Библиотека

Тук могат да бъдат намерени материали, свързани с християнското образование и християнското богословие, които могат да се копират и изтеглят за лично ползване.

Тяхното предназначение е да се помогне на онези, които искат да научат повече за Православието и преди всичко за неговия катехизис, догматичното му учение, светоотеческото наследство и съвременното богословиe, а също така и за светата литургия.

________________________

За светата литургия

1. Проскомидия


2. Литургия на оглашените


Начало на литургията
Като привърши проскомидията, свещеникът застава пред св. престол и се моли с вдигнати към Небесния Цар ръце - да го очисти от всяка скверност и възглася: "Благословено е царството на Отца и Сина и Св. Дух, сега и винаги и во веки веков!". Благословено царство... С този тържествен възглас се възвестява царството Божие. Началото на св. литургия като че ли е видимо откриване дверите на това царство, което започва оттук, а достига пълното си тържество на небето; открива се сега и продължава във вечността - т.е. во веки веков! С тържественото Амин! ние потвърджаваме истинността на всичко, което е изказано в началния възглас.

Велика ектения
Дяконът или свещеникът произнася великата ектения. През време на ектенията свещеникът се моли тихо на Господа - да погледне благосклонно към богомолците и да прояви към тях Своята щедра милост. В древност тая молитва, както и другите молитви, които днес свещеникът чете тайно, са се произнасяли гласно. Но понеже това правело службата твърде дълга, за по-голяма краткост започнали да четат молитвите тайно. Ако не служи дякон, свещеникът чете тая молитва по време на първия антифон.

Първи антифон
Пее се 102 псалом антифонно, т.е. от двете срещуположни певници. В древната Църква пението на псалмите било в широка употреба. Днес, за краткост, се пеят само няколко стиха от псалома. "Благослови, душе моя, Господа!" или "Молитвами Богородици..."

Малка ектения
Всяка малка ектения е нова подкана към усърдна молитва. Най-малката православна, древноцърковна молитва е "Господи, помилуй!" Тя е израз на нашата голяма греховност и на недостойнството ни пред Бога и ние Го молим да ни помилва, т.е. да прояви към нас Своята милост, да ни прости съгрешенията и да ни спаси.

Втори антифон
"Хвали, душе моя, Господа!.." или "Спаси ни, Сине Божий..." Пее се 145 псалом. В повечето църкви този псалом се изпуска и вместо него се пее "Спаси ни, Сине Божий!" и молитвата - "Единородний Сине и Слове Божий.." През време на втория антифон свещеникът се моли Богу тайно да спаси Своите люде, да благослови наследието Си, т.е. нас, които вярваме в Него; да запази Църквата Си и да освети ония, които проявяват любов към красотата на Божия дом; да ги прослави с божествената Си сила и да не оставя нас, които се надяваме на Него.

Малка ектения
Отново дяконът или свещеникът ни подканят да се помолим на Господа.

Трети антифон
"Во царствии Твоем..." Пеят се "блаженствата", т.е. определени песни с припев от "блаженствата" (Мат. 5:3-12). Пак за краткост някъде изпускат тия песни и пеят само няколко стиха от блаженствата или пък се пее дневният тропар. През време на третия антифон свещеникът се моли тихо - да чуе Бог дружните прошения на Своите раби, като им даде на този свят да познаят Неговата истина, а в бъдещия - да им дари вечен живот.

Малък вход
    Преди входа свещеникът се моли тихо, щото този вход да не е вход на човеци, а на ангели, които заедно с нас слушат и възпяват Божията благост. Свещеникът отваря царските двери, взема благоговейно св. Евангелие от престола, издига го с двете ръце, обхожда св. Престол откъм южната, източната и северната страна, покланя се на проскомидията, излиза през северната олтарна врата, застава насред храма с обърнато към изток лице, благославя входа, целува св. Евангелие и възглася: Премудрост, прости! (т.е. изслушайте прави – с внимание – премъдростта!) Влиза в св. олтар през царските двери и оставя св. евангелие върху св. престол.
    Малкият вход символизира явяването на Христа на открита проповед. Хорът или певецът пее: "Приидите поклонимся!.. - "Дойдете да се поклоним!" и отредените тропари. В това време свещеникът тихо моли Бога да освети душите и телата ни, за да застанем неосъдително пред неговия жертвеник и да Му служим благоговейно. Трисветата песен "Святий Боже..." или "Елици..." или "Кресту Твоему..."

Трисвета песен
    Следва песента в чест на Пресвета Троица: "Свети Боже, свети Крепки, свети Безсмъртни, помилуй ни!"
    На големи Господски празници, когато в древната Църква са се кръщавали голям брой оглашени, вместо "Свети Боже" - се пее "Елици.." - "Вие, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте, алилуия!" А на Кръстовден и Неделя кръстопоклонна се пее: "Кресту Твоему.." - На Твоя кръст се покланяме, Владико, и Твоето възкресение славим".

Апостол и Евангелие
Чете се определен откъс от посланията на св. апостоли. След него се пее "Алилуия" и следва евангелско четене. В древната Църква след апостолското и евангелското четиво предстоятелят е казвал и слово върху прочетеното. Четенията и проповедта съставят най-важната част от литургията на оглашените. В евангелския разказ ние слушаме думите на Самия Христа. Затова и дяконът (или свещеникът) ни подканя да ги слушаме с особено внимание. Проповедта разкрива смисъла на прочетения свещен текст и наставя вярващите в добродетелния живот.

Сугуба ектения
Следва сугуба ектения, през време на което се поменават имената на живи за здраве, спасение и благопреуспяване. Свещеникът се моли тихо Господу да приеме усърдната молитва на Своите раби.

Заупокойна ектения
Ако литургията е заупокойна, след сугубата ектения се произнасят особени заупокойни моления, с които се изпросва от Господа прошение на греховете и блажен покой за починалия.

Ектения за оглашените
В тази ектения свещенослужителят се моли за оглашените - да ги помилва Господ, да ги огласи със словото на Истината, да им открие евангелието на Правдата, да ги съедини със светата Си Църква. А оглашени и днес може да има по лицето на земята, които се нуждаят от нашата представителна пред Бога за тях молитва.

3. Литургия на верните


Ектения за верните
Дяконът (или свещеникът) приканва гласно оглашените да излязат от църква. След като те до един напуснат службата, свещеникът подканя верните още веднъж да се молят на Господа. При пението на тройно "Господи, помилуй" свещеникът се моли тихо за верните - да ги удостои Бог да принесат безкръвната жертва и да призовават Бога във всяко време и на всяко място, да ги чуе и очисти от всяка сквернота, да успяват в духовния живот, да се причастят достойно със светите Тайни и да наследят небесното Му царство. Следват една непълна велика и една малка ектении.

Херувимска песен
Иже херувими... След възгласа "Яко да под державою Твоею"... започва пението на т.н. херувимска песен: "Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и пеем на животворящата Троица трисветата песен, нека сега отложим всяка житейска грижа", през време на която свещеникът се моли с дълбоко съдържателна молитва: "Никтоже достоин"... В тая молитва свещеникът, като изтъква недостойнството си да застане пред светия жертвеник и да принесе на Бога, Царя на славата, безкръвна жертва, се моли да бъде удостоен за това велико тайнство. Свещеникът кади св. олтар и богомолците, отива при проскомидията, взима оттам дискоса и св. чаша с предложените дарове, издига ги високо и прави така наречения

Велик вход
    Свещеникът излиза от северните врати, идва до средата на храма и отнася даровете в св. олтар, като ги оставя на самия св. престол. През време на входа свещенослужителите гласно молят Бога да помене в царството Си народа, светската и духовната власт, живи и покойни, ктиторите и приложниците и всички православни християни.
    Великият вход изобразява кръстния ход на Господа и погребението Му. Народът (певците) допява останалата част от херувимската песен "...та да подемем Царя на всички, Когото невидимо ангелските чинове тържествено носят. Алилуия".

Просителна ектения
Следва просителна ектения. През време на ектенията свещеникът се моли тайно, щото Бог да прости греховете на народа, да приеме предложената жертва и да изпрати върху нея Св. Дух. Братско целувание При подканата на дякона: "Възлюбим друг друга"... в древно време всички християни се целували "с целувката на мира". Днес този обичай се съблюдава само между свещенослужителите. При взаимоцелуванието свещенослужителите разменят помежду си следния поздрав: старшият казва - "Христос е между нас!", а младшият отговаря: - "Наистина е и ще бъде (между нас)!"

Символ на вярата
    След това дяконът възглася: "Двери, двери, премудростию вонмем!" - Двери, двери! Да внимаваме в премъдростта!
    Следва четенето на Никео-цариградския символ на вярата. През това време свещеникът взема големия покровец ("въздух"), издига го с две ръце над св. дарове и, потръсквайки го, чете тихо Символа на вярата. (Виж също Символ верую).

Евхаристиен канон
    Дяконът приканя богомолците да застанат прилично и със страх да принесат светото възношение (безкръвната жертва). Оттук започва най-важната част на св. литургия; тая част се нарича "евхаристиен канон".
    "Достойно и праведно е..."
    На призива на дякона да принесем в мир светата жертва, народът отговаря, като посочва каква е тая жертва: "Милостта на мира, жертвата на хвалението". В тия думи е изразен характерът на православната литургия -тя е безкръвна хвалебна жертва, която вселява в човешките души благодатния Христов мир. Свещеникът благославя молещите се с думите: "Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа и любовта на Бога и Отца и общуването на Светаго Духа да бъдат с всички вас!" Народът отговаря: - "И с твоя дух!" Свещеникът възглася: "Да издигнем сърцата си нагоре, на което народът потвърждава: - "Имаме ги при Господа". Свещеникът подканя вярващите да благодарят на Господа. На тая негова покана народът отговаря, че е "Достойно и справедливо да се покланяме на Отца и Син и Св. Духа - единосъщната и неразделна Св. Троица". През време на тая евхаристийна песен, по древен църковен обичай, следва да се прави голям поклон до земята. Молитвата, с която свещеникът усърдно се моли, е израз на нашата голяма благодарност към Бога за всичко, което е благоволил да стори за нашето спасение. Оттук очевидно и св. литургия се нарича евхаристия, т.е. благодарствена служба. Тази молитва в литургията на св. Василия Велики е по-дълга и затова песента "Достойно и праведно ест..." се пее по-бавно и протяжно.
    "Свят, свят, свят Господ Саваот..."
    Следващият момент ни възнася като че на небето - ние присъединяваме нашето славословие към това на ангелите. Ние пеем заедно с тях "Свет, свет, свет е Господ Саваот. Пълни са небето и земята с Твоята слава. Осана във висините! Благословен Идещият в името Господне". В това време свещеникът с още по-голямо усърдие се моли тихо, като спомня за оная спасителна нощ, в която Единородният Син Божий, след като изпълнил всичко, премислено за нас, на Тайната вечеря взел в пречистите Си и непорочни ръце хляб, преломил, дал на св. Си ученици и апостоли и казал установителните евархистийни слова: "Вземете, яжте - това е Моето тяло, което за вас се преломява, за опрощение на греховете!" След вчерята Господ взел също и чашата и казал: "Пийте от нея всички - това е Моята кръв на новия завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощение на греховете!"
    "Твоя от Твоих..."
    Тук свещеникът спомня Христовия кръст, гроб, възкресение, сядане отдясно на Отца и славното Второ пришествие. След това възнася (издига) предложените дарове и казва възгласно: "Принасям Ти Твоите (дарове) от Твоите (люде) за всички (нас) и заради всичко".
Настъпва върховният момент в св. евхаристия - самото тайнство, т.е. освещението и претворяването на светите дарове.
    Призоваването на Св. Дух
    В този най-свещен момент свещеникът се моли трикратно от дълбините на душата си, като призова Св. Дух да слезе над молещите се и над предлежащите дарове; благославя хляба и виното, които по благодатното действие на Св. Дух стават истински тяло и кръв Христови. След като тайнството е вече извършено, свещеникът коленичи пред св. престол и от цялата си душа и сърце благодари на Господа за любовта Му към нас.
    "Тебе поем...“
    А в това време вън се пее умилително: "Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на Тебе благодарим, Господи, и молим Ти се, Боже наш!"
    Богородично величание ("Достойно е, наистина, да те облажаваме, Богородице...")
    Безкръвната жертва е принесена. Свещеникът се моли тихо, като спомня всички светии, които с вяра са свършили живота си, а по-особено и гласно спомня просвета, пречиста, преблагословена, славна Владичица наша Богородица и Приснодева Мария. Пее се възхвална песен на св. Богородица, обикновено - "Достойно е, наистина, да те облажаваме, Богородице..."
    Достойно ест... През време на тая песен свещеникът тихо спомня св. Йоана Предтеча, св. апостоли, празнувания светец и всички светци; моли се за народа, за църковната и светската власт, за всички, които са в една или друга неволя. Тая молитва в литургията на св. Василия е по-дълга и всеобхватна; не са забравени нито болните, ни хората на тежкия труд, ни вдовиците, ни сираците, затворниците, пленниците, пътуващите и други. Свещеникът възгласно моли Господа да помене между първите нашето духовно началство (Св. Синод или митрополита) и да ни даде с една уста и едно сърце да славим пречистото и великославно име на Отца и Сина и Св. Духа.
    Просителна ектения
    Дяконът произнася просителна ектения. В това време свещеникът се моли тихо - да ни удостои Бог да се причастим със светите тайни с чиста съвест, за да получим прошка на греховете, общение със Св. Духа и да наследим небесното царство.
    Отче наш
    Ектенията завършва с Господнята молитва "Отче наш...!"
    Вонмем, святая святим!
    Наближава друг свят и върховен момент - св. причастие, т.е. приобщаването с Господа, със самото Негово тяло и самата Негова кръв. Свещеникът прави възгласно предупреждение към всички, които ще се причастяват, че светите Тайни са за светите. Този възглас е отправен направо към нашата съвест. Ние признаваме нашето недостойнство пред Бога и отговаряме: "Един свят, един Господ, Иисус Христос, за слава на Бога Отца, амин!"
    Причащаване на свещенослужителите
    След това тържествено и чистосърдечно изповядване, свещенослужителите пристъпват към самото причащение. Всички свещенослужители, участващи в богослужението, по старшинство, вземат първом част от св. Агнец и след това отпиват три пъти от св. чаша. В това време навън се пеят духовни химни, наречени "Причастни". На някои места по време на причастния се произнася проповед.
    След като свещенослужителите се причастят, дяконът сипва в св. чаша всички останали частици. През време на сипването той спомня за възкресението Христово, за св. Богородица и за нашето бъдещо още по-истинско и пълно приобщение във вечното Христово царство.

Явяване на св. дарове
    Когато всичко бъде готово за причастяване на вярващите, завесата се открива, дяконът отваря царските двери, приема от свещеника св. чаша и велегласно приканя: "Със страх Божий, с вяра и любов пристъпете!"

Со страхом Божиим, верою и любовию приступите
    Ония от християните, които са се приготвили за св. причастие чрез надлежен пост, изповед и взаимоопрощение, пристъпват наистина с благововение, вяра и любов към св. тайни. В дълбока християнска древност и миряните са се приобщавали както свещенослужителите - под двата вида, т.е. приемали са в ръка частица от Христовото тяло и са отпивали от Христовата кръв, но в VI в. тази практика, поради някои причини от практическо естество, е била изменена. Днес християните пристъпват към св. причастие с благоговейно скръстени ръце на гърди.
    Към приемането на св. тайни ние се приготвяме чрез установени молитвено правило: вечерта преди причастяването четем особен канон, акатисти, вечерни молитви, а сутринта - причастни молитви. След приемане на св. причастие ние благодарим с нарочни благодарствени молитви.
    След приобщението свещеникът благославя богомолците и ги осенява със светите дарове. Причастниците благодарят Господу, загдето ги е сподобил да се приобщат със светите и животворящи тайни.

Задамвонна молитва и отпуст
    Свещеникът подканя богомолците да излязат смиром, чете гласно т.нар. "задамвонна" молитва, след която се пее трикратно: "Да бъде благословено името Господне от сега и до века!"
    Свещеникът дава отпуст, благославя и отпуща народа. Всички богомолци излизат смиром от св. храм и отнасят по домовете си благословението на св. литургия.


________________________


Какво е християнският катехизис?

а) Що е катехизис?
    1. Определение на думата „катехизиси.”
    Думата катехизис идва от гръцкото „катехизмос”, (устно) поучение, наставление, то пък от „катехеин”, внушавам, отговарям, което е съставено от „като”, надолу, и „ихос”, звук. По отношение на религията, с нея се обозначава поучение или наставление във вярата, което се съдържа в катехизиса като документ, книга, брошура и т.н, където са изложени главните положения на дадено вероучение, преподавани в устна форма на учещите се.
    2. Форма и предназначение на катехизиса.
    Поученията относно истините на вярата могат да бъдат изложени под формата на въпроси и отговори, но също така и като систематизирано изяснение на главните истини, като разположението на материала зависи от предназначението на катехизиса. Когато той е предназначен да даде познания за истините на вярата на онези, които се готвят да приемат дадена вяра, тогава той обикновено приема формата на въпроси и отговори, а когато катехизисът е предназначен за припомняне истините на вярата, или за използване в курсове, семинари и т.н., тогава той излага тези истини в систематизиран вид под формата на изяснения и доказателства и привеждане на главни догматични положения на даденото религиозно учение. Съществуват и катехизиси за деца или за определени групи възрастни, където съдържанието може да се изложи в по-достъпен и по-повърхностен вид за по-лесно възприемане. В този случай говорим за непълен (частичен, съкратен) катехизис, и обикновено всяка религия настоява, че след преминаването на материала по непълния катехизис, сетне е задължително той да бъде изучен в неговата пълнота.
    3. Характерни белези на катехизиса.
    Важна черта на катехизиса е неговото устно изложение и изясняване. Словото е най-действеното средство на общуване и на получаване на знания и умения, чрез словото двама (или повече) човека общуват като дух с дух, а не само чрез изказаните думи. Писмената система има само добавъчна, допълнителна стойност при общуването между хората и за да бъде това общуване максимално истинно и ефективно, то трябва да бъде допълнено чрез непосредствено устно общение. Този факт налага изложените в книги и документи катехизиси да бъдат преподавани на другите в устна форма. Макар канещият се да се кръсти и да има възможност да чете катехизиса от книгата в къщи или на компютъра си, действителното му оглашение започва едва когато той бива обучаван от катехет, от учителя по религия.
    Друг важен белег на катехизиса е неговото осъвременяване, преди всичко в езиково отношение, а не толкова по отношение на съдържанието му и изразените в него истини на вярата. Развитието на съвременните езици налага преиздаването на катехизисите на съвременен говорим език, с което изучаването му не само се улеснява, но се избягва е неразбирането на трудни за възприемане от съвременния човек архаични или други неразбираеми изрази на старите езици.

б) Какво са истини на вярата?
    1. Истината в живота на човека.
    Истината в живота на човека може да има различни съдържания и определянето на това, що е истина, най-често се осъществява в зависимост от изходната платформа на разсъждения. Във философията понятието за истина се отнася до възможността за различаване на достоверното и недостоверното знание според степента на неговата принципиална способност да се съгласува с действителността, както и според неговата самостоятелна противоречивост или непротиворечивост. Като критерий за истината в логиката се приема логическата последователност, относителната пълнота на формалните аксиоматични системи и отсъствието на противоречие в тях. Естествените, хуманитарните и техническите науки свързват истината с възможността положенията на даден критерий да бъдат подложени на проверка, която може да бъде теоретична или емпирична. За схоластиците от средните векове истината е съзнателното съгласие на човека (на неговия интелект или разум или логика) с реалните вещи или с тяхното съответствие, т.е. истината е субективното приемане на дадени факти или явления от действителността за единствено верни и възможни.
    2. Истините на вярата.
    По подобен начин се определят и истините на вярата, но те са съзнателно съгласие на вярващия с факта на съществуване на Бога и на духовния свят и тяхното взаимодействие (влияние) върху човека и материалния свят; под „факт” тук не се разбира реално съществуващ предмет, явление, събитие и т.н. от действителността, а наличието на съзнателна убеденост в съществуването на нещо, като че ли то е най-реалния факт от живота на вярващия.
    Поради това истините на вярата, макар и да не могат да бъдат проверени научно или емпирично, могат да бъдат езиково формулирани и доказвани, тъй като те са „факти” в живота на вярващия. Обикновено истините на вярата се изясняват и доказват в учението на дадена религия и в нейната богословска наука.
    3. Особености на истините на вярата.
    Истините на вярата се отличават със следните особености:
- те могат да бъдат малко или много на брой, в зависимост от изходната позиция на дадената религия; някои религии приемат, че истините на вярата са безкрайно много;
- те обикновено се разпределят по групи, като всяка една включва в себе си истини, отнасящи се към сродни понятия, с които борави човешкият разум;
- вярата на последователите на дадена религия се усъвършенства според общия обем и взаимовръзка на истините на вярата, а също така според обществените условия на вярващите и тяхното развиващо се отношение към Бога и духовния свят;
- истините на вярата са дадени и се дават от Бога, независимо от тяхното количество и начина на усвояването им от вярващите;
- те могат да бъдат изразен в кратки словесни формулировки или пък в по-пространни изложения на конкретни догматични истини или отделни аспекти на учението на дадена религия;
- те могат да имат общозадължителен характер, признаван от всички последователи на дадена религия, или пък местен характер, който има конкретно значение за дадена местна форма на съответната религия.

в) Необходимост от вероизповедни формули.
    Вероизповедните формули са необходими в живота на вярващия поради няколко главни причини.
    1. Правилен духовен растеж.
    Първо, истините на вярата са необходими за правилния духовен растеж на вярващия и за неговото по-нататъшно физическо и духовно усъвършенстване. Нарушаването на истините на вярата, колкото и незначително да изглежда това нарушаване, пречи на духовния растеж. Затова тези истини трябва да бъдат формулирани и трябва да се знаят и съответно да се спазват и да не се нарушават.
    2. Краткост и яснота на вероизповедните формули.
    Второ, вероизповедните формули съдържат истините на вярата във възможно най-кратка форма. Те не са пространни изяснения на дадена истина или на учението на религията, а кратки формулировки (най-често кратки фрази или изречения), които съдържат в себе си цялата истина, отнасяща се до съответния кръг от истини на вярата. В Своето Откровение Бог се изразява кратко и ясно: „Аз Съм Господ, Бог твой… да нямаш други богове освен Мене.” (Изх. 20:2-3), или: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (Мат. 16:16), изповядва вярата си св. апостол Петър.
    3. Вяра и слово.
    Трето, вярата и изповядването й чрез слово са неразделно свързани помежду си. Евангелското слово може да събуди вярата в сърцето и изповядването на устата: „Близо до тебе е словото, в твоите уста и в твоето сърце", сиреч, словото на вярата, което проповядваме; защото, ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш” (Римл. 10:8-9), и след това апостолът ясно изповядва истината: „понеже със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение” (Римл. 10:10).
    Съществуват и по-пространни вероизповедни формули, които в действителност са съставени от няколко по-кратки или пък са допълнени от други части на Свещеното Писание и Свещеното Предание, отнасящи се към дадена истина на вярата.

г) Катехизиси на християнството.
    1. Катехизисите и откриването на книгопечатането.
    Катехизисите в християнството, като книги или документи, изясняващи основни истини на вярата, се появяват сравнително късно в историята на Църквата – едва през късното средновековие. Първоначално съществували само кратки формулировки на истините на вярата, които се преподавали устно на оглашаваните, като най-често се преподавали Символът на вярата, Господната молитва и най-главните положения на християнските тайнства, особено кръщението, миропомазването и светата евхаристия. С откриването на книгопечатането в средата на 15 век се появила възможност катехизисите вече да бъдат отпечатвани и четени, а не само устно предавани.
    2. Катехизиси на римокатолическата църква.
    Първият катехизис на римокатолическата църква се появил през 1566 г., т.нар. Римски катехизис, който излязъл под авторитета на църковния събор в Трент (1545-1563), и той бил предназначен за свещенството и епископата на църквата, а не за миряните (на тях им било забранено да го четат, тъй като се смятало, че не можели да го разберат или че биха го изтълкували неправилно). След този катехизис в римокатолическата църква се издавали и други, но значително по-кратки и обхващащи само една или друга страна на християнското учение. Вторият пространен катехизис бил издаден едва през 1992 г. (първоначално на френски, сетне и на няколко десетки други езици); през 1997 г. той излиза на латински език и това издание се счита за официалното типично (от „типик” – характерен, символичен, имащ силата на символ и правило) издание на римокатолическата църква, по което всички останали издания трябва да се сравняват и уеднаквяват, особено когато се налага тълкуване на отделни текстове от катихизиса. През 1649 г. излиза катехизисът от английския колеж Дауи във Фландрия (днешна северна Белгия), който е най-обстойният катехизис на римокатолическата църква на английски език.
    3. Катехизиси на протестантските общини.
    Реформацията не само оборвала римокатолическото учение, но създала и катехизиси, където предлагала своето учение и тълкуване на истините на вярата. През 1529 година излиза катехизисът на Мартин Лутер (т.нар. пространен катехизис), а след него и „кратък катехизис,” предназначен преди всичко за децата. В 1541 излиза катехизисът на Джон Калвин (преработен през 1545 и 1560 г.), който по-късно е наречен Женевски катехизис. През 1563 г. излиза т.нар. Хайделбергски катехизис, през 1647 г. – уестминстърският катехизис (пространен и кратък) за семейна и църковна употреба, преди всичко за презвитерианите и реформатските църкви по света. Баптистите издават своя пръв катехизис през 1680 г. (като преработка на Хайделбергския), а през 1689 г. издават друг, основан на уестминстърския катехизис. Англиканите публикуват своя катехизис през 1549 г., който не е отделна книга, а част от богослужебната книга на англиканската църква (The Book of Common Prayer). След ревизията й през 1552, и след Гражданската война на Англия, тя е издадена отново през 1662 г., което издание става официалната богослужебна и катехизична книга на англиканската църква.
    4. Катехизиси и изповедания на вярата.
    Катехизисите са систематизирано изложение на истините на вярата, било в по-пространна, било в по-кратка форма. Те най-често са породени от съществуващи преди тях „изповедания на вярата,” които били изповядвани (а по-късно и писани) от подвижници на вярата и от богослови. Поради това съдържанието на катехизисите се намира в непосредствена зависимост от съдържанието на тези „изповедания”. За протестантските общини по-главните такива изповедания са следните:
- каноните на събора от Оранж (529 г., потвърдил учението на Августин срещу това на Пелагий);
- аугсбургското изповедание на вярата (1530 г.) и свързаната с нея Апология (защита) на аугсбургското изповедание;
- шотландското изповедание на вярата (1560 г.) на презвитерианската църква;
- 39-те члена на вярата (1571 г.) на англиканската църква;
- белгийското изповедание на вярата (1618 г.) на реформатските църкви;
- уестминстърското изповедание на вярата (1646 г.) на англиканската (и презвитерианската) църква;
- баптисткото изповедание на вярата (1689 г.);
- богословската декларация от Бармен (1934 г.) на антифашистката немска Конфесионална църква;
- изповедание на вярата от 1967 г. (на презвитерианската общност в САЩ), и Декларацията на вярата на презвитерианската общност в САЩ от 1977 и 1991 г..

д) Катехизиси на православната църква.
    1. Решения на православните събори след последния 7-ми вселенски събор.
    Православната църква е обръщала повече внимание на цялостния живот на вярващите, в който преобладаваща сила имат догматичните определения на Църквата, т.е. установените от вселенските събори догмати на Православието. Наставленията във вярата се предписвали като решения на отделни поместни събори на православната църква, например решенията на Константинополския събор от 879-880 г., който потвърдил неизменността и значението на Символа на вярата, осъдил римската църква за въвеждането на „филиокве” в него и признал решенията на седмия вселенски събор против иконоборците; решенията на съборите в Константинопол от 1156 и 1157 г., където се изяснява същността на светата евхаристия като жертва, а не само като възпоминание, изяснено е учението на православната църква за изкупителното дело на Иисус Христос и съотношението на това дело с лицата на Пресвета Троица; решенията на съборите от 1341, 1347 и 1351 г., отново в Константинопол, на които са изяснени въпросите за Божията благодат, за богуподобяването на човека и особено на учението за нетварността на Божествените енергии (особено на събора от 1351 г., и влиянието, което „Изповеданието” на св. Григорий Палама оказало върху него).
    2. Православни „изповедания на вярата.”
    След тези „решения” следват редица „изповедания” на вярата, които имат значението на катехизис. Такова например е „Изповеданието на вярата” на св. Марк Ефески, което той произнесъл на Флорентийския събор (1439-1440), а след събора го разширил и изпратил до всички православни църкви. Това „изповедание” има силата на авторитетен символически документ относно истините на православната вяра.
    След него нататък следват други „изповедания” и послания на православната църква, които имат спомагателен авторитет, т.е., те не са задължителни за цялата Църква, но имат положително и спомагателно значение за усвояване на истините на вярата. Такива са три послания на константинополския патриарх Йеремия ІІ, писани до тюбингенските лутерански богослови и изпратени през 1576, 1579 и 1581 г.; „Изповедание на източната католическа и апостолска Църква” от 1625 г., съставено от Митрофан Критопулос, който по-късно става Александрийски патриарх; „Православно изповедание на католическата и апостолска източна Църква” от 1640 г., написано от киевския митрополит Петър Могила, „Определение на православната вяра на източната Църква” от 1672 г., съставено от йерусалимския патриарх Доситей (през 1723 г. източните патриарси го изпращат на християните във Великобритания със заглавието „Послание на патриарсите на източно-вселенската Църква за православната вяра”); „Пространен катехизис на православната католическа източна Църква” на московския митрополит Филарет (Дроздов) в окончателната му редакция от 1839 г.
    3. Съвременни катехизиси на православната църква и тяхното съдържание.
    Днес съществува голям брой катехизиси на православната църква във всяка една православна църква, както пространни, така кратки и такива за деца, като забележителното е, че те не се отличават един от друг по съдържание и смисъл, а единствено по предназначението си – за оглашение или за преподаване по време на курсове, семинари и т.н. Всички православни катехизиси съдържат изяснение на три главни елемента на християнството: християнската вяра, християнската надежда и християнската любов. Християнската вяра се разкрива чрез изясняване на смисъла и съдържанието на Символа на вярата (учение за вярата), християнската надежда – чрез изясняване на Блаженствата и на Господната молитва (учение за надеждата), и християнската любов – чрез изясняване на десетте Божи заповеди (учение за любовта). В някои православни катехизиси могат да намерят място и други въпроси на християнското учение, които допълнително изясняват въпроси на християнската вяра, надежда и любов.
    Трябва да се помни, че и най-изкусно съставените катехизиси са само едно ръководство за усвояване на християнското учение. Катехизисите нямат и не могат да имат универсалността и вселенския характер на вероопределенията, изработени на вселенските събори, но разясненията на катехизисите спомагат за по-пълното овладяване на истините на християнската вяра.

Валентин Кожухаров, 26 April 2014, London


________________________


Какво са християнските догмати?

а) Прилики и разлики между догмат и учение.
    В своята история християнството е приело редица догмати и учения, на основата на които се строи църковният живот на вярващите и цялостното устройство на дадената местна църква. Догматите и ученията на Църквата са приемани в различно време и поради различни причини, най-често поради необходимостта християнското учение да бъде кодифицирано (записано в определен порядък и при определени правила) и то да се очисти от неправилните (еретическите) схващания за същността на Христовото учение и на Църквата като богочовешки организъм.
    1. История на възникване на догматите и ученията на Църквата.
    Както ученията, така и догматите разкриват определени истини за християнската вяра и за начините на упражняването във вярата и постигането на спасението на човешката душа. Тези истини не са човешко умотворение, а са дадени на хората от Бога. Те са дадени първо чрез Свещеното Предание, т.е. чрез устното откровение на Бога към хората, първо чрез еврейския народ, а сетне чрез Христовото благовестие – на всички народи по земята. В даден момент от историята на човечеството устното откровение било записано и така се поставило началото на Свещеното Писание, чиито книги били писани в продължение на векове; съставянето на тези книги не е само човешко дело, но то е богочовешко дело, при което писателите са имали свободата да записват своите мисли, но те са вършели това под Божие ръководство и упътване, без с това да се нарушавала тяхната свободна воля. Христовите апостоли и техните ученици записали словата и поученията на Спасителя и така се поставило началото на Новия завет на Писанието. След него идват дискусиите на светите вселенски събори и техните решения по един или друг аспект на христовото учение. Учението на Църквата било доразработвано и от църковните отци, светите отци на Църквата, от поместни събори и различните канонични определения на Църквата.
    2. Що е догматът?
    От друга страна трябва да са посочи, че догмат и учение не е едно и също нещо. Догматът, от гр. глагол „докео,” „мисля, считам, предполагам,” а по-късно и „твърдо решение, неоспорима истина,” е прието от цялото църковно съзнание положение, което отразява неоспорима истина, според както тя е разкрита от Бога в Свещеното Предание и Свещеното Писание и според нейното правилно тълкуване от вселенското тяло на Църквата – съборът при призоваването и помощта на Светия Дух. Догматът става такъв само след вземане на съборно решение от епископите на Църквата под прякото ръководство и помощта на Светия Дух, на Самия Бог. Поради това той е неизменна истина, която не може да бъде променяна или тълкувана по друг начин, освен по начинът, който съборът на епископите е установил по времето на приемане на догмата.
    3. Що е църковното учение?
    Църковното учение е богословско разсъждение, което е прието от Църквата като правилно и отговарящо на догматичните и каноничните определения на Църквата като Тяло Христово. От богословско разсъждение, то става учение на Църквата тъкмо поради неговото най-точно съответствие на християнските догмати и на вселенските (съборните) определения на Църквата. От църковното учение следва да отличаваме частните богословски разсъждения на отделни богослови, на светите отци, на църковните отци, на някои решения на поместни събори и т.н.; тези разсъждения не са станали учение на Църквата, но са полезни за изучаване и усвояване на истините на християнството. Те се наричат още теологумени. Наред с тях съществува и трети вид учение, наречен керигма – това е „слово” към хората, които още не са станали християни и не са влезли в Църквата, т.е. тя е слово на Църквата за „външните” хора.
    4. Разлика между догмат и учение.
    „Догматът не е ново учение, той е само свидетелство,” казва Г. Флоровски. С това се изяснява още веднъж разликата между догмата и другите богословски разсъждения или учения: догматът не разкрива нищо ново извън онова, което вече се съдържа в Свещеното Предание и Свещеното Писание, той е само свидетелство за разкритите в тях истини, което е изразено с конкретни думи и изрази. Учението не е свидетелство, каквото свидетелство са догматите, но то е по-нататъшно разкриване на тези истини чрез средствата на богословската наука и опита на църковния живот.

б) Догмати на ранното християнство; учения на ранното християнство.
    1. Учения на ранното християнство в юдейска среда.
    Ранното християнство се развивало в руслото на юдейската традиция и юдейската религиозна система. Още първите християни се опитвали да покажат онова, което е различно от юдейството и което в действителност е съвършено ново, но те невинаги удачно са успявали точно и ясно да изложат вижданията си. Това била една от причините Христовите последователи, които били юдеи, дълго време да спазват Мойсеевия закон, да се обрязват, редовно да ходят в синагогите и т.н., а християните, които се обърнали в християнство от езичниците, не спазвали древния закон, не се обрязвали, не посещавали синагогите. Това била също така една от причините да възникнат и първите учения относно християнството или отделни негови аспекти. Друга причина за появата на християнските учения е появата на учения на отделни християни, които ги представяли за истинско християнски, но които сетне били изобличавани от Църквата като еретически и далеч отклоняващи се от правилното учение на Спасителя.
    Още с първите християнски съчинения се разглеждат отделни аспекти на християнството, които придобиват силата на учение и дори на догматична истина. Такова значение е получило посланието на св.ап. Павел до евреите, където се прокарва възгледът, че Старият Завет действително е откровение на истинския Бог, но то е временно, тъй като с идването на Новия завет старият като че ли овехтява; подобен възглед срещаме и в съчинението на св. Юстин мъченик в диалога му с Трифон Юдеина (ок. 150 г.). Въпреки това Църквата отдавала голямо значение на пророческите и историческите книги на Стария завет, докато за евреите единствено Петокнижието има най-важно място в завета.
    2. Есхатологическото очакване като една от първите истини на вярата.
    Важна истина за първите християни било есхатологическото очакване: сам Иисус Христос проповядвал за най-скорошното настъпване на Царството Божие. Макар самият Христос да желаел хората да видят в Неговата дейност началото на това ново Царство, то неговото „изпълнение” ще се осъществи само с Неговото второ идване на земята в слава, за да извърши съд над всяка душа. Затова и първите християни проповядвали скорошното настъпване на Царството Божие и тази проповед се развила в учение, което отстоявало възгледа, че във всеки момент от живота на човека и на обществата като цяло хората трябва да са готови за Второто Христово идване на земята.
    В първите два века от историята на християнството се разглеждат и въпросите за отношението на християните към възникналите еретически учения, например тези на маркионитите, на монтанистите, на евионитите и т.н. Изяснявал се въпросът за това кой е църковният пророк и как той да бъде отличен от лъжепророка (например в съчинението „Дидахи,” или „Учение на дванадесетте апостола”). Тези въпроси по-късно били развити като учения на Църквата.
    3. Първи догмати на Църквата.
    Една от първите догматични истини – че Иисус е Христос и Господ – може да се види още в новозаветните книги, срв. Деян. 2:36: „Този Иисус, Когото вие разпнахте, Бог Го направи Господ и Христос.” В по-нататъшната история на християнството е трябвало да бъдат уточнени и други истини на вярата, които приели формата на догмати, т.е. на истини, изразени от вярващите под въздействието на Светия Дух, които веднъж изразени, не могат повече да бъдат променяни. Тези догматични истини се появили в резултат на уточняване на християнското учение (поради възникналите еретически учения и мнения), което било осъществено от църковната йерархия (епископите на Църквата) по време на вселенските събори.
   На първия вселенски събор (325 г., в Никея) бил приет догматът за Пресветата Троица, който бил допълнен на втория вселенски събор (381 г., в Константинопол), а на третия (431 г. в Ефес), още с неговото 1-во правило, се забранява каквото и да е изменение на този догмат. На следващите събори били приети и догматите за двете естества на Иисус Христос (божествено и човешко, на 4-ти вселенски събор), за двете Му воли (божествена и човешка, на 6-ти вселенски събор), за грехопадението, за изкуплението на човека от Иисус Христос, за Неговото възнесение и т.н.

в) Догмати на Православието и учение на Православието.
    Всички догматични решения и учения на Църквата, приети на седемте вселенски събора, се приемат еднакво от православната и римокатолическата църква. Но с добавянето на израза „и от Сина” (т.нар. „филиокве”), което римската църква внесла в Символа на вярата (указващ, че Светият Дух изхожда и от Сина, не само от Отца), православната църква се видяла принудена да бъде свикан още един събор – това е 4-ти Константинополски, или още Софийски (тъй като се провеждал в църквата Св. София в Константинопол), провеждан през 879-880 – и на него отново бил потвърден догматът на Никео-Цариградския Символ на вярата, без добавката „филиокве,” като същевременно римската църква била осъдена за внесеното допълнение и било посочено, че всеки, който внесе каквото и да е изменение в Символа, трябва да бъде анатемосан (т.е. осъден и отлъчен от църковно общение). Гръцката църква приема този събор за осми вселенски, но другите поместни православни църкви го считат за поместен събор.
    Догматите на православната църква са приети на вселенските събори и след тях в християнството повече не може да има други догмати, нито пък вече приетите догмати могат да бъдат изменяни. Към днешно време няма точни указания кои истини на вярата в православната църква следва да се счита за догмати, а кои за учение на Църквата. Приетите на вселенските събори истини на вярата и изрично упоменати като догмати на Църквата, се приемат за догмати, такива като догматите за Пресветата Троица, за двете естества и за двете воли в Иисус Христос, за изкуплението на човечеството, за Второто славно Христово пришествие и за Страшния съд, за Възкресението и за Възнесението на Иисус Христос и за общото възкресение и за бъдещия живот.
    От друга страна православната църква учи за грехопадението на прародителите, за въплъщението на Божия Син, за единството, светостта и съборността на Църквата и нейния апостолски характер, за иконопочитанието и т.н. Тези истини са приели формата на учение на Църквата. Някои учения са развитие (разяснение) на отделни положения от Символа на вярата, други са развити под влияние на богословски спорове и борби за истинността на едно или друго явление в църковния живот, например догматът за иконопочитанието, приет на 7-ми вселенски събор (787 г. в Константинопол), на който било осъдено и иконоборчеството. Догматът бил приет след дълги борби срещу иконоборците, които окончателно били победени при императрица Теодора през 843 г.
    Други православни учения се появяват с цел изясняване на някои страни на догматичните истини, които сами по себе си са неизменни, но върху тях може да се разсъждава, без това разсъждаване да променя нещо в съдържанието и смисъла на догмата. Така се появяват ученията за сътворението на света и човека, за грехопадението и за греха (за първородния грях), за Божия образ и Божието подобие в човека, за Боговъплъщението, за Христовото служение (пророческо, първосвещеническо и царско), за Божията благодат и за отношението й към човешката воля, за Пресвета Дева Мария (за приснодевството на Дева Мария, за името й – Богородица, за нейното изключително високо място в небесната йерархия, поставящо я над светците и ангелите), за Църквата като Тяло Христово, за светите седем тайнства, за светата евхаристия и пресъществяването на светите Дарове в Тяло и Кръв Христови, за молитвата, включително молитвите към починалите, светиите и т.н., за Антихриста, за вечната мъка и за вечния живот, и т.н.

г) Въпросът за неизменността и за развитието на догматите.
    Въпросът за същността на християнските догмати, за тяхното съдържание и за тяхната сила е важен за изясняване, тъй като в римокатолическата църква и в протестантските общини съществуват различни от православното учение мнения и възгледи. За да са разбере същността на догматите и да се отговори на въпроса дали могат да се появяват нови догматични истини в Църквата (както римокатолическата църква твърди) и дали тези истини на вярата могат да бъдат развивани по-нататък, най-напред трябва да се посочат някои съществени черти или белези на догматите.
    1. Характерни черти на догматите.
    Догматите се характеризират със следните особености:
- теологичност: догматите са истини за Бога и за отношенията между Бога и творението, включително човека;
- богооткровеност: догматите се съдържат в Божественото откровение (естествено и свръхестествено) и Сам Бог желае те да станат достояние и на човеците;
- църковност : догматите са дадени не на отделни лица, а на цялата Църква, която е „стълб и крепило на истината” (1Тим. 3:15); вън от Църквата не може да има догмати;
- общозадължителност: като дадени на Църквата, която ще съществува до „свършека на света” и която е призвана да приеме под крилото си всички народи, догматите са задължителни за всички вярващи и за всички онези, които има да приемат Христовата вяра;
- неизменяемост: като дадени от Бога, в Когото няма изменение, нито сянка от промяна (срв. Йак. 1:17), догматите са открити на хората със силата на Светия Дух и не могат да имат друго съдържание, освен онова, което вселенските събори са определили и закрепили като неизменни истини на вярата;
- сотериологичност: догматите са истините, които водят към спасение; те не са поучения или истини, породени от човешкия ум, а са дадени от Бога с цел нашето спасение.
    2. Отношение на догматите към Божественото откровение.
    Въпросът за неизменността и за развитието на догматите се свежда до въпроса за отношението на догматите към Божественото Откровение. Щом догматите се съдържат в Божественото откровение, въпросът, който следва да се изясни, е дали те са тъждествени на него или пък Божественото откровение и догматите не са идентични. При първото допущение се приема, че както Божественото откровение не може да се увеличава и разширява, така и догматите не могат да се увеличават количествено; развитие на догматите може да има само в тяхната форма, но не и в съдържанието им. Във втория случай се приема, че Божественото откровение и догматите не са тъждествени, тъй като ако те бяха такива, то тогава остава непонятна дейността на Църквата и историята на вселенските събори. Православната църква учи, че Божественото откровение не трябва да се отъждествява с догматите, те са богооткровени по съдържание, но тяхната словесна формулировка е плод на търсещия човешки разум и вярващото сърце, т.е. те само допълват религиозното съзнание на вярващите. Чрез догматите се разширява нашето разбиране за Божественото откровение, но не се увеличават неговите истини. Затова нови догматични истини извън дадените в Божественото откровение няма и не може да има.
    3. Въпросът за по-нататъшното развитие на догматите.
    Но развитие на догматите все пак може да има, но не развитие на тяхното съдържание, а развитие на тяхната форма. Св. Викентий Лерински (ум. 450 г.) и казва: „Преуспяване във вярата има тогава, когато едно или друго творение се развива само в себе си, а промяна – когато то се превърне в нещо друго. И тъй, нека да възраства и до най-висша степен да преуспява с течение на годините и вековете разбирането, знанието и мъдростта както на всеки отделен християнин, така и на всички заедно…, но само в същия род, т.е. в един и същ догмат, в един и същ смисъл, в един и същ предмет на разбиране.” Усъвършенстването е субективно (формата), а не обективно (съдържанието на догматите). Плод на това субективно развитие са появилите се термини, които не се срещат в Свещеното Писание, например Троица, единица, ипостас, същност, Богочовек, Боговъплъщение, Богородица, Приснодева, единосъщие и т.н.

д) Християнските догмати в съвременните църкви.
    Всяка християнска общност днес основава своето учение и практически църковен живот на определени догмати, постулати, учения, богословски мнения и т.н. Във всички тях съществуват общохристиянски догмати, които са били установени от древната Църква. Например, догматът за триединния Бог (за Пресветата Троица), за Боговъплъщението, за изкуплението, за възкресението и възнесението Христово, са общи за всички християни. Символът на вярата също е общ за отделните християнски общини, като изключим добавката „филиокве”, която се използва в римокатолическата църква и в протестантските общности.
    1. Догматите в римокатолическата църква.
    Същевременно в отделните християнски деноминации съществуват и различия относно броя и съдържанието на отделните догмати. Римокатолическата църква учи, че не само нови догмати може да има, но че те са необходимо условие за развитието на църковното учение, което за всеки период от своята история винаги трябва да намира адекватни изрази и начини за откриване на истините на вярата, които в предишни периоди са били все още скрити за човешкия ум и в конкретна историческа епоха идва време те да бъдат открити и оповестени на вярващите. Поради това римската църква е въвела няколко нови догмата в своето учение, такива като догматът за чистилището (1439 г.), за непорочното зачатие на Дева Мария (1854 г.), за непогрешимостта на папата по въпросите на вярата и морала (1870 г.), за възнесението на Дева Мария (1950, 1964 г.). Тези догмати не се приемат от православната църква (а още по-малко от протестантските общности), но се считат за богословски разсъждения, които нямат задължителен характер, но могат да имат нравствена сила.
    2. Догматите в протестантските общности.
    Протестантските общности в действителност не са приемали нови догмати, освен споменатите по-горе общи догмати за всички християни. Но за сметка на това те са разработили подробни учения за различни аспекти на вярата и на църковния живот, които едва ли не имат силата на догмат. Такова е например учението за т.нар. „пет стълба” на протестантизма: сола скриптура, сола фиде, сола гратия, солус Христус и соли Део глория. Върху тях се гради цялостното разбиране на протестантизма за християнството и за християните. Последица от това учение е учението за спасение на вярващия само според Божия промисъл и единствено чрез вярата на християнина, който след момента на обръщението си вече се чувства спасен. Протестантизмът учи също така, че за живота на вярващия и за неговото спасение не само никакви дела не могат да допринесат, но също така и нищо „странично” или пречещо, което не позволява на вярващия да се съсредоточи върху Свещеното Писание и чрез него – върху Христос и най-близкото общение с Него; за протестантизма подобни отвличащи неща са иконите, постът, кръстният знак, кадилницата и тамянът, подчинението на църковната йерархия, изповедта, мощите на светците, монашеството (с изключение на англиканизма и лутераните), култа към светците и духовните старци, пищната подредба на храмовете и т.н.
    3. Догматите в Православието.
    Православната църква е запазила отношението си към догматическото учение на Църквата и учението на поместните православни църкви неизменно вече повече от двадесет века. То приема само онези догмати, които са били утвърдени на седемте вселенски събора и ученията, които са били утвърдени на поместните православни събори. Същевременно трябва да се посочи, че днес в Православието не съществува единно мнение за броя на догматите и на ученията на Църквата: за едни православни църкви догматите могат да бъдат само четири – за Пресветата Троица (включително учението за двете естества и двете воли в Иисус Христос), за Възкресението, Изкуплението и Страшния съд; за други църкви те са повече, тъй като на вселенските събори те са били разглеждани, макар и не явно утвърдени, такива като догматът за общото възкресение и за бъдещия живот, за иконопочитанието, за сътворението на света и човека и т.н.; в трети обхватът на догматите се разширява още повече. По този начин донякъде се размива разликата между догмат и учение на Църквата и в отделни учебници по догматическо богословие в различните православни църкви може да се види различна класификация на догматите и ученията на Църквата. Този въпрос може би стои за разрешаване и един бъдещ всеправославен църковен събор би могъл да го разреши.

Валентин Кожухаров, 24 May 2014, London


________________________


Какво е християнското богословие?

а) Какво е богословие?
    1. Определение на думата богословие.
    Думата богословие произлиза от гръцкото „теос” бог, и „логия,” изказване, главно положение, наука, закон, т.е. богословието е систематично и рационално изучаване на божественото, а също така на религиозните истини, доколко всяка религия признава съществуването на божественото, на Бог и на духовен свят. Св. Августин използвал латинския еквивалент на думата, „теология,” като посочвал, че богословието е разсъждение или дискусия относно божественото. Относно английския термин богословие Ричард Хукър го определял като наука за божествените неща.
    2. Цели на богословието.
    Богословите обаче в своите анализи използват различни подходи и аргументи (философски, исторически, антропологични, спиритуалистични и т.н.) с цел разбирането, изясняването, проучването, критикуването, защитата или утвърждаването на различни религиозни положения. Поради това богословът начева своите разсъждения с цел да::
- разбере своята религиозна традиция по възможно най-адекватен начин;
- разбере религиозната традиция на другите по най-адекватен начин;
- сравни различни религиозни традиции;
- защити или оправдае положенията на дадена религиозна традиция;
- предприеме или утвърди реформирането на дадена религиозна традиция;
- подпомогне пропагандирането на дадена религиозна традиция;
- привлече данните на дадена религиозна традиция с цел изясняване или обяснение на някаква днешна нужда или ситуация;
- привлече данните на дадена религиозна традиция с цел намери най-адекватния начин на интерпретиране на света;
- изучи на природата на божественото, без да изхожда от положенията на някаква религиозна традиция;
- оспори или да обори положенията на дадена религиозна традиция или на дадено виждане за света.
    3. Християнското богословие и „богословието” на другите религии.
    Богословието на другите религии се отличава от богословието на християнството по същността си и по разбирането си за божественото, човешкото и световното. За будизма например по-подходящ термин е „будистка философия,” а не толкова „будистко богословие,” тъй като будизмът няма същото разбиране за божественото, каквото съществува в християнството и в други световни религии. Индуизмът също разработва въпроси на „богословска философия,” в която изяснява не толкова истините за божественото, колкото въпросите на вселената и нейната природа, на Бога (Брахман) и неговата природа, и на световната душа (Атман) и нейната природа; учението на индуизма, преподавано в различни философски школи, се нарича „даршана” (гледище, гледна точка), което има различно съдържание и цели в сравнение с богословието на другите религии.
    Макар и монотеистични религии, каквото е и християнството, ислямът и юдаизмът също разбират богословието по специфичен начин, който не съвпада с разбирането на богословието от християнството. В юдаизма разсъжденията на отделните школи не са толкова върху Бога, Неговата същност и отношението му към света и човека (както е в християнството), колкото върху Божия закон и влиянието му върху хората и върху вярващите. Аналог на християнското богословие е „равинистичната дискусия” (дискусиите на равините), която се провежда почти изключително върху юдейския закон; „богословие” за юдаизма са също така различните коментари върху Тората и върху други книги на Стария завет.
    Ислямската наука, съответстваща на християнското богословие, се нарича „калам,” (реч, думи) който както и юдаизмът се съсредоточава преди всичко върху ислямския закон, „фикх.” „Усул ал-фикх” е учението за произхода, източниците и принципите, върху които се основава ислямския закон. До голяма степен разсъжденията в това учение имат философски характер, а не толкова богословски, според както богословието се разбира от християнството.

б) Богословие, теологумени, догмати и учение на Църквата.
    1. Богословие, теологумен и догмат.
    За разлика от богословието, което е наука за божественото, състояща се от различни дисциплини, които разглеждат един или друг аспект на християнското учение, теологуменът е богословско мнение на отделно лице, което изразява своето виждане за един или друг аспект от това учение. Догматът е необорима истина, която засяга същността на църковното учение и която се отнася към най-главните положения на това учение. А теологуменът е богословско мнение върху второстепенни страни от учението или върху онези негови аспекти, които не са получили статута на догмат или учение на Църквата. Теологуменът, като частно богословско разсъждение, може да бъде приет като мнение, допълващо учението на Църквата, но може да бъде и отхвърлен и в хода на историята това мнение може да бъде забравено.
    2. Църковното учение.
    Църковното учение е цялостното разбиране на Църквата за християнството като вяра и като жива практика на вярващите в техните общини. Църковното учение се основава върху целия състав на Божественото откровение: Свещеното Писание и Свещеното Предание, догматите и каноните на Църквата, решенията на вселенските събори и на други местни църковни събори, учението на светите отци, на църковните учители и на онези богослови, чиито разсъждения са приети от Църквата като отговарящи на чистотата на християнството като вяра и живот във вярата. Следователно догматите, теологумените и отделните богословски разсъждения са част от учението на Църквата (при което дадените теологумени и богословски разсъждения са приети като правилни и отговарящи на духа и на съдържанието на църковното учение). Теологумените и богословските разсъждения, които не са приети от Църквата, могат да останат разсъждения и изяснения, валидни само за една или няколко църковни общини.

    3. Деноминационен характер на църковното учение и на богословието.
    Важна особеност на църковното учение е тази, че то е учение на конкретна християнска община. Макар в църковното учение и да съществуват положения, общи за всички християнски общини по света (например за Пресветата Троица, за Боговъплъщението, за Възкресението, за Изкуплението, за Кръста, за Спасението и т.н.), историята е засвидетелствала, че всяка голяма християнска общност е изработила свое църковно учение, поради което говорим за учението на православната църква, учението на римокатолическата църква, учението на протестантизма (на отделните протестантски общини).
    По подобен начин и богословието не е единно християнско богословие, а е богословие на православната църква, на римокатолическата църква, на протестантизма и т.н. Отделните богословски мнения (теологумените) са още по-многобройни и те също се определят от учението на дадена църква или християнска община, към което се придържа даден богослов или църковен деятел. Съществуват теологумени, разработвани от богослови, принадлежащи към различни християнски общини, които имат едно съдържание и еднакво разбиране за разработвания въпрос, но по-нататъшното приложение на тези мнения в живота на дадена християнска община приема различни оттенъци в зависимост от учението на тази община.
    4. Богословието в богословските школи.
    В богословските школи на отделните църкви и християнски общности, наред с „традиционните” богословски науки, се преподават едни или други богословски дисциплини в зависимост от църковното учение на дадената християнска общност и от богословските достижения на богословието на тази общност като цяло. В протестантските школи можем да видим такива дисциплини, като „петте стълба на християнството” (имайки предвид „петте стълба” на протестантизма), докато в римокатолическите и православните богословски школи тази дисциплина отсъства, и обратно, в една православна богословска школа ще срещнем такива дисциплини, като „богословие на тайнствата,” „църковна химнография,” „сектология” и т.н., които не могат да се срещнат в протестантските богословски школи.

в) Видове християнско богословие.
    1. Християнското богословие е едно.
    Християнското богословие може да бъде само едно: рационално изяснение на истините на вярата, изложени в църковното учение. Но истините на вярата са многобройни, а те също така могат да бъдат разглеждани от различни гледни точки. Истини са такива положения на църковното учение, като истината за Бога като три-личностен Бог, за Божието откровение, дадено на човеците в Свещеното Писание и Свещеното Предание, за Боговъплъщението и за Иисус Христос като Изкупител и Спасител на човечеството и т.н. Тези истини са разкрити на хората в тяхното историческо развитие, т.е. истините имат и исторически характер. Тези истини могат да бъдат поставени в определена систематика и ред.
    2. Четири главни дяла на християнското богословие.
    Поради това, в зависимост от акцента, който дадени богословски науки поставят в своите изследвания, богословието може условно да бъде разделено на няколко главни дяла. Историческото развитие на богословието показва, че най-често срещаните видове богословие са библейското, систематическото, историческото и практическото богословие. В сферата на първото влизат такива богословски дисциплини, като въведение в Стария и в Новия завет, изяснение на съдържанието на Стария и Новия завет (исагогика, екзегетика), тълкуване на книгите на Стария и Новия завет (херменевтика), библейска история и библейска археология и т.н.. В систематичното богословие влизат такива дисциплини, като въведение в богословието, християнска догматика, християнска апологетика, сравнително богословие (анализ на учението на отделните християнски църкви и общини), нравствено богословие (християнска етика), патристика (живот и учения на отците на църквата), богословска херменевтика (наука за начините на построяване на богословските формулировки), канонично право и т.н. Историческото богословие разглежда зараждането и историята на Църквата, историята на отделните християнски общини, историята на християнските движения и на християнската богословска мисъл и т.н. Накрая, практическото богословие разглежда такива въпроси като история и същност на християнското богослужение, литургика, катехетика (църковна педагогика), омилетика (църковно красноречие), пастирско богословие (богословие на църковното пастирство), християнско религиозно образование, методика на християнското богословие и неговото преподаване и т.н.
    3. Богословието като наука, съставена от различни богословски науки.
    От друга страна богословието може да разглежда истините на вярата, поставени в определена систематика, и по този начин то може да бъде разделено на няколко под-дисциплини, такива като библиология (наука за библията), еклезиология (учение за Църквата), христология (учение за Иисус Христос), пневматология (учение за Светия Дух), сотериология (учение за спасението), богословска антропология (учение за човека и човечеството от гледна точка на християнството), мисиология (учение за мисията на Църквата), мариология (учение за Пресвета Дева Мария), есхатология (учение за последните времена) и т.н.

г) Богословието на Западното християнство.
    1. Граници на източното и западното християнство.
    Църквата не може да бъда западна или източна, тъй като тя е богочовешки организъм, чийто Глава е Сам Иисус Христос. Но в човешки и исторически план тя се е учредявала и установявала на отделни територии, които от гледна точка на центъра на християнството – Палестина, Мала Азия и Рим – могат да бъдат определяни като източни, западни, южни и северни. Терминът „западна църква” се използва за християнските общини, установени и утвърждаващи се на територии, намиращи се на запад от историческите граници на източното християнство – на православните църкви и на т.нар. православни църква на Ориента – това са границите, разположени на изток от границите на западната римска империя от първи до края на трети век.
    2. Гръцко-юдейската и латинската традиция в християнството.
    Западните християнски общини още от самото си учредявани и развитие се откъсват от юдейско-гръцката християнска традиция и обосновават богословието си чрез латинския език като официален и нормативен език на западното християнство. Това богословие има умозрителен и разсъдъчен характер, за разлика от богословието на източните църкви, което е повече мистично и спонтанно. Този характер на западното богословие става причината за появата на нови учения в Църквата, които не са били характерни за християните от първите векове и според решенията на вселенските събори, например учението за изхождането на Светия Дух и от Сина (т.нар. „филиокве,” въведено през 6 век в някои испански църкви). Тези нови учения определят и характера на западното християнско богословие.
    3. Поява на нови учения за Църквата в западното християнство.
    Като цяло западното богословие се подразделя по същия начин, както и в източните църкви, като разликата с тях е в подхода на обосноваване и изяснение на отделните положения на църковното учение. В римокатолическата църква се появяват богословски съчинения, доказващи незаблудимостта на папата по въпросите на вярата, за главенството на римския папа над всички други епископи на християнството, за заслугите пред Бога, които християните могат да натрупват през живота си и чрез които могат да се прощават грехове, за непорочното зачатие на Дева Мария, за нейното възнесение, за чистилището, за особената роля на свещенството за възрастването в християнския живот (т.нар. сацердотализъм, според който изкупителната жертва за греха изисква участието и намесата на свещенослужител) и т.н.
    Богословието на западната църква се развива с особена сила чрез съчиненията на учредителите на протестантизма, когато се появяват стотици богословски съчинения, оправдаващи новото учение на протестантите като противовес на католическото учение. Учението на католическата църква също се развива, като в редица свои положения то приема формата на защита срещу обвиненията на протестантизма, а в други то доразвива собственото си учение, като добавя нови доказателства и формулировки.
    4. Богословието на западното християнство.
    По този начин богословието на западното християнство от средновековието насам е богословие на защита на „своето” вероучение, а едва в по-ново време то е богословие на християнското учение от гледна точка на римокатолическото учение и на учението на отделните протестантски богословски школи. Поради огромния брой протестантски общности и специфични за всяка общност учения, днес съществуват и огромен брой богословски съчинения, описващи учението и богословието на дадена протестантска община, което се отличава от ученията на други сродни протестантски общини. Макар и да съществува тенденция за преодоляване на различията в отделните видове богословие, и днес все още продължават да се развиват богословските съчинения на отделните западни християнски общини като изяснение или защита на „своето” собствено християнско учение.

д) Православното богословие.
    1. Вселенски характер на православното богословие.
    Богословието на православната църква се е формирало не като разсъждения върху един или друг аспект на християнството, а като приемане на решенията на вселенските събори като събори на всецърковното съзнание и сетне обосноваване на тези решения по време на поместните православни събори след „съборната епоха” на първите осем века на християнството. Богословието на православната църква се формира и под влияние на съчиненията на светите отци и на отците на Църквата от най-древно време и до днес. Богословието на православната църква по този начин приема вселенски характер, тъй като то отразява определенията на вселенската (съборната) Църква отпреди разделенията.
    Ето защо изворите на православното богословие трябва да се търсят в решенията на вселенските събори, съчиненията на светите отци, решенията на някои поместни събори, в „изповеданията на вярата” и в катехизисите на православната църква. Православното богословие не се развивало в систематична форма, нито пък е имало цялостни богословски съчинения по въпросите на библеистиката и на църковното учение като цяло: съществували са отделни решения и „изповедания,” които сетне са поставили основата на православното богословие.
    2. Православното богословие като отговор на богословието на западното християнство.
    Но като богословска наука православната християнска мисъл започва да се оформя в хода на съпоставяне на православното учение с това на западните християнски общини – тези на римокатолицизма, протестантизма и англиканизма. Тъкмо в хода на борбата на православните йерарси с нововъведената формула на римската църква за изхождането на Светия Дух и от Отца било взето решението на Константинополския събор от 879-880 г., което обосновало православното разбиране и богословие относно същността на Пресветата Троица и за отношенията между Трите Лица. Богословското разбиране за светата евхаристия, за изкупителното дело на Иисус Христос, за съотношението на това дело с Лицата на Троицата било правилно изяснено на съборите от 1156 и 1157 година, а на съборите от 1341, 1347 и 1351 било дадено богословско изяснение на въпросите за Божията благодат, за богоуподобяването, за нетварността на Божествените енергии и т.н. „Определението на православната вяра на източната Църква” от 1672 година на йерусалимския патриарх Доситей през 1723 г. е изпратено на християните във Великобритания, където англиканите за пръв път се докоснали до богословието на православната църква.
    3. Развитие на православното богословие.
    Православното богословие се развива и под влиянието на западното християнско богословие. Немалко отци и учители на Църквата са заимствали главни положения на християнското учение от западните богослови, като са ги интерпретирали през гледната точка на православното учение и по този начин съставят съдържанието на православното богословие. Съществува дори мнение, че православното богословие не би се развило, ако православните йерарси не биха се сблъскали с неправилните, от православна гледна точка, възгледи на западните християнски автори.
    Особена заслуга имат руските религиозни богослови и философи на 19 век и началото на 20 век, които разработват редица положения на православното богословие само на основата на православното учение, без да се опират на западната богословска мисъл. От 20 век насам православното богословие се развива в руслото на православното учение, където се изясняват редица негови аспекти, особено с оглед на съвременните предизвикателства, които модернизъм и постмодернизмът поставят пред Църквата.
    Въпросът за богословието неминуемо поставя и въпроса за богословите: кой е богослов и който може да развива богословието? Св. Григорий Палама казва, че богословът е боговидец, т.е. онзи който във всичко се ръководи от високия си духовен опит на общение с Бога и на учението на Църквата, онзи, който е достигнал съвършенство във вярата, просветеност на ума и обожение. Поради това малцина могат да се нарекат богослови. Св. Григорий Палама и Варлаам нарича богослов, но неговото богословие е интелектуално и лично умозрително. Митр. Йеротей Влахос пише, че богословието е плодът на излекуване на човека, то е път, който води към изцеление и към придобиване на богопознание. Т.е. такъв плод може да даде само онзи, който е истински богослов и чието богословие произтича от непрекъснатото му общение с Бога.
    В съвременността има различни разбирания за това, що е богословът. За едни това е всеки, който е завършил духовната академия или друго висше богословско образование. За други богословът е онзи, който не само има диплома, но който притежава опита и да учи другите, които са по-малко сведущи в областта на вярата и на нейното богословие (тъй като не са много завършилите богословие, които имат и дарбата на учителство). За трети богословът е онзи, който в кръга на равни нему (т.е. в кръга на други богослови-преподаватели) може достойно да изясни и да защити всяка църковна истинна, догмат, канон, правило и т.н. от гледна точка на Православието. За други богослов е онзи, който не само изпъква сред другите преподаватели-богослови, но който преди всичко с църковния си живот и с високата си духовност на дело показва онова, на което учи другите. И накрая достигаме до разбирането за богослова, според както Св. Григорий Палама и други свети отци на Църквата са го разбирали.
    По този начин упоменатите пет различни разбирания за това що е богословът ни дават отговора и на въпроса за това що е богословието: то може да бъде представено в по-елементарна форма, под формата на катехизаторски курсове или занятия, под формата на академично богословие (богословието, преподавано в университетите), като богословие на духовно опитния и накрая като богословие на просветения в истините на вярата от Светия Дух, ръководен от Него и който „твори” богословието под непосредственото въздействие на общуването си с Бога. Първият вид богослови и съответното им „богословие” са най-многобройни, вторият и третия вид богослови не толкова много, четвъртият вид богослови (т.нар. духовни богослови) са още по-малко, а богословите-боговидци, както ги наричат светите отци, са малцина.
    4. Нови богословски дисциплини на православното богословие.
    По този начин в православните богословски школи, наред с „традиционните” богословски дисциплини на четирите главни дяла на богословието (библейско, систематично, историческо и практическо), се повяват и нови богословски науки и съчинения, които осветляват един или друг въпрос на съвремието през призмата на православното учение. Появяват се такива дисциплини, като мистическо богословие, православна аскетика, пастирска етика, православна трезвост, православна химнография, сотериология и есхатология, еклезиология, богословска епистемология и т.н. Трябва да се отбележи, че това не са нови богословски науки, а по-скоро богословски дисциплини и богословски курсове, които се четат в православните богословски школи – семинарии, духовни академии и богословски факултети. Редица богословски школи преподават не само богословски дисциплини, но и такива, които са във връзка със социалната или мисионерската дейност на Църквата, а също така и като отговор на развитието на някои съвременни науки или социални теории, особено онези, които се отнасят към новите технологични достижения, биоетиката, медицината, социологията и т.н.

Валентин Кожухаров, 24 June 2014, London



________________________

Евангелизацията от гледна точка на православието


Думата евангелизация е необичайна и непривична за хората като цяло и за православните християни по-конкретно. Необичайна е, тъй като гръцката дума не винаги веднага става понятна на човека, макар днес мнозина да знаят думата „евангелие”, а е непривична, тъй като тя изключително рядко се използва (ако въобще се използва) в православен контекст: тя най-често се свързва с евангелските християни и тяхната евангелизаторска дейност. Ето защо задачата ни тук да изясним какво означава евангелизацията е трудна и донякъде рискована. Трудна е, тъй като трябва да изясним понятия, които са характеризирали църковния живот в продължение на много столетия и които и до днес са получавали нееднозначна интерпретация, а е рискована, тъй като задачата да бъде убеден православния, че евангелизацията не е дейност, характеризираща евангелистите и евангелските християни, а задължителна за всеки християнин църковна дейност – това може да получи нееднозначен отговор от страна на православния вярващ или от страна на православната йерархия.

И все пак пристъпваме към изясняването на църковната дейност, наречена евангелизация, с надеждата, че настоящата работа ще помогне за осветляването на същността на тази християнска задача в правилна християнска светлина. А тази задача, евангелизацията, стои пред всеки християнин и пред всяка местна християнска община, ако тя претендира Благата вест да е основата на нейния живот. „Правилно” разбиране на евангелизацията означава не толкова „православно разбиране”, а преди всичко – изконното християнско разбиране за проповедта на Благата вест и на задачите, които днес стоят пред всички християни и особено пред православните.


1. Смисъл на евангелието и на евангелизацията.

Гръцката дума „евангелион” се състои от корена „ев”, означаващ „добър, благ”, и думата „агелия”, означаваща „вест, известие”. Поради това обикновено думата евангелие се превежда като „добра вест”, а също така като „добра, радостна вест”. По отношение на християнството, както е известно, това е благата вест за Иисус Христос, за Божия Син, за Изкупителя и Спасителя. Няма по-добра, по-блага и по-радостна вест на земята от Благата вест на Господа, обявена от Него на цялото човечество и на всеки един човек поотделно. Евангелието трябва да стане достояние на всеки човек и на всички народи, живели или живеещи тук на този свят. То бива известявано преди всичко чрез проповедта и мисията на Църквата. Проповедта на евангелието и мисията на Църквата в действителност са същността на евангелизацията, т.е. обявяването на Благата вест на всеки един и на всички хора с цел разбирането й, приемането й и утвърждаването на вярващите в нея, т.е. в Истината. Думата „евангелизация” не е нищо друго, освен „проповед на Благата вест”. Тъкмо тази проповед съставлява главната характеристика или черта на мисията на Църквата. Затова евангелизацията най-кратко може да бъде изразена с думите „проповед” и „осъществяване на мисията на Църквата”.

Църковната дейност, наречена евангелизация, понякога бива описвана с други думи, които ни се струват по-привични и по-близки до нашето разбиране. Трябва обаче да се каже, че отделните думи имат свой собствен вътрешен смисъл и че значението на всяка дума не съвпада напълно със значението на други думи, които външно погледнато са сродни думи. Да разгледаме няколко думи, които имат някаква връзка с думата евангелизирам, за да видим каква е разликата й от думите, с които се обозначава сродна църковна дейност.

Думата евангелизация понякога се струва на славяните чужда и някак си неприемлива, преди всичко поради практиката на евангелските християни и тяхното разбиране за евангелизацията. В славянските езици много повече се употребява думата „благовестявам”, което е точен превод на глагола евангелизирам. И все пак думата благовестявам (както и думата евангелизирам) се употребява твърде рядко дори в православната литература и в практическия църковен живот. Макар и да разбираме значението й, да схващаме онова, което се изисква от един християнин, който е член на Църквата, то ние не винаги свързваме думата благовестявам с мисията на Църквата и със задачата за просвещение с Истината на всички народи и на всеки човек поотделно. Това е една от причините понякога да не правим никаква връзка между думите благовестявам и евангелизирам в смисъл на проповед на евангелието на всички народи и на всеки човек.

Понякога за дейността по евангелизация ние използваме думата „свидетелство”. Практиката на православните църкви и богословието на православието посочват, че православното свидетелство се свързва преди всичко с дейността на православния вярващ по отношение на вярващите от другите неправославни християнски изповедания. Християнското свидетелство може да има и по-широк характер, например дейност по катехизиране, проповед и обръщение на невярващите в Христос. Но дори и в този случай свидетелството като термин и като църковна практика се отличава от евангелизацията (а също от катехизацията) поради това, че то се проявява не толкова в проповедта и мисията на Църквата, колкото в богословските и църковно-практическите доказателства (или очевидност) на правотата на православния вярващ или правотата на православното (християнското) учение и практика. Поради това изразът „православно свидетелство” се среща преди всичко в изрази, като „православно свидетелство пред инославния свят” (както например се посочва в документа на Руската православна църква „Основни принципи на отношения на РПЦ с инославните”, където се утвърждава, че главната задача на свидетелството е разкриването и приемането от инославните на истината, изразена в Свещеното Писание и особено в Свещеното Предание). Ако и да „свидетелстваме”, то ние прави това най-често като доказателство на собствената вяра пред другите неправославни християни, а дори да правим това и пред други хора (да речем, пред невярващи), то и тук в акта на „свидетелството” присъства стремежа ни да докажем правотата на своето учение, на вярата и на църковната практика. Едва в последно време думата „свидетелствам” започна да приема по-широко значение в смисъл на „да бъдеш Христов свидетел навсякъде и винаги” (като по този начин свидетелството се свързва с мисията на Църквата). Но днешният живот на православните църкви показва, че в църковната практика дейността „свидетелствам” продължава да не означава „мисия” и че малцина са онези, които „свидетелстват” и същевременно проповядват евангелието и осъществяват мисията на Църквата.

Понякога думата евангелизирам се свързва и с църковното просвещение и катехизацията. Макар между тях да има общи черти, те все пак се отличават помежду си. Евангелизирането включва в себе си просвещение на невярващите с истините на християнството, а катехизацията не включва в себе си проповед на евангелието и мисия на Църквата „до край земя”; катехизацията обикновено предполага просвещение с истините на вярата на конкретно място и с конкретна група хора, и в тази връзка катехизацията е по-скоро местен и статичен процес (макар сама по себе си катехизацията да е динамичен процес), отколкото да е мисионерско усилия с цел достигане до други хора или до всички хора или народи. Трябва обаче да се каже, че между евангелизацията и катехизацията съществуват много общи черти и че понякога целите и методите на едната и на другата църковна дейност се преплитат и допълват. И все пак те трябва да се различават и конкретно да се определя в кои случаи говорим за евангелизация и в кои – за просвещение и катехизация.

Ето защо ни се струва, че задачата за обявяване на евангелието на всеки човек и на всички хора „до край земя” с цел неговото разбиране, приемане и изпълнение, се изразява най-пълно с думата евангелизирам, т.е. проповядвам и оповестявам Благата вест чрез мисията на Църквата. Другите думи, такива като благовестявам (благовестя), свидетелствам, просвещавам, катехизирам и т.н., само отчасти изразяват дейността „проповед на евангелието и мисия на Църквата в света”. Според установилата се традиция евангелизатори са били и продължават да бъдат преди всичко евангелските християни и някои протестантски общини, сродни с евангелските. Погрешната представа на мнозина протестанти, че само Свещеното Писание е единственият източник на вярата на християните, че евангелието трябва да се знае едва ли не наизуст, че то трябва да стане достояние на всеки човек и на всички хора, независимо по какъв начин това се прави и каква по-далечна цел то преследва, и т.н., довела до това, че православните вярващи започнали да се отнасят твърде отрицателно към думата евангелизирам и винаги предпочитат други думи, без да се замислят достатъчно внимателно върху самото значение на думата и върху практическото изпълнение на неговия смисъл. Тук ще се опитаме да определим основните черти на евангелизацията според разбиранията на православието, а донякъде и според разбиранията на католическата църква, с която в това отношение съществува почти еднакво с православната църква разбиране на проповедта на евангелието и на мисията на Църквата.


2. Основа на евангелизацията.

Основата на евангелизацията се съзира в т.нар. евангелизационен (или евангелски) мандат, т..е в мандата на благовестието, заповядан на християните от Самия Иисус Христос в т.нар. „велико поръчение”: Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух” (Мт. 28:16) и: „Идете по цял свят и проповядвайте евангелието на всички твари” (Мк. 16:18). Едва ли има християни, които не знаят това поръчение, а същевременно твърде малко са християните, които го изпълняват, т.е. твърде малко са мисионерите на Църквата. За този факт могат да се намеря редица обяснения, и въпреки това е непонятно, защо се задоволяваме да изпълняваме едни заповеди, а съвсем да пренебрегваме други. Заповедта на Христос „идете и научете” се отнася към всеки, който е поел пътя на християнина, който в живота си изповядва Христос и Го следва. За съжаление, не всеки прави това. „Всеки” означава не само високо просветените с истините на християнството, а именно всеки християнин, който не само чрез разумни доказателства може да проповядва Благата вест, а и чрез своя личен църковен живот.

Ето тук се проявява една от главните черти на евангелизацията – чувството на лична отговорност за разпространението на Благата вест. Да нямаме такава отговорност или да не я усещаме – това не само е отстъпление от заповедите, но то е отстъпление и от главите истини на Църквата, от догматите и каноните на Църквата, от нейното призвание да приближи Царството небесно и да го „въплъти” в живота на всички хора и на всички народи (отначало на хората в нашето село, в нашия град и в нашата страна, а сетне на други места, страни и континенти, ако това е възможно, или когато това е възможно). Ако не проповядваме Благата вест на другите, значи на практика ние отстъпваме от евангелските заповеди, макар в личния си църковен живот и да ни се струва, че ги пазим (и че дори ги изпълняваме). Ето в това е основата на евангелизацията: в мандата на благовестието и в чувството на лична отговорност за неговото изпълнение.

Чувството на отговорност за изпълнението на великото поръчение на Христос трябва да доведе до състоянието, при което всеки християнин трябва да желае да предаде знанията си за Христос и опита си от общуването с Него на всеки друг човек или на който и да е човек. Това състояние се нарича начин на живот, то означава, че проповедта на евангелието и свидетелството за вярата (църковната мисия) трябва да характеризират живота на всеки християнин, било в храма, на улицата, в къщи, на работното място, в чужбина и т.н. По този начин евангелизацията се разбира и като промяна на начина на живот на християнина, тъй че той да схваща себе си като мисионер и да усеща в себе си вътрешната потребност да споделя вярата си, църковния и духовния си опит с всеки човек и с всички хора. Тази негова дейност се нарича евангелизация.

Мнозина са православните вярващи, които са убедени, че не са достатъчно просветени и утвърдени във вярата и църковния живот и поради това не могат (или се считат за недостойни) да проповядват евангелието и да осъществяват мисията на Църквата. Понякога това ни се струва странно, тъй като те са кръстени в Христос, те са Го приели, стремят се да изпълняват заповедите и указанията Му, а същевременно се страхуват да изразят вярата си и опита си на живот в Христа във „външната среда”, сред невярващите, а дори и сред т.нар. „номинални” християни, които въобще не познават християнството. Тези „плахи” православни забравят, че те са сеячи, които посяват семето, а след тях идват жътварите, които ще жънат плодовете. Забравяме с каква болка Христос казва на учениците Си, че жътвата е голяма, а работниците са малко. Нима си мислим, че само вярата ни в Господа е достатъчна, за да се спасим? А къде са делата ни? Те само в нашата енория ли са, само в нашия личен живот ли? Подобно състояние не може да бъде наречено „правилна” („православна”) вяра, защото правилната вяра се проявява и в правилни дела на вярата и по този начин още веднъж потвърждаваме погрешността на твърденията на някои християнски общини, че само вярата може да спаси човека. Ето и в това може да се види основата на евангелизацията: да сеем семето и да позволим на жътварите да пожънат плодовете.


3. Съдържание на евангелизацията.

Мандатът на благовестието, великото поръчение на Христос, определят и съдържанието на евангелизацията: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. Трябва да обърнем внимание, че православното разбиране на евангелизацията се основава върху цялата заповед на Христос, а не само върху част от нея, както обикновено се прави от страна на други християнски общини, които цитират само стих 19-ти на 28 глава от евангелието според евангелист Матей, без да посочват и края на заповедта, с което завършва и самото евангелие. От великото поръчение следва и съдържанието на евангелизацията, която включва в себе си следните действия:
 

1) Да отидем сред другите, които все още не са чули евангелието;
2) Да ги учим и да ги научим;
3) Да ги кръщаваме в името на Отца и Сина и Светия Дух;
4) Отново да ги учим и да ги утвърждаваме, като непрекъснато ги подканяме да спазват всичко онова, което Господ е заповядал;
5) Постоянно да им напомняме, че Господ винаги е с нас до свършека на света.

Дейността по евангелизиране е дейност на мисионера, това е мисията на Църквата. Посочените пет черти на евангелизацията трябва да бъдат правилно разбрани, правилно изпълнявани и изпълнявани докрай.

Първо, евангелистът трябва да се дигне от мястото си и да замине. Той може да отиде на съседната улица, в съседния квартал, в съседния град или село, в друг край на страната, или пък в друга държава. Не е толкова важно колко далече той ще стигне, по-важно е да стане и да отиде, да направи усилието на пътешественика, пък било и само за няколко метра или километра, или пък да замине на стотици и хиляди километри от дома.

Тази първа черта на евангелизацията е свързана с християнския подвиг – с движението, със ставането и отиването сред другите, та Благата вест да им бъде възвестена.

Второ, евангелистът трябва да учи другите и в края на краищата да ги научи. Не е толкова важно дали той е богослов или е „обикновен” вярващ, най-важното е да предаде на другите и онова малко нещо, което той знае и умее. Но каквото и да им предаде, той трябва да го върши правилно и без да отстъпва от истините на православието. В някои преводи на този откъс от цитата по-горе вместо „научете” се казва „създайте си ученици”. И наистина, да учим другите на това, което Христос иска от нас, да ги учим да знаят, да разбират и да изпълняват означава да си създадем ученици, да изградим последователи на Христос.

Втората черта на съдържанието на евангелизацията е свързана с благовестието, с християнското просвещение и катехизацията.

Трето, евангелистът, който е свещенослужител, кръщава онези, които вече са просветени с основите на християнската вяра, тъй че по-нататък и Божията благодат да им помага по пътя на християнското утвърждаване. Евангелистът-мирянин трябва да се старае винаги да бъде придружаван от свещенослужител, та когато се появи нужда, той да може да извърши съответните тайнства на Църквата и да облагородява чуждата култура и чуждата нехристиянска обстановка.

Третата черта на евангелизацията е свързана с тайнствения живот на Църквата и със свещенодействието.

Четвърто, евангелистът трябва да продължава да учи кръстените и непрекъснато да бди дали те спазват всичко онова, което Христос заповядва на учениците Си и на Своите последователи. Не може да изпълняваме едни Христови заповеди и указания, а да пренебрегваме други, не трябва да „забравяме” едни свои отговорности, а да изпълняваме онези, които ни се харесват или които се харесват на другите. Евангелистът проповядва цялото евангелие и следи да се изпълнява евангелието в неговата пълнота.

Четвъртата черта на евангелизацията – това е християнското свидетелство, при което евангелистът утвърждава вярващите в правилната (православната) вяра и в правилния църковен живот.

Пето, евангелистът трябва да утвърждава другите във вярата и непрестанно да им напомня, че не те самите осъществяват мисията на Църквата, но че Господ винаги е с тях, до края на времената. Вярващите трябва да помнят, че Господ няма да остави Своите верни и че винаги ще пребивава с тях и в тях, че Църквата като Тяло Христово винаги ще ги предпазва и ще ги ръководи. В този смисъл молитвеният живот на евангелиста е една от най-важните характеристики и задължителен признак на дейността за евангелизация: не може да съществува евангелизация без молитвен живот, без общуване с Бога и с Неговите светии.

Петата черта на евангелизацията е свързана с есхатологичното разбиране на евангелието и църковното учение и с правилното разбиране на участието на Светия Дух в живота и подвизите на християнина.

В обосноваването на съдържанието на евангелизацията трябва да подчертаем два важни момента: разбирането на евангелизацията като подвиг и разбирането на проповедта на Благата вест (т.е. на самата евангелизация в собствен смисъл на думата) като проповед не само на евангелието.

Както е известно, думата подвиг се състои от представката „под” и корена „двиг” или „движ”. В християнски смисъл подвиг означава, че християнинът трябва да се дигне и да отиде, той трябва да върви по тесния път, по пътя, който ни е посочен в евангелието и от Самия Христос. Подвиг не означава някакво геройство или някакво извънредно смело действие: християнският подвиг е ежедневен, ежечасен, ежеминутен живот в Христа, който се изразява чрез вярата и делата на вярата на християнина. Щом като той има правилна вяра, то не е възможно той да не прави онова, което вярата му изисква от него, което Христос изисква от нас, вярващите в Него. А Той изисква от нас вършенето на „подвизи”, т.е. да отидем, да учим, да кръщаваме, да утвърждаваме и винаги да помним Бога. С една дума Той иска от нас да осъществяваме мисията на Църквата, част от която е и дейността на евангелизацията: проповед на Благата вест, проповед на самата сърцевина на новозаветната заповед на любовта – на евангелието на Господ Иисус Христос.

Необходимо е съвършено ясно да се подчертае, че макар евангелизацията и да означава „проповед на Благата вест на всеки и на всички хора в мисията на Църквата”, тя предполага проповед на истините на християнството като цяло, а не само на евангелието. Проповедта на евангелието съставлява основата и съдържанието на дейността на благовестителя, но той проповядва евангелието в неразривна връзка с цялото Свещено Писание и Свещено Предание, с цялото учение на Църквата и нейния тайнствен живот. Проповедта само на евангелието често прилича не на благовестие, а на буквализъм, в който понякога изпадат някои християнски проповедници, които следват само буквата на евангелието, но не и духа на цялото Писание и Предание и духа на Църквата.


4. Начини и форми на евангелизация.

Начинът е пътят на постигане на определена цел, като обикновено под „начин” се разбира най-краткият и най-ефективният път за постигането на целта. Начинът може да бъде някакъв метод (или няколко метода), начин на действие, начин на изпълнение, възможности, средства или реални условия за осъществяване на едно или друго нещо. Формата е външната проява на способите, външното им изпълнение и очевидност, конкретната видима структура или организация на някаква действие, процес, човешко или личностно участие или действие в живота на хората или в предметния свят. Да се разгледат начините и формите на евангелизацията означава да се разгледат пътищата, възможностите и реалните условия на осъществяване на проповедта на Благата вест и мисията на Църквата, а също така тяхното структурно оформяне. Тук става въпрос за методите на евангелизация, за степените на евангелизация (или за стадиите, за последователността на осъществяване на евангелизацията), за личността на евангелизатора, за способите и формите, използвани в дейността на евангелизацията. Формата и начинът на осъществяване на евангелизацията включват в себе си също и целите и задачите на проповедта на Благата вест, организацията на дейността, връзката на евангелизацията с различните аспекти на християнското учение и на християнската практика; един такъв аспект – това са междухристиянските отношения и необходимостта от осъществяване на мисията на Църквата.

1) Форми на евангелизацията.
а) По същността си и по своето назначение обявяването на Благата  вест на хората се осъществява чрез устна проповед. Евангелизация е само личното присъствие на вярващия сред другите, това е неговото слово на благовестие. Писмената или друга някаква форма на проповед не е евангелизация. Самият Христос лично и устно се обръща към другите, апостолите също са осъществявали мисията на Църквата, като са пътешествали и устно са изяснявали истините на вярата. Използването от евангелиста и на други форми на общуване в дейността му по евангелска просвета, такива като писменост, аудио-четения, интернет, „задочни” срещи и т.н., сами по себе си не са евангелизация, макар тези форми на проповед и да могат да допълват евангелизацията или да помагат на евангелиста в просветната му дейност. Но само личното участие на благовестителя, където двама или трима са събрани в Христово име, на едно място и с един дух те общуват един с друг и се учат на истините на евангелието – ето това е задължителното условие за ефективна евангелизаторска дейност.

б) Евангелизацията се осъществява тогава, когато благовестителят се дигне от мястото си и отиде при другите, където той беседва с тях, проповядва им Благата вест и им разкрива истините на християнството. В този смисъл евангелизация е всяка една среща, на което и да е място, където евангелистът отива с цел да просвещава другите с евангелието. Това могат да бъдат „случайни” срещи, специално организирани събрания, конференции, сбирки, семинари, дори и концерти, изложби и други места, на които благовестителят решава да отиде с цел да проповядва на присъстващите Благата вест. И тук трябва да обърнем внимание върху личното присъствие на проповедника сред слушателите. Средствата на писмеността, на звуковите устройства, на интернета и т.н. могат да допълнят дейността му, но не могат да я заменят.

По този начин главна форма на евангелизация – това е срещата.

в) Евангелизацията се провежда не само еднократно за един час или един ден: тя може да продължава няколко дена, няколко месеца и дори няколко години. Многократното завръщане на благовестителя при просвещаваните – това също е една от важните форми на евангелизация – това е формата на присъствието. Апостолите понякога е трябвало да се връщат на едно и също място няколко пъти, за да утвърждават вярващите и да продължат да проповядват на онези, които все още не са повярвали. Ето защо евангелизацията – това е съобщаване на Благата вест на онези, които за пръв път ще я чуят, и на онези, които вече са я чули, но все още имат нужда от утвърждаване. Формата на среща и формата на присъствие понякога не могат да бъдат отделени една от друга.

2) Цел на евангелизацията.
Проповедта на Благата вест, в неразривна връзка с проповедта на цялото християнско учение и практика на Църквата, има за цел да донесе евангелската вест на всеки човек и на всички хора, тъй че те да я чуят, разберат и приемат като лично благовестие на Христос към самите тях с цел промяна на начина на живот: да повярват в Него и да изпълняват заповедите на Неговото евангелие. Благата вест трябва да стане достояние на всички народи и на всеки човек поотделно, и тъкмо в това е целта на евангелизацията. Наред с нея дейността на евангелизацията е насочена към утвърждаване на вече повярвалите в истините на християнството и укрепването им по пътя на християнското съвършенство. По този начин целта на евангелизацията е не само проповедта на Благата вест, но преди всичко – резултатът от проповедта: учене и научаване, кръщение, утвърждаване и участие на човека в живота в Христа.

3) Задачи на евангелизацията.
За постигане на целта на евангелизацията тя трябва да бъде осъществявана с определена последователност, да изпълни конкретни задачи, които стоят пред благовестителя.

Първо, той трябва да учи другите и да научи невярващите на истините на евангелието, истините на християнството, истините на Църквата. Учението и поучението – това е главната задача на евангелиста, на катехизатора, на учителя, на мисионера. Научаването трябва да бъде последователно и постижимо, т.е. на всеки да се даде толкова, колкото той може да възприеме и усвои. Благовестителят може да отдели за научаването ден, два дена, седмица, месец, година или повече: всичко зависи от подготвеността на слушащите, включително като се отчита езикът на общуване, културата и обичаите им, възможностите за облагородяване на културата с християнски дух. Тази първа задача задължително трябва да включва научаването на Символа на вярата – било чрез по-повърхностно изясняване или чрез по-задълбочено тълкувание. Тази задача предполага и научаване на слушащите на другите истини на вярата според степента на усвояване на предходните знания и умения.

Второ, паралелно с научаването благовестителят трябва да възпитава слушателите си в духа на евангелските заповеди. Това е преди всичко евангелско нравствено възпитание, където елементите на светското възпитание и на светската етика се разглеждат в светлината на Христовото учение и учението и практиката на Църквата. Благовестителят не дава просто някакъв набор от нравствени правила, а заставя аудиторията си да разбере и да осъзнае нравствените принципи на битието, дадени на хората от Бога; той трябва да ги подтикне към стремеж за промяна на начина на живот в съответствие с разглежданите нравствени закони. Възпитанието в действителност се отнася до съотношението между вярата и нравствения живот на човека. Задължителен елемент на процеса на възпитание – това е разглеждането на Божиите заповеди и на Христовата Проповед на планината, както и тяхното изясняване. Успешното изпълнение на тази задача до голяма степен ще способства за постигането на задачите на евангелизацията, както и за постигането на нейните цели.

Трето, евангелистът трябва да въведе слушателите си в света на молитвата на вярващия, в света на общуването с Бога. Тази задача не може да бъде изпълнена, ако слушателите не са осъзнали необходимостта от промяна на начина на живот и търсенето на висши (а не светски или човешки) истини, дадени на хората от Бога. Евангелистът ги учи не само на молитвите, описани в евангелието, но и на цялото богатство на православния молитвен живот, на православното общуване с Христос и на живот в Христос, особено чрез правилното казване на молитвите. Господната молитва е един от най-главните елементи на тази трета задача на евангелизацията, поради което изясняването на всяко едно прошение в нея може да помогне на слушащия по пътя му към духовно усъвършенстване.

Четвърто, благовестителят трябва да въведе слушателите в литургичния живот на Църквата. Правилното нравствено научаване и възпитание и създаването на правилни навици за молитва до голяма степен помага на евангелиста при изпълнението на тази задача. Той трябва да благовести в неразривно единство с литургическия живот, неговото благовестие трябва да се основава на светата литургия и да води към нея. Евангелистът изяснява, че литургическият живот на православния християнин се отнася не само към светата литургия, но и въобще към процеса на общуване с Бога и служение Нему и на Неговите люде. Готовността за служение е най-значимият резултат на тази четвърта задача на евангелизацията. Резултатът се съзира също така в дейното участие на вярващите в литургическия живот на православната община.

Пето, евангелизаторът трябва не само да учи, да възпитава и да въвежда в света на молитвата и богослужението, но и да покаже, че всичко това се осъществява само в общината от вярващи, а не самостоятелно или в изолация (например в къщи или някъде в уединение). Благовестителят тогава е действен възвестител на Благата вест, когато той съумее на практика да покаже значението на думите „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях”. За разлика от някои християнски общини, които учат, че спасението се постига чрез личните усилия в индивидуалния подвиг на вярващия, православният благовестител възпитава учениците си и ги учи на истината, че вярващите се подвизават само чрез общината, макар индивидуалният живот и индивидуалните подвизи на вярата също да имат значение за спасителното движение на християнина по пътя на християнското съвършенство. Евангелизаторът довежда учениците си до мисълта, че вярващите трябва да осъзнаят себе си като една община и че светата Евхаристия е центърът и средоточието на православната община.

Накрая, проповедникът на Благата вест трябва да покаже на учениците си универсалният характер на тази вест, да покаже общочовешкото значение на евангелието. Той трябва да въведе слушателите си в света на мисията на Църквата. Това може да бъде направено, като благовестителят покаже каква е същността на Църквата, какво е отношението й към Божието домостроителство и какъв е нейният мисионерски характер. Той ще подскаже на слушателите си, че всеки християнин носи определена отговорност за мисията на Църквата, т.е. за донасяне и утвърждаване на евангелските истини на целия свят. Това разбиране за Църквата още повече разширява кръгозора на учениците по отношение на християнството и на неговата роля в живота на вярващите и в живота на света като цяло.

4) Степени или нива на евангелизацията.
Както усвояването на храната има своята последователност в живота на малкото дете и сетне на възрастния, така и храната на Благата вест се усвоява последователно и постепенно според мярката на усвояване на живота и на неговите истини. А истините на живота са изяснени от Бога в евангелието, в Свещеното Писание и Свещеното Предание, в учението на Църквата и в нейния тайнствен живот. Човек разбира, че истината на живота не е в удоволствията, нито дори в нуждите, а в нещо по-възвишено и по-дълбоко – в грешките и поучаването от тях, в падението и изправянето, във вината и прошката, в греха и изкуплението, в необходимостта от Изкупител и Спасител на човечеството. Процесът на евангелизация също изисква последователност и постепенност.

Първо, православният благовестител трябва да подготви слушащите и да ги настрои да разберат неговите думи. Подготовката може да бъде изказването само на едно изречение (на една мисъл) или пък казването на цял разказ или пък на няколко подготвителни разказа или няколко беседи. Най-важното тук е опиране на личния опит на слушащите, основаване върху онова, което те вече знаят и което опитът им ги е научил, на онова, което характеризира техния живот. Както е известно, това не винаги е възможно и реално осъществимо, затова проповедникът, преди отиване на първа среща с невярващи, трябва винаги да моли Бога и да търси Неговата помощ и ръководство в предстоящото му дело на просвещение.

Второ, евангелистът трябва не само да съобщава на слушащите отделни положения на евангелието и въобще на Свещеното Писание и Свещеното Предание, но и да ги учи и да ги поучава. Съобщаването задължително трябва да бъде съпътствано от научаване. Благовестителят учи слушателите преди всичко на истините на вярата, но той ги учи и на „изкуството да живеят” според заповедите и според изискванията на евангелието. Това научаване се осъществява както в средата на невярващи, така и в средата на вярващи, които все още не са усвоили истините на вярата, като по този начин са останали „номинални” християни. Трябва да се обърне внимание, че дейността на евангелизатора да учи другите в някаква степен се отличава от дейността на катехизатора, който преди всичко подготвя слушащите за кръщение и за по-нататъшен живот по пътя на християнското съвършенство. Благовестителят заминава другаде и учи другите, тъй че те да чуят Благата вест, да я разберат и приемат и, като се кръстят, да поемат пътя на християнския подвиг. Обикновено катехизаторът си остава на своето място и в своята среда, той не предприема пътуване или пътешествие, нито пък осъществява мисия. Благовестителят е мисионер, а катехизаторът е преди всичко учител на другите.

Трето, евангелизаторът, в случаите когато той е свещенослужител, кръщава и извършва тайнствата на Църквата. В тази степен на евангелизацията вярващите продължават да се утвърждават във вярата и в делата на вярата, т.е. в църковния живот. Трябва да се каже, че пълноценното участие в църковния живот е един от аспектите на евангелизацията, който посочва на благовестителя степента на прогрес на вярващия в разбирането му на вярата и на нейната практика. По този начин православният евангелизатор утвърждава принципа на православието, че вярата без дела е мъртва и че делата сами по себе си, без вярата, не спасяват; че само умелото съчетаване на двете принася духовна полза на вярващия и му дава надежда за спасение. „Умело съчетаване” означава правилна вяра и правилни дела на вярата, т.е. правилен църковен живот: знание и разбиране на Свещеното Писание и Свещеното Предание, участие в живота на Църквата и особено в нейния сакраментален живот, придобиване и упражняване в добродетели, смирено и мъдро усвояване на „изкуството на живот” според евангелието и заповедите.

Четвърто, благовестителят се стреми винаги (или поне често) да бъде заедно със своите ученици, като им напомня отново и отново истините на вярата и като утвърждава в тях съзнанието за присъствието на Бога в тяхната вяра и в техните дела: това е присъствието на Светия Дух, осъзнаването на Неговата помощ и ръководство, получаването на Неговите благодатни дарове и утвърждаването в тях: дара на смирение, на послушание, на изцеление, на примирение, и най-вече – дара на любовта. На този етап на евангелизация благовестителят става за всички всичко, та да спаси някои, както казва апостолът. Спасението е от Бога, но Неговите люде (в нашия случай – евангелизаторът) могат да накарат човека да осъзнае нуждата от спасение и да се постараят да му помогнат по пътя му на спасителната вяра и на спасителните дела. Отново ще подчертаем, че благовестителят се дига от мястото си и отива при онези, които той вече е поучавал, кръстил и наставлявал, по примера на апостолите, но които продължават да имат нужда от укрепване и утвърждаване. Катехизаторът и църковният учител обикновено правят това на своето място и в своята среда, докато евангелизаторът прави това като мисионер на Църквата в неродна среда и в чужда обстановка.

5) Образът на евангелизатора.
Евангелизаторът може да бъде както високо образован в църковното учение вярващ, така и „обикновен” вярващ християнин, който макар и да няма богословско образование, правилно изповядва вярата си и живее според делата на вярата си в своята църковна община. Най-често благовестителят бива избиран от тази община, която му възлага мисионерската отговорност да бъде проповедник на Словото Божие и да бъде мисионер на Църквата. По-малко образованият евангелизатор се учи според мярката на своето служение сред другите хора, като най-главното при това е получаване на познания за вярата в единство с църковния живот, т.е. заедно с духовното му утвърждаване в православието, в истините на християнството, в заповедите и в евангелието; при това той сам придобива правилни църковни навици и умения.

Благовестителят трябва да притежава личен църковен опит, който той може да сподели с другите. Проповедникът на Божието слово трябва да се стреми непрекъснато да се учи и да се утвърждава във вярата и в делата на вярата, той трябва да бъде страстен и убеден проповедник на Благата вест, трябва да възраства във вярата си и в добродетелите. От него се изисква и духовна подготовка: знание и разбиране на Свещеното Писание и Свещеното Предание, подчиняване на Божията воля, смирение, истински молитвен живот, непрестанно участие в тайнствата на Църквата, редовно участие в богослужението и в другите служби на църковната година, търсене и усет за Божията помощ и ръководство, съгласуваност на действията си с целите и задачите, поставени от църковната йерархия, стремеж за непрекъснато християнско усъвършенстване, и т.н.

Евангелизаторът трябва да умее да се доверява и да получава доверието на своите ученици, той трябва да учи другите и да ги привлича към Христос преди всичко със сърце и душа, а не толкова чрез големи знания и реторика, като самият той дава пример какъв последовател на Христос е; след това той може да изисква и от другите да бъдат Христови последователи. Благовестителят трябва да помни, че той е само сътрудник на Бога в дейността на евангелското просвещение и спасението на непросветените люде. Той обаче е необходим сътрудник, от когото Бог иска да се дигне, да отиде и да учи, да кръщава и да наставлява онези, които още не са чули евангелието и не са достигнали до познание на истината на вярата.


Валентин Кожухаров, 6 December 2014, London

No comments:

Post a Comment