нито един израз от онези, които има за Него в Свещеното Писание. Заедно с това основание за възражение отците на събора "кротко" - според свидетелството на древните църковни историци - изисквали от Евсевий Никомидийски и от Арий да им изложат доводи, потвърждаващи правдивостта на техните мъдрувания. Изслушвайки доводите им, Съборът ги отхвърлил като напълно неистинни и неубедителни.
Сред тези прения с еретическите учители из средите на православните се надигнали като ревностни защитници на истините на вярата и умело изобличили ереста: Александрийският дякон Атанасий, придружаващ своя епископ, и Маркел, епископ Анкирски.
Към този момент на съборното заседание очевидно трябва да споменем и следното предание за участника в Събора, светия епископ Николай Мирликийски, съхранено от монаха от Студийския манастир Иоан. Когато Арий изложил пред отците на Събора своето еретическо учение, тогава много от тях запушвали ушите си, за да не го слушат; присъстващият при това светител Николай, въодушевен от ревност по Бога, подобна на ревността на пророк Илия, не понесъл хулите на ересеучителя и му ударил плесница. Отците от Събора възнегодували срещу постъпката му и решили да го лишат от архиепископски сан. Но те били принудени да отменят това решение след едно чудно видение, очевидци на което били някои от тях: те видели, че от едната страна на светителя Николай стоял Господ Иисус Христос с Евангелието, а от другата - Пресвета Богородица с омофор и му връчват тези отличия - знаци на епископския сан, от който бил лишен. Вразумени свише, отците от събора престанали да упрекват светителя Николай и му отдали чест като на велик угодник Божий.
След като осъдили учението на крайните ариани поради еретическото му съдържание и учение за Лицето на Сина Божий, отците от Събора подробно изложили истинното православно учение за Него.
В противоположност на еретиците, чужди на словата на Свещеното Писание при излагането на своето лъжеучение, отците от Събора направили точно обратното: основавали се на Свещеното Писание. Но опитът, предприет в това направление от ревнителите на правата вяра, претърпял неуспехи вследствие на това, че буквално всеки израз относно Божествеността на Христа Спасителя, привеждан от Свещеното Писание от отците на Събора, арианите и полуарианите претълкували в смисъл, съответстващ на техните неправослани възгледи.
Така, когато православните епископи, основаващи се на свидетелството на Евангелието от Йоан (1:1, 14, 18), искали да включат в съборното вероопределение думите Син от Бога, то арианстващите нямали нищо против този израз, с изключение на това, че според учението на апостол Павел "а всичко е от Бога", и "един Бог Отец, от Когото е всичко".
Тогава отците предложили да бъде наречен Синът Бог Истинен, както Той се нарича в Първото Послание от евангелист Иоан (5:20); арианстващите приели и това възражение, като разсъждавали, че "щом Синът е сътворен от Бога, то разбира се, че Той е истинен Бог"
Същото се случило и при следващите изявления на православните епископи: "в Него" (тоест в Отца) Синът пребивава; според мнението на отците с този израз, основаващ се на първите думи на Евангелието от Иоан, православното учение в пълнота изказва определението, че Синът е в Отца и в Отца винаги неразделно пребивава; но арианстващите и тук намерили възможност да кажат, че това свойство е напълно приложимо към човеците, както казва Писанието: "чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:28).
След това отците на Събора предложили друг нов израз, приложен към Сина Божий, наименованието "сила", взето от свети апостол Павел: "Словото е сила Божия" (1Кор.1:18). Арианстващите обаче и тук намерили възражение, доказвайки, че в Свещеното Писание не само човеците, а даже гъсеницата и скакалецът са наречени "сила" и то сила велика.
Накрая, за да разбият арианството, отците решили да внесат във вероопределението изречение от Посланието на свети апостол Павел до евреите: "Сина... [e] сияние на славата и образ на Неговата  ипостас" (Евр. 1:3), но тогава арианите изтъкнали, че Свещеното Писание казва същото нещо и за всеки човек, наричайки го образ и слава Божия. Така стремежът на отците на събора да изразят православното учение за Сина Божий по пътя на внасянето във вероопределенията на съответстващи библейски изречения нямал никакъв успех.
Възникналото затруднение се опитал да разреши представителят на полуарианската партия Евсевий, епископ Кесарийски.
Той внесъл за обсъждане на Събора готов символ и предложил да бъде утвърден чрез общо гласуване от членовете на събора, при което символът бил съставен по такъв начин, че да може да бъде приет както от православните, така и от строгите ариани. Имайки предвид православните, Евсевий Кесарийски изложил вероопределение и го предложил на Събора със слова, взети от Свещеното Писание; а за да угоди на крайните ариани, внесъл в своя символ прекалено общи изрази, поради което еретиците можели да ги тълкуват в желания от тях вложен смисъл. Освен това, за да предразположи членовете на Събора към утвърждаване на предложения символ и да отстрани всякакъв род подозрения, Евсевий още в началото направил следното изявление:
"Ние поддържаме и изповядваме вярата така, както сме я приели от предшестващите наши епископи, които са я научили от Божественото Писание, каквато са спазвали и изповядвали презвитерите, преди да бъдат епископи."
На главния въпрос в спора за Сина Божий, каква именно била степента на близост на Сина към Отца, символът на Евсевий Кесарийски давал следния отговор, който по силата на своята неопределеност можел да бъде приет от строгите ариани, и който по същата причина не можел да удовлетвори защитниците на правата вяра:
"Вярваме - казва символът на Евсевий, използващ изречения от Свещеното Писание - в единия Господ Иисус Христос, Божие Слово, Бог от Бог, Светлина от Светлина, Живот от Живота; Син Единороден, Първороден от всяка твар, преди вековете от Отца роден."
След прочитането на този символ настъпило мълчание, което Евсевий Кесарийски изтълкувал в смисъл на одобрение. Пръв нарушил мълчанието император Константин и със своите думи унищожил преждевременната надежда на Евсевий за победа. Константин Велики одобрил символа, като казал, че и той мисли така, както учи символът на вярата, и желае всички да се държат о това вероизповедание; затова пък предложил за прецизно определяне на отношението на Сина Божий към Отца в символа да внесе думата omousios- единосъщен (единосущный) (Aрианите вярвали, че Бог Син е подобносъщен - подобносущный, omoiusios - на Отца, бел.ред.). Тази дума с желаната от членовете на православната партия сила и определеност, недопускаща превратни тълкувания, изразявала необходимата мисъл за равенството между Божеството на Сина Божий и Божеството на Отца. Внасянето на този термин в Символа разбило надеждите на Евсевий Кесарийски, тъй като думата с очевидност изобличила еретическите мъдрувания на полуарианите и на крайните ариани и в същото време осигурила тържеството на православието за всички векове.
Възпирани от авторитета на императора, арианстващите могли само да кажат против думата единосъщен, че с това понятие в учението за същността на Божеството се внася представа от твърде веществен характер. "Единосъщен" - казвали те, - "се нарича това, което произлиза от нещо друго, както например два или три златни съда от един къс злато". Във всеки случай разискванията по повод на думата "единосъщен" били мирни. Арианстващите били принудени, следвайки императора, да се съгласят с приемането на тази дума, разрушаваща тяхното еретическо учение.
Представителите на православната партия отчели принудителната отстъпчивост на еретичестващите членове на събора и внесли и други поправки и изменения. Благодарение на това Символът приел следния вид, чужд на всяка двусмисленост:
Никейски Символ на вярата, приет на Първия Вселенски събор
Вярваме в Единия Бог Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо; и в Един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, роден от Отца, тоест от същността на Отца; Бог от Бог; Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото (чрез Сина) всичко е станало, както на небето, така и на земята; заради нас човеците и заради нашето спасение слезе и се въплъти и стана Човек; страда и възкръсна в третия ден и възлезе на небесата, и ще дойде да съди живи и мъртви; и в Духа Светаго.
За да отстранят всяка възможност за каквито и да било нови и различни тълкувания на Символа, отците от Събора присъединили към текста и следната анатема към арианската ерес:
Анатема на арианската ерес
„Които говорят, че имало (време), когато не е съществувал Синът; че Той не е бил до рождението и е произлязъл не по същност; или утвърждаващите, че Син Божий има битие от друго същество или същност; или че Той е създаден, или сътворен, или изменяем, да бъде предаден на анатема от Вселенската Църква".
С изключение на двамата египетски епископи Секунд и Теона, всички останали подписали Никейския Символ, изразявайки с това съгласието си с неговото съдържание. Евсевий Никомидийски и Теогнис Никейски отказали да дадат своето съгласие и не подписали анатемата, присъединена към Символа. Така вселенското определение на вярата било прието единодушно почти от всички. Но последвалата история на арианското движение доказала, че много и много епископи се "подписали" под Символа с ръка, но не и с душа. За да избегнат отлъчване и да не изгубят катедрите си, строгите ариани подписали Символа, но в душите си останали същите - еретици, както и преди.
Поради съображения, чужди на искреността, подписали Символа и полуарианите. Техният глава Евсевий Кесарийски, в послание, написано до паството му след разпускането на Събора обяснява, че той и неговите привърженици "не отхвърлили думата "единосъщен" с намерение да не нарушават мира, толкова желан от всички", тоест от външни съображения, а не от убеденост в истинността на думата; а що се отнася до приложеното към Символа анатемосване, Евсевий обяснява, че то не било проклятие на самия смисъл на арианското учение, а само като осъждане на словесния израз на това учение, защото не се срещало в Свещеното Писание.
След решаването на главния догматически въпрос съборът изработил двадесет канона по въпросите на църковното управление и дисциплина.
Изяснен бил и пасхалният въпрос: Съборът постановил празнуването на християнската Пасха да бъде отделно от иудейската Пасха, и непременно в първата неделя, съвпадаща с деня на пролетното равноденствие, или непосредствено след него.
Съборът завършил с тържество, организирано от император Константин, по време на което той устроил великолепна трапеза в чест на епископите. Императорът с умиление се разделил с отците, увещавайки ги да поддържат мир помежду си, и просел техните молитви.
Църковното възпоменание на светия Вселенски събор, състоял се в Никея, е на 29 май.
След завършването на Събора императорът изпратил Арий и двамата открити негови привърженици - Секунд и Теона, в изгнание в Илирия, провъзгласявайки сурови наказания на последователите на ересеучителя, при което обявил за тежко престъпление дори самото притежаване на неговите съчинения.
Никейският Символ, разкриващ православното учение за Божеството на Второто Лице на Пресвета Троица, Господ Иисус Христос, и осъждащ като ерес хулните ариански мъдрувания, не поставил край на църковния смут: арианстващите епископи, подкрепили съборното определение със своите подписи единствено поради страх пред духовната власт, встъпили в ожесточена борба със защитниците на правата вяра. В средата на IV век те постигнали почти пълна външна победа над своите противници, обединени под свещените хоругви на Никейския Символ. Знамето на православната вяра отначало твърдо и самоотвержено държал свети Атанасий Велики, а след смъртта на престарелия александрийски епископ тя преминала в не по-малко мъжествените и самоотвержени ръце на великия Кесарийски епископ, свети Василий; около тези двама светители на православната Църква от описваното време се обединили оставащите й верни епископи.
Борбата между православни и ариани се възобновила след Първия Вселенски събор и се съсредоточила първоначално върху решението на отците по въпроса за Божествеността на Христа Спасителя, но с течение на времето предизвикала появата на друга, нова ерес, свързана с имената на Аполинарий и Македоний.
Аполинарий, епископ Лаодикийски, се издигнал измежду редовете на православната партия. Като не се ограничил с отричането на арианството относно учението за Сина Божий, Аполинарий се стремял да утвърди противоположна на арианската позиция и неговият стремеж довел до ерес. Така в противоположност на особеното твърдение на арианите за Сина Божий като тварно същество, признаващи Му всецяло човешката природа, Аполинарий унищожил в своята позиция човешката Личност в Господа Иисуса.
От психологическа гледна точка му се сторило невероятно учението на Никейския Символ, според който в Христа се съединили съвършено Божество и съвършено човечество; той разсъждавал, че две същности, всяка от които съхраняваща своите свойства, никога не могат да се съединят в едно. Немислима му се сторила идеята за Богочовечеството и от догматическа страна: с пълнотата на човечеството е свързан грехът; ако мислим, че грехът в човешката природа на Христа е възможност, то делото на Изкуплението за Него вече става немислимо. Затова Аполинарий учел, че възприемайки при въплъщението човешка душа и тяло, Христос не възприел отличителната част на човешкото естество - човешкия дух, той като последна необходимост предполага свобода на волята, а с нея и наклонност към грях. Аполинарий смятал, че човешкият дух в Христа бил заменен с Божествения Логос, господстващ над злите влечения на неразумната душа.
Скоро след Първия Вселенски събор арианите внесли в своите символи и учение за Третото Лице на Пресвата Троица - Светия Дух - в пълно съответствие с развитието на арианското учение за Сина Божий, "описващо Светия Дух като Ипостас разделена, "отчуждена, неприобщена" с Отца и Сина".
С течение на времето из средите на полуарианите по въпроса за Третото Лице се отделила особена партия, Македонианската, получила името си от Константинополския епископ Македоний (355-359 г.). Тази партия, почитайки Светия Дух, Третото Лице на Пресвета Троица, само отчасти, Го отличавала по същество от Първите Две Лица и Го признавала за творение, а не за Бог.
Въобще относно учението за Светия Дух в IV век, както сред арианите, така и сред православните, съществувало крайно разединение в мненията, което свети Григорий Богослов изразява чрез следния образ:
"Що се отнася до мъдреците на нашето време, то едни Го почитат (Светия Дух) като действие; други като твар; едни като Бог, а други не се решават да кажат за Него нито едното, нито другото, от уважение, както те твърдят, към Писанието, което нищо не изразявало ясно; затова и те нито почитат, нито безчестят Духа Светаго, а остават към Него някак с половинчато, направо казано, жалко разположение. Даже и от признаващите Го за Бог, едни са благочестиви само в сърцето си, а други се осмеляват да изразят своето благочестие с думи. Но чувал съм и за други, още по-мъдри в преценката си за Божеството, които макар и като нас да изповядват Пресвета Троица, разделят Лицата, като Първото почитат поради Неговата безпределност по същност и по сила (Отца); Второто Лице, като безпределно по сила (Сина), а Третото Лице - като ограничено и в едното, и в другото (Духа)".

При това положение, преди свикването на Втория Вселенски събор на Църквата, отново бил поставен въпросът за Божествеността на Второто Лице на Пресвета Троица, и освен това, ереста на Аполинарий и ереста на Македоний възбудили нови въпроси от догматическо естество: първият - за Богочовечеството на Христа Спасителя, а вторият - за Светия Дух, Третата Ипостас на Пресвета Троица.


Осъдените от Първия вселенски събор ариани и догматическите аксиоми от спора с тях


Неделя, 2 септември 2012 г., прот. Йоан Романидис

Различието между отците и еретиците е, че първите приемат непосредствено от обòжваните (т. е. светците) свръхразумен опит от нетварната светлина на божеството на Светата Троица, а вторите поставят между обòжваните и Бога само тварните средства на откровението.

Между тези еретици, като самосатианци и ариани, има все пак последователи на някакво апофатическо богословие, докато еретиците-евномиани изоставят изцяло това богословие, а впоследствие, следвайки Августин, това правят и франколатините. При всички положения обаче във въпросните случаи тварните средства на откровението на нетварното имат за цел пренасянето от нетварното на послание за спасение и самото творение като факт. Докато в Православното предание на обòжваните – пророците, апостолите и светците – апофатическото богословие идва от личния опит на обòжвания в свръхразумна нетварна божествена светлина, при гореспоменатите еретици характерът на свръхразумното или противоразумно откровение е следствие от възприемането от хората единствено на тварни послания от Бога, или единствено чрез тварната природа на Христос, или чрез тази на някакъв тварен Логос, но във всеки случай – както са описани в Св. Писание. Изобщо, както свръхразумното апофатическо богословие на самосатците и арианите, така и рационалното катафатично богословие на евномианите и франколатините се основават изключително върху Св. Писание, тъй като личният опит на духовните мъже от тези ереси познава Бога винаги посредством тварно средство или дори бесовски екстаз, който не е несвързан с обòжението.

Нужно е да се обърне голямо внимание на факта, че самосатците и арианите са в съгласие с Православното предание относно различието в Бога на същност и нетварна енергия. Тук обаче е коренната разлика между тези еретици и православните, защото едните основават въпросното различие както на Преданието, така и на философията, докато православните, както видяхме, го основават на опита от обòжението и на онова тълкувание на Писанието, което бива извършвано именно от обòжваните. Отново по философски причини, евномианите и франколатините, като следват Августин, отъждествяват божествената същност с нетварната божествена енергия.

За да разберем окончателното оформяне на учението на Църквата за Светата Троица, трябва да имаме предвид създадените от тези ереси богословски и философски проблеми. Вероятно най-парадоксалното е, че според тези философски предпоставки е налично базово съгласие между самосатци, ариани и несториани.

Общоприета е теорията, според която богословското построение на арианите се основава на предразсъдъка, че Бог не може – поради Своята абсолютна отвъдност – да има непосредствено отношение с тварите и поради това се нуждае от опосредяващи същества (неща), като например тварен Логос, в отношенията между Бога и света.

Установяването на такива теории идва от неспособността на хетеродоксалните и на съвременни богослови да забележат, че Арий казва това за същността на Бога, а не за Неговата енергия. С други думи Арий учи, че Бог има отношения с другосъщните не по същност, а единствено по енергия. Той още подчертава, че творенията не познават същността на Бога, а само Неговата енергия. В това става ясно, че Арий все пак следва схемата на Светоотеческото предание.

Въпросните съвременни богослови обаче не виждат този факт като ключ към разбирането на отците-франколатини, които следват Августин, и техните наследници – римокатолическите и протестантските богослови, както не е имал пред вид това и калабриецът Варлаам. Това е така, тъй като, следвайки Августин в отъждествяването на същност с енергия в Бога и смятайки се за верни на отците и на вселенските събори, а и разглеждайки Августин като най-великия отец на християнството, те не могат да си представят, че, заедно с него, са се отклонили от Свещеното предание и са предали предпоставките на изработените на вселенските събори догмати, поради унищожаване разбирането за явяванията на Логоса в нетварната Му слава у пророците и апостолите. Поради именно това отъждествяване на божествена същност и божествена енергия те изпадат в ереста на filioque, което е прибавено към Символа на вярата в една епоха на невежество.

Против Варлаам, който отъждествява същност и енергия при Бога, св. Григорий Паламà се оплаква, че дори Арий не е посмял да направи това, доколкото се е опитвал да докаже, че Логосът се ражда не от същността на Отца, а по Неговата воля от нищо. По думите на светеца: „Не посмяха да нарекат същността на Бога волеизявление дори онези, които казваха, че Божието Слово е Син на волята”.
Тъкмо поради непознаване богословието на Първия и на Втория вселенски събор Августин постановява богословието на filioque. След като франколатините започват да вярват, че Августин познава по-добре от своите съвременници – латини и ромеи – учението на Църквата за Бога, те се отказват от богословието на първите два вселенски събора, смятайки, че с помощта на filioque са достигнали до някакво по-задълбочено разбиране за догматите на споменатите събори.
Опровержение на това отстъпление на франколатините развива св. Григорий Паламà, казвайки: „Уж подготвяйки това, арианите казваха, че Син получава битие по волеизявлението на Отца. Ние обаче ще кажем на тези [варлаамитите] онова, което великият Атанасий изрече към арианите – че туй, което е по природа, е по-висше от волеизявлението, а природата не лежи под волеизявлението. Както прочее рождението не е благоволение и волеизявление, а свръхблаговоление и волеизявление. Защото по природа [думата рождение] показва, че Син, бидейки от Отца, като Негов истински и единосъщен Син, а не е по воля [възникнал] – според принципа на възникване на тварите. Също и изхождането на Духа не е изпращане и благоволение, и волеизявление. Защото по природа Духът Свети проявява изхождане по природа от Отца като истински и единосъщен Нему [Дух], а не по воля – както при творенията. Латините обаче, отъждествявайки изпращането на божествения Дух с изхождането Му, правят неизбежно Духа да е тварен”.

Както ще видим, Августин приписва този ариански довод на евномианите, като твърди, че същият е безсмислен, доколкото волята е любов и оттук се отъждествява с божествената същност. Следователно раждането по природа и по воля е едно и също.

Както сме развили подробно в други наши съчинения, самосатците, арианите и несторианите приемат, че Бог има действителни отношения с творенията по воля и никога по същност или по природа, или по ипостас, защото за тях това означава Бог да има отношения по необходимост.

Очевидно се намираме пред едно превръщане във философия на различието между същност и енергия в Бога, което ни е познато от откровението. Явно е, че тази форма на въпросното различие е развита между християните от източните римски провинции като противопоставяне на елинските философски доводи против догмата на Църквата за сътворението от нищо. Съдейки по фанатизма, с който въпросните еретици бранят този философски принцип, може човек да си представи успеха, с който е развита тази философия. Фанатизмът на нейните последователи може да се обясни само с факта, че мнозина са приели християнството именно поради тази философски предпоставки. Както изглежда, вместо да се обърнат към автентичното свидетелство на обòжваните свидетели на божеството на Христа, те се облегнаха на тази философия и отхвърлиха учението на обòжваните в него светци, като така разрушиха православното учение за Светата Троица и за Въплъщението на Логоса, както също и за боговдъхновението…

Поради тези принципи и още повече във връзка с погрешното си разбиране за откровение Павел Самосатски отхвърля не само учението на пророците и апостолите за Светата Троица, но и единението по природа на двете естества в Христа, твърдейки, че това значи единение по необходимост. Според него единната същност или ипостас на Бога се единява с човешката природа в Христа не по природа, а по действие (по енергия) и по благоволение. И както видяхме, при въплъщението Бог става Отец, а така се оказва, че ражда Единородния Си Син, т. е. човека Христос. Πа Павел Самосатски Дух Свети е благодат в Христос и енергия на Бога, която съ-обитава заедно с енергията на Логоса у човека Христос, подобно на начина, по който това става у пророците, но с тази разлика, че Христос е станал храм на пълнотата на божеството на Бога.

Трите събора в Антиохия между 264 и 269 г. се занимават с тази ерес и там в крайна сметка е осъден и самият Павел Самосатски задето не приема, че: 1) Логосът е преди вековете роден от Отца единороден Син на Бога; 2) Логосът е в Себе си същност (т. е. ипостас) и 3) този Логос се е единил по същност (т. е. по ипостас) със Своята човешка природа.

Трябва да се отбележи, че Павел Самосатски учи, че в Христос съществува едно действие на волята на Бога и на Христос и от това единение на двете енергии се осъществява въплъщението, а не от природното единение на двете естества. Това по същността си е и учението на Диодор Тарски, на Теодор Мопсуестийски, на Несторий и вероятно на Теодорит Кирски. Както изглежда, това е и изворът на моноенергизма и монотелизма. Както на друго място сме развили, цялата философска предпоставка на тяхното учение е, че Бог може да има по същност отношения единствено със Своя единосъщен Син и с единосъщния Си Дух и не може да има такива с тварите, тъй като по същност означава по необходимост. Следователно Логосът се единява с Христос по енергия (действие) и по благоволение. Така, при раждането на Христос от Дева двете лица стават едно лице с една енергия (действие) и една воля.

Ясно е, че свързващото звено между Павел Самосатски и арианите е Лукиан Самосатски – учителят на арианите, които сами се наричат съ-лукианисти. Днес ние не познаваме точното учение на Лукиан. Със сигурност знаем обаче, че след официалното осъждане на своя учител той се е преориентирал към учението на Църквата в трите споменати положения. Така виждаме арианите с техния водач Арий да са в съгласие, че: 1) Светата Троица са три ипостаси; 2) Логосът по същност се е съединил с човешката Си природа и 3) раждането на Логоса от Бога е станало преди вековете.

Въпреки това повърхностно съгласие с официалното учение на Църквата и решението на въпросните събори, учението на сълукианистите е всъщност отклонение и същностно настояване върху философията на Самосатеца; само повърхностно то се престорва на православното богословие.

За Арий, както и за Самосатеца, Бог е имал в Себе Си – като нетварни енергии – Своето Слово и Своя Дух и е една същност и ипостас. Докато, както видяхме, някои от древните православни учат, че Бог преди вековете ражда вътрешноналичния Логос (λόγος ἐνδιάθετος), Който сам става произносим (λόγος προφορικός) и единороден Син на Бога, като по този начин Бог става Отец, поради сътворяването на света и поради въплъщението на Логоса, Арий, напротив, защитава позицията, че Бог преди вековете е родил втори Логос от нищо. За тези православни раждането на вътрешноналичния Логос в произносим е станало по волята на Отца, защото те не са разглеждали начина на съществуване на Логоса, доколкото Той вече е съществувал, а начина на енергия (действие) на Бога посредством Логоса спрямо творението на света и при Неговото въплъщение. Арий обаче разглежда раждането като начин на съществуване на Логоса от нищо. Голямото мнозинство епископи и техни представители – богослови и отци на Църквата – са в съгласие с арианите, че определението раждане разкрива начина на съществуване на Словото преди вековете. Но не са в съгласие с Арий и настояват върху преданието на древните, че един е Логосът Божи, Който е роден от същността на Отца или от ипостастта Му, и Който не е дело на Неговата воля, дошло от нищо.

Трябва да се отбележи, че мнението, че арианите са учели за раждане на Логоса във времето от нищо, не е всъщност тяхно, а е обвинение против тях. Сълукианистите с ревност настояват на раждане на Логоса не само преди времето, но и преди вечността (вековете). Арий настоява, че раждането не е от същността, а от волята или енергията на Бога и следователно означава творене. С други думи, това, че Бог ражда втори Логос от нищо, означава, че твори, че прави, че създава този Логос от нищо.

Бидейки последователен в учението на Св. Писание и Св. Предание, че тварното не може да познае познаваемата единствено у Бога божествена същност, Арий приема, че Логосът, създаден от нищо, не познава нито същността на родилия Го Отец, нито Своята собствена същност. Така той по природа няма нито познание, нито действията (енергиите), нито славата, царството и др. на Отца, но ги обладава по благодат в онази мяра, в която Отец е възжелал и е допуснал. Така Отец открива в Логоса всичко, което трябва да бъде открито, но не и Своята същност. За Арий е налице отъждествяване на енергиите на Отца и на Словото, но това не е природна и абсолютна тъждественост на енергиите. Логосът по благодат и по причастност обладава всичко нетварно от Отца. По природа Той има единствено тварната природа и нейните тварни енергии.

Последователен и във философския принцип на Павел Самосатски, Арий с фанатизъм брани учението, че Бог има отношение с други същности и ипостаси единствено по воля и никога по същност. Той твърди, че раждането по същност на Логоса от Отца въвежда раждане по необходимост, което е по-сходно, според Арий, със затрудненията на долните същества, предизвикани от Висшия Бог в гностическата идейност. Логосът като творение може да се съедини по същност със Своята плът, тъй като е сътворен от Бога с тази цел. И по този начин този Логос има изменчива природа. По този начин Арий замества човешката природа на Христос с тварен Логос и успява да припише абсолютно всички тварни Христови действия на предсъществуващата природа на Логоса, за да докаже Неговата тварност и изменчивост.

В богословието на Арий има важна антитеза, която отците отбелязват и която, както ще видим по-долу, откриват и адаптират евномианите. Докато арианите толкова много наблягат на пълната непознаваемост на Божията същност, довило ги дори до положение, в което не я познава дори роденият преди вековете Логос, въпреки това те, твърдейки, че по същност означава по необходимост, достигат до положение да познават божествената същност вместо Логоса…

Това че по природа, а не по волеизявление Бог ражда Логоса е единогласното потвърждение на отците от Първия и от Втория вселенски събори. Някои от тях подчертават, че раждането от Бога по природа не означава по необходимост…
Така става съвсем ясно, че в начина на съществуване на лицата на Светата Троица отците не привнасят никаква енергия. Става дума за начина на съществуване на Логоса и на Светия Дух. Това да се ражда, както и да изхожда, най-просто казано не са енергии. Имайки това пред вид, както и отъждествяването от Августин и от франколатините на същност и енергия при Бога, и последващото им твърдение, че Син се ражда от познанието на Отца и че Духът изхожда от волеизявлението на Отца и на Сина, нека се обърнем към гореизложеното настояване на отците, че раждането е присъщо на същността на Бога, докато на Неговото действие е присъщо да познава, да волеизявява, да твори, да предузнава, да промисля, да изпраща, да бъде изпращан и т. н. Раждането на Сина и изхождането на Духа не се предхожда и не се превишава от някаква енергия, а раждането и изхождането от Отца са единствено по природа.
От горните редове става ясно, че: 1) у Бога съществуват действащият, енергията (действието) и действаните (енергинарите/енергираното), като действащите са Отец, Син и Свети Дух; 2) енергията им е една и във всичко тъждествена и нетварна от Отца, чрез Сина в Светия Дух и 3) действаното е тварното. При Бога Отец обича Сина със същата любов, с която Син обича Отца. Не съществува една любов на Отца и друга на Сина, „и защото Син с щението, с което бива искан от Отца, със същото и Той обича, и иска, и почита Отца”, както казва св. Атанасий Велики. По тази причина в Светата Троица съществува желаещ и желано, обичащ и обично, познаващ и познаваното, действащият и действаното, т. е. не съществува субект и обект на енергиите на Бога у Бога. Великият Василий пише, че енергията нито е действащият, нито действаното.

Следователно отделните ипостаси на Светата Троица не действат една към друга с оразличени енергии, а с една и съща енергия. Точно както Отец познава, обича и желае Сина, със същото познание, любов и щение Синът познава, люби и желае Отца и с напълно същите енергии Утешителят – Отца и Сина, а Отец и Сина – Утешителя. Всяко от тези лица е по природа извор на божествената същност и на нетварните енергии, които Син и Дух имат от Отца. Всичко, което Отец има, дал го е на Сина и на Светия Дух, за да го имат не по благодат, както твърдят арианите и духоборците, а по природа. Единствените, които не са общи у трите ипостаси – Отец, Син и Свети Дух, – са техните ипостасни свойства: нероденост, раждане и изхождане (непричиненото, причиненото чрез раждане, и причиненото чрез изхождане). Тези ипостасни свойства (αἱ ὑποστατικαὶ ἰδιότητες, τὰ ὑποστατικὰ ἰδώματα) наричат и начини на съществуване (τρόποι ὑπάρξεως) и те не само че не са енергии на Бога, но са свръх (стоят по-високо от) енергиите, както видяхме това ясно подчертано у отците. По този начин учението, че Отец ражда Сина посредством начина на познаване е безсмислено сквернословие, защото в светоотеческия език това би означавало, че Син ражда Отца, доколкото познанието на Отца и на Сина е едно и също. Не само това, но в такъв случай и Духът ражда Отца, доколкото Той има точно същото познание като Него. Същото важи и за изхождането на Светия Дух. Ако това става чрез начина на волеизявлението с причина познанието на Отца за Себе Си, което ражда или е Син, тогава в светоотеческия език това означава, че не само Отец, но и Син извеждат Духа, но и че Духът извежда Отца и Сина. Това е така със сигурност, ако познанието и волята са начини на съществуване. Ако обаче са енергии, тогава или познатото или пожеланото са твари или Син и Дух са просто имена и действия на Отца, както между другото се е получило в Августиновата и франко-латинската теология – нещо, което ще видим по-долу. Единственото друго изяснение би било, че Син и Дух са получили от Отца умалено знание, любов и воля, така че техните енергии да не действат (ἐνεργοῦν – извършват) раждане и изхождане на Отца от Сина и от Светия Дух.

Ясно е, че докато православни и ариани богословстват въз основа на определена реалност на откровението на Логоса към пророците и апостолите чрез богоявленията в Стария и в Новия Завет, Августин унищожава тези явявания на Логоса и богословства философски и спекулативно за отвлечения ум по начин, чужд на Светоотеческото предание. Той и франколатините възприеха с образи ученията на отците, без обаче да мислят за техните предпоставки и така съставиха чужди на вселенските събори богословски рамки, в които обясняваха напълно погрешно техните решения.

Отците на Църквата настояваха против еретиците, че Отец и Син и Дух Свети имат всичко нетварно общо, освен свойствеността на всяка ипостас. Оразличаването на трите лица се състои в техните действия, които без никакво умаление или изменение, или промяна, са вечно и безкрайно от Отца чрез Сина в Светия Дух. Тоест Отец се явява причина за съществуването на ипостасите на Сина и на Светия Дух, но не и на същността и на Техните енергии, които съобщава с Тях без някакво междинно между им пораждане и рождение, и извеждане и изхождане.

В богословската система обаче на Августин и на франколатините оразличаването на лицата на Светата Троица не се състои само в свойствеността на всяка ипостас, но най-вече е в енергиите на Бога към Самия Него, които са самите тези лица на Светата Троица. Вместо Логосът да е неизменен образ на Отца, разкриващ в Себе Си Отца, разумната природа на човека става достатъчен образ за изобразяване и познание на Светата Троица. Тоест, докато отците, заедно с пророците, защитават, че няма никакво подобие между нетварно и тварно, за Августиновото предание има такова подобие, така че да може някой да изследва същността дори на Бога посредством тварите, и то най-вече посредством човешката душа, която е образ Божи.

Нека се отбележи, че всички отци вярват, разбира се, че човекът е образ Божи, но подчертават, че е образ по благодат, а не по природа, защото няма никакво подобие между тварната човешка природа и нетварното. Против арианите те подчертават, че Логосът е подобен и единствен образ на Отца…
За да се докаже пред арианите нетварността на явеното в славата Божия Слово-ангел на Бога у пророците и апостолите, отците с голямо внимание събират всички места без разлика от Стария и Новия Завет относно енергиите на Отца и на Сина и от тази сбирка се показва ясно, че всички енергии на Бога Отца притежава и единородият Логос – не по благодат, а по Своята природа. Всичко на Отца и на Сина е общо, освен несподелимите ипостасни свойства.

Също с голямо внимание те събират всичко относно енергиите на Логоса в плът, отнасящи се до взетата от Богородица тварна Негова природа и ги отдават правилно на нея, и по този начин отхвърлят опита на арианите да докажат тварността на Логоса от човешките Му действия. Базовият принцип на този метод е, че божествените енергии са природни енергии на божествената природа, така че в божествените действа Бог, а в човешките – човек.

Превод: Светослав Риболов


Тема 18: Неделя Петдесетница


Петдесетница

От времето на Мойсей  ветхозаветната Църква ежегодно празнувала деня на Петдесетница, настъпващ след изтичане на седем недели (седмици) след Иудейската Пасха, поради което се наричал празник на седмиците. Това тържество, съпроводено от знаменателни обреди, било установено в памет на Синайското законодателство, дадено от Бога на великия вожд на древния Израил ¬ Моисей.

Този празник на ветхозаветната Петдесетница бил предобраз на Новозаветната Петдесетница и Сионското законоположение. Още пророк Исайя предсказал, че "от Сион ще излезе законът и от Иерусалим ¬ словото Господне" и пророк Иоил  предизвестил: "ще излея от Моя Дух върху всяка плът... защото на планина Сион и в Иерусалим ще бъде спасението".
Преди Своите стрaдания и смърт Господ Сам обещал на апостолите, скърбящи заради Неговото отшествие, да им изпрати вместо Себе Си Друг Утешител, Духът на Истината, Който да ги "наставлява на всяка истина".  След Своето Възкресение Господ предизобразил окончателното изливане на Светия Дух, като "духнал" на учениците Си "и им казал: "приемете Духа Светаго". Преди възнасянето на небето Спасителят отново пред възвестил на апостолите, че те "не много дни от днес ще бъдат кръстени с Дух Светий".
След Възнесението Господне Неговите ученици и апостоли се върнали от Елеонската планина в Иерусалим и отишли ¬ според Преданието ¬ в онзи същия дом в Сион, където била извършена Тайната вечеря Христова. Там те пребивавали в единомислие и молитва, заедно с още някои жени и Божията Майка, очаквайки слизането над тях, по обещанието на Господа, на Светия Дух, и се подготвяли да приемат Неговите благодатни дарове.

В десетия ден след Възнесението на Господа, съвпадащ с иудейската Петдесетница, по време, когато по улиците на града с веселие се стичал народ към храма, да чества своя ветхозаветен празник ¬ в третия час на деня, внезапно във въздуха се чул необичаен шум, като по време на буря. Шумът се спускал от небето ¬ от високите слоеве въздух, но скоро проникнал и изпълнил с чистия си полъх горницата, където се намирали вярващите. В този миг огнените езици се разделили във въздуха и се спрели над Божията Майка и всеки от апостолите.

"Бурният полъх бил близко предизвестие, а явяването на огнецветни пламъци във форма на езици ¬ видимо знамение за пришествието на Светия Дух. Сам бидейки Дух съвършен, чист и безтелесен, Той избрал чувствено осезаемо знамение, за да им яви осезаемо Своето присъствие." "Защото, разсъждава свети Григорий Богослов ¬ както Син Божий се яви видимо на земята, така подобавало и Дух Светий да се яви видимо" (беседа 44). Така и по-преди, когато Той слязъл върху Иисуса Христа в река Иордан, избрал вид на гълъб, в който да се яви.
Второ, по-голямо чудо последвало след първото. Можейки до този момент да говорят само на своя роден диалект, апостолите и другите вярващи, започнали сега изведнъж да говорят на всички известни тогава езици: "И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят". Апостолите така показвали Божието величие, тоест безпримерното, неизповедимо Божие съвършенство, чудните дела на Божия Промисъл, които сега за тях се откривали в цялата им сила и пълнота.

Еврейският народ и множество пришълци от други страни се били събрали в Иерусалим, на празника Петдесетница. Смутените от необичайния шум тълпи се стичали към Сионската горница, където се съсредоточавал шумът, и накъдето видимо се устремявал. Колко удивени и ужасени трябва да са били всички присъстващи, когато слушали как Апостолите започнали да говорят с тях на всички езици! Питали се един друг: "тия, които говорят, не са ли всички галилейци? А как слушаме всички своя си роден говор? Ние ¬ партяни и мидяни, еламити и жители на Месопотамия, Иудея и Кападокия, на Понт и Асия, на Фригия и Памфилия, на Египет и Ливийските страни, съседни на Кириния и дошлите от Рим, както иудеи, тъй и прозелити, критяни и араби ¬ как слушаме тях да говорят на наши езици за великите Божии дела"!

Всички се изумили - най-напред като слушали апостолите да славословят Бога на чуждоземни езици, включително и молитви, обикновено произнасяни на свещения еврейски език; второ, защото никога досега не били слушали толкова възвишени и свети истини; но най-много били удивени от това, че всеки римлянин, грък, африканец, индиец - слушали всеки своя роден език, когато на всички било известно, че говорещите са галилейци, хора напълно незапознати с чуждестранни езици. Удивлението прераснало в ужас: защото всички виждали нещо необикновено, слушали чудни слова и никой не можел да си обясни видяното и чутото. "Всички бяха смаяни и в недоумение, думаха един другиму: какво ли ще е това"? Но скоро се намерили хора, желаещи да "обяснят" на другите нещо, което и те самите не разбирали. Присмивайки се, те казвали: "със сладко вино са се напили".

Чувайки богохулството на иудеите, апостол Петър, стоейки там заедно с другите апостоли, извисил гласа си и започнал да им говори:

"Мъже иудеи и вие всички, които живеете в Иерусалим! Нека ви бъде известно това, и внимавайте на думите ми: тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня; но това е реченото чрез пророк Иоиля: "и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват. И ще покажа чудеса горе в небесата и личби долу на земята, кръв и огън, дим и пушек. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината ¬ в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси".

По този начин още от самото начало апостол Петър отговорил на измамния възглед на неколцина относно дара на говорене на езици. ("със сладко вино са се напили") и удовлетворил тяхното питане: "какво ли ще е това?". Своя отговор на този въпрос той подкрепил с по-горе приведеното слово, в което за свидетелство насочил вниманието към ветхозаветните пророчества и по този начин лично свидетелствал за тяхното изпълнение сега, потвърдено със Слово Божие.

В пророчеството си Иоил с боговдъхновен взор съзерцавал времето, когато Божият Промисъл ще удостоява със слизане на Божия Дух, не само отделни хора временно, за особени, спасителни за човеците цели, както ставало в старозаветни времена, но когато благодатта на Светия Дух, като обилен дъжд над земята, ще се излее над всяка плът, тоест над всички спасяващи се човеци, без разлика на пол, възраст и състояние, така че по отношение на спасението всички ще бъдат равни ¬ мъже и жени, възрастни и деца, роби и свободни ¬ всички ще се удостояват с благодатта Божия.

От многото ветхозаветни пророчества за изливането на Светия Дух Божий над вярващите при пришествието на Месия, апостол Петър се спира именно на това пророчество, защото в него освен общите мисли за преподаване на Божията благодат над човеците, са изброени различни проявления на откровението на Светия Божий Дух, каквито се давали в Стария Завет, и от които се дава по-нататъшно указание и за други проявления, чрез които само на Божия Дух е благоугодно да се изявява в откровение.

Но апостолът не спира дотук с привежданите от него пророчества на Иоил, но посочва в по-нататъшното си слово предстоящия велик и страшен, праведен Божий Съд, който ще трябва да предшества онзи велик и славен ден Господен, с който ще бъде свършека на тоя свят. Бъдещият Божий Съд ще се открие с велики и страшни знамения на небето и на земята; на земята ще се започне обилно проливане на кръв; изригване на огън и дим; на небето ¬ слънчево и лунно затъмнение и други страшни явления. Апостол Петър нарича тук в първата си проповед "ден велик и славен" последния ден на тоя свят, който ще бъде при Второто славно Пришествие на Иисуса Христа на земята за решителен съд на вселената. Що се отнася до целите, поради които апостол Петър привежда пророческите слова на Иоиля, то те ясно се откриват в следващите слова, където той пророчества, разкривайки обещаната Божия благодат за благочестивите, че те по Божия милост ще бъдат спасени по времето на този велик и страшен Божий Съд. Така апостолът иска да подбуди слушателите към покаяние и смирение. 

Отново призовавайки мъжете към внимание, апостол Петър започнал своята първа пред израилтяните проповед за Христа. Наричайки Го Мъж на всички известен, засвидетелстван от Бога със сила, чудеса и знамения, извършвани пред народа, апостолът припомнил, че по определен и предвиден заговор и Божие допущение те го убили, като го приковали на кръст с беззаконните си ръце; свидетелствал за Неговото Възкресение, Възнасяне на небесата и изливане чрез Него от Отца на Светия Дух, поради което те сега тук виждат и чуват случващото се.

Апостолът привлича вниманието на слушателите си особено върху събитието на Възкресението, при което, благовествувайки за Неговото Възкресение, Той не само лично свидетелствал, но и го доказвал със Словото Божие, посочвайки, че Възкресението на Иисуса Христа е било необходимо да се осъществи, и че Той е трябвало и да умре по Божие предначертание, та смъртта да се окаже безсилна да Го задържи в своя власт. Събитието на Господнето Възкресение доказвало, че Иисус от Назарет не е обикновен смъртен човек, а Господ и Христос ¬ отдавна обещаният Месия.

За да утвърди вярата н необичайното посланичество на Иисуса Христа, апостол Петър съпоставил с Него пред иудеите почитания от тях пророк Давид и говорил за това, че Давид и умрял, и бил погребан, и гробът му бил там и до ден-днешен и той не възкръснал, нито се възнесъл на небето, но бидейки пророк, знаел, че по Божие обещание "от неговите чресла" ще се издигне Христос по плът, душата на Когото няма да остане в ада и плътта на Когото няма да види тление, и Който ще седне отдясно на Бога.

Първата проповед на Евангелското благовестие имала силно въздействие върху нейните слушатели. Боговдъхновеното слово на апостол Петър очевидно потвърждавало чудесното събитие на изливането на Светия Дух над Христовите ученици и основаващо се на свидетелството на Свещеното Писание, решително убедило слушателите в Божественото достойнство на Господа, и те питали апостола: "какво трябва да правим, мъже братя?"

Тогава апостол Петър се обърнал с увещаващо слово към своите слушатели, призовавайки всички към покаяние и кръщение в Името на Отца и Сина и Светия Дух, за прощаване на греховете и приемане дара на Светия Дух, тоест да се удостоят с чудодейните въздействия на Светия Дух, които сега се проявили над апостолите.

В края на своята реч, желаейки още по-силно да разположи към вяра в Христа умилените сърца на израилтяните, апостол Петър им напомнил за особените обещания Божии, дадени на тях; затова, че те и техните потомци представляват богоизбрания народ и техен дълг е да направляват потомците към Божието Царство.

"И тъй, които приеха на драго сърце думите му ¬ добавя авторът на Деяния кръстиха се; и се присъединиха в оня ден около 3000 души".

Така завършило слизането на Светия Дух над апостолите, с пълно тържество на Светия Дух над невярващите, обръщайки ги и изпълвайки ги с благодат Божия! И тук се сбъднали първите думи на Господа, че Неговите ученици, след и по силата на Неговото отшествие и възнасяне при Отца, ще вършат по-големи дела от ония, които Сам Той извършил в дните на Своето унижение.

Слизането на Светия Дух над апостолите било окончателното установяване на Новия вечен завет с людете, за който пред сказал пророк Иеремия:

"Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, ¬ не такъв, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа... ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им..."  (Иерем. 31:31-33; Евр. 8:8-12).
Дух Светий, ¬ "Духът на истината", "Дух на премъдрост и откровение", слизайки над апостолите, начертал вместо Синайски, нов Сионски закон, за който предсказал пророк Исаия, не върху каменни скрижали, а върху плътени скрижали на сърцето". Вместо Синайският Глас, законополагаща станала Божията благодат, подаваща сили за изпълнение на закона и оправдаване за вярващите не по дела, а по благодат.
"От еврейските книги приехме Светата Петдесетница както евреите празнуват Петдесетница, почитайки седмия ден; и после след Пасха приеха на петдесетия ден Закона; така и ние петдесет дни след Пасха празнуваме и приемаме Всесветия Дух, законополагащ и наставлаващ на всяка истина и повеляващ угодното Богу." (Синаксар на Неделя Петдесетница).

Църквата пее:
"Както в древност Моисей начерта закона, така благодатта изложи ясно величието на Закона на Новия Завет, като го написа в сърцата на апостолите." (Канон на Светия Дух, песен 5-а).

Блажени Иероним пише:
"Синайското законополагане и Сионското законополагане бяха в петдесетия ден след Пасха. На Синай земетресение разтърси планината, на Сион беше разтърсен домът на Апостолите. Там сред пламъци и светкащи мълнии се чували гръм и глас бурен: тук във вид на огнени езици "бил шум от небето, като раздвижен бурен полъх". Там тръбен звук огласил словата на Закона: тук устата на Апостолите били Евангелска тръба".
Денят Петдесетница преди, в древността ежегодно възпоменаващ даруването на Божия Закон на планина Синай, сега за християните станал пак ежегоден празник на тържественото откровение, дадено на светите Апостоли, обличайки ги с власт да учат, свещенодействат и управляват. В петдесетия ден след Възкресението на Христа Господа, апостолите приели Божествената сила на Светия Дух и станали проповедници и свидетели на Иисуса Христа за цялата вселена.

Приемайки Светия Дух, апостолите ежегодно започнали да празнуват деня Петдесетница и наредили да бъде свят ден за всички християни, заради слизането на Светия Дух.

В апостолската история действително намираме указания за празнуване на християнската Петдесетница. Апостол Павел, възнамерявайки да посети Коринтската църковна община, писал в посланието си до нея за това свое намерение, като прибавил, че ще остане в Ефес до Петдесетница, а по-горе в същото послание, говорейки за изправянето на някои нередности, причиняващи безпорядък в същата Църква, направил ясен намек за празнуване на Пасха, но не иудейската, а християнската. Ако тук се има предвид християнската Пасха и Пасхата е празник, то, разбира се, същото се отнася и за Петдесетница. Защото за какво ли апостолът толкова ще ревнува за свободата на християните от иудейскя закон, ако ще очаква в Ефес иудейския празник?

Скоро след това ще видим апостола да бърза за празника Петдесетница в Иерусалим. Според тълкуванието на свети Епифаний и блажени Августин , не трябва да се мисли, че апостолът имал за цел при това да изпълни само изискването на Моисеевия закон, повеляващ всеки израилтянин да се яви в този ден на мястото на общественото богослужение, а трябва да считаме, че в тези и в други случаи се разбира денят Петдесетница, който апостолът и в Ефес, и в Иерусалим желаел да почете като християнски празник.

В апостолските постановления има пряка заповед да се празнува Петдесетница: "Денят десет дни след Възнесение е петдесетият ден от първия Ден Господен (Пасха); всяка година този ден да бъде велик празник. Защото в третия час на този ден Господ Иисус изпратил дара на Светия Дух.

На друго място в Апостолските правила при изчисляване на дните, в които Божиите раби са свободни от работа, след Пасха и Възнесение се споменава Петдесетница:

"В деня Петдесетница рабите Божии са длъжни да бъдат свободни от работа заради пришествието на Светия Дух, дадено на вярващите в Христа".

Знаменитият писател на Църквата от III век Тертулиан употребява думата "Петдесетница" и в значение на всеки петде сетдневен период от време, а на едно място се изразява така:
"В деня Господен считаме за неприлично да постим или коленичим: а сме свободни от деня Пасха до деня Петдесетница."

Тук се разбира един определен ден, именно ¬ денят на слизането на Светия Дух, като последен в периода между Пасха и Пришествието на Светия Дух.

В IV век у Евсевий Кесарийски, у свети Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски (Ниски), Епифаний и Иоан Златоуст, както и у Блажени Августин и други често се среща споменаването на празника Слизане на Светия Дух под името Петдесетница.

Свети Иоан Златоуст говори в своята беседа за времето на празнуване на Петдесетница:

"Още не изминали и десет дни, откакто се възнесе Христос, и вече ни изпрати духовни дарования, дарове на примирение".
Както в древния Израил, така и в Христовата Църква празникът Петдесетница е един от великите дванадесет вселенски празници. В апостолските постановления се нарича велик.

В неделя Петдесетница свети Григорий Богослов говорил:
"Ние празнуваме Петдесетница ¬ пришествието на Светия Дух, като окончателно изпълнение на Божието обещание, тайнство велико, досточудно, изпълващо ни с надежда".

Свети Амвросий Медиолански в своето слово на деня Петдесетница говорил:

"Да се развеселим в този свят ден, както на Пасха се веселихме. На Пасха се кръщават оглашените, на Петдесетница се кръстиха апостолите, по думите на Господа, Който, възлизайки на небето, казал на учениците Си: "Иоан кръщава с вода, а вие не след много дни от днес ще бъдете кръстени с Дух Светий".

Свети Иоан Златоуст в беседата на деня Петдесетница нарекъл този ден тържество на много чеда.

"Отново е празник ¬ говорел светителят, ¬ отново е тържество, защото многодетната и трудолюбива Църква се украсява с много чеда. Изпратени са ни свише велики и по-висши от всяко човешко слово дарове от човеколюбивия Бог на този ден. Затова ние всички заедно да се възрадваме и с възторг да прославим нашия Господ. Наистина сега е велико тържество за нас.

Както в порядъка на годишните времена една премяна на природата се сменя с друга; така и в Църквата празниците следват един след друг в техния порядък, като всеки празник ни подготвя за следващия. Неотдавна празнувахме Кръста, страданията, Възкресението и Възнесението на Господа на небето, а сега достигнахме до самия блажен край, встъпихме в самото владение на празненството, дочакахме самия плод на обещанието на Господа. Много блага се подадоха от небето на земята за човешкия род, но такива, като тези днес, никога досега не сме получавали. Бог одъжди земята с манна и даде хляб небесен на людете, защото "хляб Ангелски яде човек" (Пс. 77:25).

Наистина, това е велико и достойно за Божието човеколюбие. После бил изпратен огън, който изобличил заблуждаващия се иудейски народ и погълнал жертвата на олтара. Изпратен бил дъжд, когато всички изнемогвали от глад, и произвел голямо плодородие. Велико и дивно е това: но настоящото е много по-голямо. Не манна, не огън, не дъжд сега е изпратен сега, но се изливат дарованията на Светия Дух. Принесеният отгоре дар не бил, за да даде плодородие на земята, а за да подбуди човешкото естество да принася плодовете на добродетелта на Божествения Подател. И в същия час приемащите капки от този дъжд изменили своята природа и цялата земя внезапно се изпълнила с Ангели ¬ Ангели не небесни, а проявяващи се с добродетели, присъщи на ангелските сили, но в човешки тела" (1-а беседа на Петдесетница).

Величието на празника Петдесетница е видно и от обичая на древните християни да приемат Свето Кръщение на този празник, както и на другите велики празници.

Свети Григорий Богослов, споменавайки за различните извинения, с които по негово време отлагали кръщението си, отбелязва, че един от оглашените казвал: "чакам Богоявление"; друг: "повече уважавам Пасха"; трети: "очаквам Петдесетница". Първият казвал: "по-добре е с Христа да се просветиш"; другият: "с Христос ще се вдигнеш в деня на Възкресението"; третият: "почитам явяването на Светия Дух".
Свети Йоан Златоуст и Прокъл в своите беседи на деня Петдесетница също споменават за новокръстените. Благочестивият обичай да се кръщават на Петдесетница вероятно получил началото си още при апостолите. Като възпоменание на този обичай и досега на литургията преди четене на Апостола, вместо обичайните песнопения: "Светий Боже, светий Крепкий, светий Безсмертний" се пеят апостолските слова: "Елици во Христа крестистеся, во Христа облекостеся" (Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте).

В Православната Църква съществува благочестив обичай на празника Петдесетница Божият храм и домовете да се украсяват със зелени клонки, треви и цветя. Като трайна практика това вероятно е останало по примера на ветхозаветната Църква.

Но да се украсява домът и храмът със зелени растения в деня на Света Троица е под влияние на мисълта за явяването на Бог във вид на трима странници при Маврийския дъб на Авраам, "където стояла шатрата на патриарха". Празнуването на деня Света Троица, на Която Авраам някога се поклонил на Маврийската поляна, предразполагало древните християни в деня, посветен на Света Троица, да внасят в храма зелени клонки и цветя, та храмът така украсен, да изобразява Маврийската поляна и Авраамовата къща, където някога благоволил да се яви Триединният Бог.

Иудеите на празника Петдесетница украсявали синагогите и домовете си с клонки, треви и цветя в памет на това, че Синайският закон бил даден по време, когато планината била зелена и цветна, а освен това, странствайки в пустинята, иудеи те трябвало да живеят в шатри от клони. Сионската горница, където Дух Светий слязъл над Апостолите в деня Петдесетница, в съгласие с ветхозаветния обичай, също била украсена в този ден с клони и цветя.

Освен това във ветхозаветната Църква също имало и свещен обичай да се принасят в храма първите плодове на жетвата, която в Палестина била към края си по същото време. И на празника на християнската Петдесетница се принасят клонки и цветя като предвестници на пролетта, когато Животворящият Свети Дух подновява лицето на земята, а символично означава духовните плодове на Църквата Христова.

"Самите иудеи, украсяващи къщите с листа и плодове ¬ говори свети Григорий Ниски ¬ изобразявали Новозаветната Църква, която ще произрасте след Закона".

Светата Църква прославя Божието милосърдие ¬ изпращането на Светия Дух над апостолите и силата на Духа, просвещаваща цялата вселена, като благодарно пее:

"Величаем Те, Живодавче Христе, 
и почитаме Всесветия Твой Дух, 
Който от Отца си изпратил на Твоите ученици".

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Богослужението на Петдесетница

Особеността на Църковното богослужение в деня на Света Троица се състои в това, че литургията на този ден завършва с вечерня и по време на последованието ѝ Църквата коленопреклонно чете три специални молитви, съставени за този ден от свети Василий Велики.

Първата молитва е отправена към Бог Отец: да прости всички грехове на младостта в нашето незнание; да не ни изостави в старостта ни и да посети сърцата ни с благодат и ги утвърди в светите Свои закони; да ни събере в небесната Църква.

Втората молитва е към Бог Син: да ни подаде дух на премъдрост, разум и страх Божий за достойни молитви към Него и за полезно за нас наставление в живота.

И третата молитва отново моли Сина Божий да упокои всички починали с надежда за тяхното възкресение и да отслаби мярката на тяхното осъждане, а нас живите да благослови.
Из бележки към "Жития на светиите" от св. Димитрий Ростовски

Характерната особеност на този празник е свързването на литургийното и вечерно богослужение в едно, в края на което свещенослужителят, коленичил на царските двери, с лице обърнато към богомолците, чете специални молитви, с които изпросва изливането на обилни благодатни Божии дарове върху тях. Още от дълбока древност у нас тези молитви се наричат "Молитви на коленопреклонението".

Преди това, по време пеенето на великия прокимен, свещенослужителят хвърля в храма клонки от орехово дърво. Те са символ на нетленните духовни цветя - на християнските добродетели, с които Св. Дух украсява душите на вярващите.
Архимандрит Иоана, из Литургика. Кратко ръководство за изучаване на православното богослужение

Молитви за покойници

Като християни всички ние вярваме във Възкресението на Господа Иисуса. Той за това възкръсна: за да възкреси и нас, да ни дари вечния живот, за който сме създадени. "Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи и на ония, които са в гробовете, живот подари", възпява Църквата.
Един ден и нашите покойници и всички починали в Христа ще възкръснат за вечен живот, както казва свети апостол Павел в Посланието си до римляните: "Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с него" (6:8).

Според думите на Спасителя умрелите не умират в истинския смисъл на думата, а преминават при смъртта си от земния във вечния живот. Къде са душите им след смъртта и в какво състояние се намират те до възсъединяването на мъртвите?

Съгласно със Свещеното Писание и Св. Отци ние вярваме, че веднага след смъртта на телата душите отиват в отвъдния свят и продължават там съзнателния си живот. Иисус Христос ясно е казал: душите на праведниците се намират в мястото на радостта, където живеят, чувстват и мислят, а душите на грешниците са в мястото на мъката, където страдат, разбират ужасното си състояние и напразно скърбят за пропиляното на земята време, прекарано в грехове. (Някои секти (най-вече адвентистите) заблуждават, че след смъртта на телата душите прекарвали в някакво безсъзнателно сънно състояние до второто пришествие).

Но нито грешниците в ада, нито праведниците в рая получават пълно и окончателно възмездие непосредствено след смъртта си. Едните живеят частично в блаженство, другите - очаквайки вечните мъки. Положението на умрелите, които са на оня свят, не е окончателно. Затова за грешниците, попаднали в ада, които са вярвали и са се каели приживе за лошия си живот, но не са имали време да принесат достойни плодове на покаяние, има още надежда за спасение. Господ Иисус Христос ни казва, че хулата против Светия Дух е непростим, смъртен грях, но всеки разкаян и изповядан грях ще ни се прости. Затова вярваме, че Милостивият Господ - Всеведецът, за Когото всички са живи, може да прости и греховете на обичаните от нас покойници. 

Как могат да бъдат простени такива грехове? Молитвите, милостинята и помените, правени в чест на покойниците, могат да умилостивят Бога и да покрият много грехове. Молитва за умрелите е въведена още в Литургията, съставена от св. апостол Иаков, брат Господен. А св. Василий Велики казва, че Господ приема от нас умилостивителни молитви и жертви за ония, които са в ада.

Телесната смърт не прекъсва единството между вярващите в Христа, пребиваващи в Църквата. Затова на тях - вечно живите в Бога - отдаваме почит и признание и затова измолваме прошка от Бога - да смегчи Милосърдният, Който иска всички да се спасим, тяхната участ на оня свят.

Нашите обични покойници споменаваме ежедневно в молитвеното си правило - със свои думи и с думите на светиите:

Боже на духовете и на всяка плът, Който стъпка смъртта, съсипа дявола и подари живот на Твоя свят!
Сам Ти, Господи, упокой душата на починалите Твои раби (имената.....) в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка.
Всяко съгрешение, което са сторили с думи, или дело, или мисъл, прости, като благ и човеколюбив Бог, тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши. Един Ти, Господи, си без грях: Твоята правда е правда вечна, и Твоето слово е истина.
Защото Ти си възкресението, животът и покоят на починалите Твои раби, Христе Боже наш, и затова на Тебе отдаваме слава с безначалния Твой Отец и пресвятия, благ и животворящ Твой Дух, сега и всякога и във вечни векове. Амин.

Виж също Молитви за покойници и наставленията на Св. Йоан Кронщадски

По време на всяка Св. Литургия, на Проскомидията, свещеникът споменава също имената на починалите в Христа. Тамянът символизира чистата ни молитва, която възлиза до Бога, запалването на църковната свещ - горещата ни вяра, а пламъчетата й напомнят за безсмъртието на душите на покойниците.

Но молитвената грижа за починалите наши близки не се изчерпва с това. Църквата е определила специални дни в тяхна памет на починалите. Те винаги са в съботен ден, защото тогава Господ Иисус Христос е бил също Покойник, с тялото Си в гроба.

В тези дни във всеки православен храм се извършва специално богослужение - Литургия за упокой и Обща панахида, която отбелязваме като Задушница.

Преди определения час занасяме в храма това, което според възможностите си сме приготвили за раздаване (виж по-долу) и записваме имената на нашите покойници за молитвено поменаване (за предпочитане както по време на Литургията за упокой, така и на Общата панахида).

След богослужението молитвени възпоменания за тях правим и на техните гробове, като ги почистим, прикадим и украсим с цветя, красиви като добродетелите на починалия, като свещеникът прелее гроба с вода и червено вино за спомен на Христовата жертва за нас, като запалим църковната свещ и като раздадем малък дар на колкото се може повече познати и непознати, за да могат и те молитвено да поменат с "Бог да прости!" нашите сродници. Починалите в Христа не изпитват ревност помежду си. Затова посещаваме гробовете и на други починали християни и се молим и за тях. Те всички имат нужда от свидетелството и застъпничеството ни!

Дела на благотворителност

"Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани" (Мат. 5:3).
"Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост" (Сир. 7:36).

Наред с молитвите, за помен за сродниците и близките ни е добре да вършим дела на милосърдие, да проявим милост, която винаги Господ иска и очаква от нас: да подпомогнем болни, страдащи или изнемогващи, да раздадем дрехи на нуждаещи се, да дарим средства, икона или нещо друго, необходимо на Църквата. Та като кажем "Бог да прости покойните ми сродници" (и споменем имената им), този, който приема, също да се помоли за него.

Приноси за покойници

Благотворителен характер имат и общите трапези, които вярващите правят на Задушница. На гроба на починалите или посещавайки други християни, на Задушница правим така наречените помени или раздавки - всеки с това, което според възможностите си е приготвил.

Прието е да подаваме варено жито, хляб или пита, вино, плодове, сладкиши или бонбони. Защо именно жито и вино, какво символизират те? Житното зърно "няма да оживее, ако [първо] не умре" (1Кор. 15:36), затова вареното църковно жито ни припомня нашето бъдещо възкресение, а виното символизира животодателната Лоза Иисус Христос и Неговата пречиста Кръв в тайнството на светото Причастие (Иоан 15:4).
Освен близките ни, дошли да почетат и да се помолят за близките ни, подаваме и на хората около съседните гробове, та и те да измолят прошка от Бога за тях, както и ние за техните обични.

За жалост в незнанието и суеверието си дори благочестиви християни придават друг смисъл на раздавките, вярвайки че житото и виното, които се принасят и преливат в памет на покойника, са за самия него. Но имат ли нашите покойници нужда от храна и питие, когато техните души са нематериални и храната им е също невеществена?!

"За да се нахрани" в отвъдния свят някои оставят и храна на гробовете на любимите си покойници, без да мислят, че тя ще послужи само на птиците и безпризорните животни, които ще омърсят и осквернят християнските гробове. "Сладкиши, поднесени на затворени уста, е също каквото ястия, сложени на гроб" (Сир. 30:18).

Кога Църквата прави (и кога не прави) помени за починалите?
Съществуват много поверия и суеверия относно това, кога се прави или не се прави помен за починалите, включително за новопреставилите се в Господа. Общ помен за починалите Църквата извършва

в съботния ден срещу Неделя Месопустна (пред Великия пост) - срещу Месни заговезни 
в съботния ден срещу Петдесетница (наричана не съвсем удачно и Черешова задушница) 
в съботния ден срещу Архангеловден - Архангелова задушница 
В определени периоди Църквата е отредила също помени-панахиди да не се правят. Ние почитаме първом Господаря на живота и на смъртта, без да прекъсваме да се молим за нашите покойници в следните дни:
през първата седмица на Великия пост
от Лазарева събота до Томина неделя (Неделя след Пасха)
от навечерието на Рождество Христово (Игнажден) до Ивановден.

Слово за задушница

А. Ткаченко

Да правиш помен за умрелите, може само когато вярваш, че те са живи. Тази парадоксална на пръв поглед, мисъл се потвърждава дори повече от обикновената човешка интуиция отколкото от църковното учение. “Всички ще идем там” - така звучи най-популяният израз за поменаване на умрелите. И трябва да се каже, че това е доста сериозно отношение - гледайки на чуждата смърт, да не забравяме за своята собствена.

Но има един много важен момент, който не се уточнява в този израз. А именно: къде е това “там”. Какво се намира зад тази черта, която е преминал умрелият и която рано или късно ще премине всеки от нас? Ако зад нея има само пустота, небитие и пълно унищожение на човешкото самосъзнание, тогава самата фраза “всички ще идем там” се лишава от всякакъв смисъл, защото в този случай няма и не може да има никакво ”там”. 

Получава се така, че дори поменавайки нашите покойници с тази проста фраза, ние изповядваме своята вяра в три сериозни пункта:

1) Биологическата смърт не унищожава човешката личност;
2) След смъртта, лишил се от тялото, човек попада в друг, неизвестен все още за нас, но напълно реален свят;
3) Преходът в този свят е обективно неизбежен за всички хора, независимо от тяхното лично желание.

Когато наш близък е в болница, ние проявяваме своята любов към него, като го навестяваме, носим му книги, плодове, разказваме му последните новини и, прощавайки се, казваме, че утре обезателно ще дойдем пак при него. Но когато наш роднина умира, това винаги ни поставя в някаква задънена улица. Ние, разбира се, не сме започнали да го обичаме по-малко, горестта от раздялата даже е усилила нашето чувство и ни е помогнала да разберем колко скъп ни е този, когото смъртта ни е отнела. Но какво да правим по-нататък, как да изразим любовта си, какво да направим, че тя да достигне до любимия и да му помогне или да го зарадва там, където той се е оказал - не знаем. Ние просто нямаме представа за битието там - отвъд границата на земния живот, ние дори не можем да си представим какво става с човека след смъртта. А когато не ни достига личен опит, напълно разумно е да се обърнем за помощ там, където има подобен опит - да се обърнем към Църквата, която вече две хилядолетия поменава своите умрели и има много свидетелства за действеността на молитвеното поменаване на покойниците.

Оказва се, че любовта ни позволява да споделим с близките си най-главното - жизнената сила, самата възможност за битие. На този принцип Църквата основава необходимостта от възпоменаване на покойниците и възможността за изменение на посмъртната участ на тези, които обичаме и за които се молим. Да, душата след смъртта не може сама да се изменя. Но тя може да се измени благодарение усилията на тези, които са останали на земята и пазят паметта за нея. Работата е там, че Църквата - това не е просто формално обединение на хората, вярващи в Бога. В Църквата християните съставляват един организъм, в който състоянието на един орган определя как ще се чувстват и всички останали. Всички ние сме живи клетки на живото Тялото Христово.

Апостол Павел е написал следното: ”Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове”. Физическата смърт не откъсва човека от Тялото Христово. Но тези духовни болести, които човек не е доизлекувал приживе, сега са излечими само с усилията на целия организъм, той сам за себе си вече нищо не може да направи. Как може един човек да помогне духовно на друг, още повече на починал? Точно така, както в организма една клетка помага на друга, поразена от заболяване. За да сподави възпалителния процес в една част на тялото, организмът включва имунните процеси, които хвърлят всичките сили на организма на борба със заболяването. Здравите клетки вземат върху себе си допълнително натоварване, за да помогнат на болните.

Да помогне на болния, може само здравият. Това е главният принцип на духовната помощ. В това е същността на молитвите за другия човек, жив или мъртъв. За да помогнем на ближния, ние самите трябва да се заемем със своето духовно здраве, за да имаме възможност да го споделим с любимия човек. Да предположим, че нашият ближен е бил приживе гневлив, обичал е да злослови, пиянствал е и е чревоугодничeл. Значи, ние трябва да се научим да се въздържаме от гняв, да удържаме своя език от зли думи, да съблюдаваме постите, да раздаваме милостиня и т.н. Просто казано, трябва ние самите да започнем да живеем по християнски и с това да получим възможност да споделяме този живот с нашите покойници чрез молитвата. Любовта се реализира в жертвата. И ако нашето възпоменание бъде основано на такава християнска самоотверженост, то ще стане за душата на умрелия човек това съприкосновение на любовта, което е способно да влее в него част от нашия живот в Христа.


Православните християни не се разделят със своите любими хора даже след смъртта им. Всеки ден, споменавайки починалите в своите утренни и вечерни молитви, ние ги вписваме в кръга на нашия живот. Както, ако те са заминали в далечен край и ние просто отдавна не сме ги виждали. Но при това ние се надяваме, ние много вярваме, че някога обезателно ще се срещнем с тези, които така обичаме, и които така ни обичат. Защото Бог обича всички нас.

No comments:

Post a Comment