Курс 2017-2018 г.: тема 6

Православна енория „Св. Йоан Рилски Чудотворец“

гр. Лондон, Великобритания


Християнски образователен курс 2017 - 2018 г.


Тема 6

Римокатолицизъм: зараждане и разпространение


1. Зараждане на римокатолицизма

Всеки разговор за римокатолическата църква започва с названието на тази църква – тя е римска и тя е католическа. Църковната община в Рим се появява твърде рано в историята на християнството – още по времето на св. апостоли. Но тези общини били разпокъсани и не поддържали връзка помежду си, преди всичко поради факта, че първите християни в Рим принадлежали към три различни слоя на обществото: евреите, прозелитите и езичниците; обърналите се към християнство евреи дълго време пазели и своите еврейски обичаи, християните сред прозелитите по-бързо се отърсили от юдаизма, а християните от езичниците трябвало да преодолеят езическите си разбирания в хода на усвояване на новата християнска вяра. И въпреки това с годините християнските общини в Рим все повече чувствали себе си като едно цяло – като Църква (събрание на вярващи в Христос), която живее според Христовите повели и се ръководи от св. Дух (особено като се има предвид, че в първите християнски общини все още нямало ясно йерархическо устройство – епископ, презвитер, дякон, миряни – а всички живеели в св. Дух), въпреки че всяка община имала свой „ръководител“.

Между 80 и 235 година християните били преследвани спорадично и според настроенията на съответния римски император, особено от имп. Домициан и чак до имп. Александър Север, но също така и според настроенията на местните хора, които също не приемали обичаите на християните. Между 235 и 312 г. християните вече били преследвани масово, но преследванията също се извършвали било по-систематично, било по-безразборно.

За да стане римската община „католическа“ (всеобща, вселенска), тя трябвало да бъде единна във вероучението и практиката си и да има централизирано ръководство, което да претендира за главенство над останалите християнски общини или поне на първенство сред равни. От обявяването на християнството за позволена религия след Миланския едикт от 313 г., и особено от обявяването му за официална религия на Римската империя през 380 г., отделните епископи на християнски общини считали себе си „първи сред равни“ – т.е. те били глави („първи“) на дадени християнски общини, но същевременно били равни помежду си. Въпреки това римският епископ претендирал за първенство сред останалите епископи на християнски общини, като настоявал, че епископската катедра в Рим е основана от самите първовърховни апостоли Петър и Павел и че в разгорещените спорове относно появилите се ереси и лъжеучения, особено сред източните християнски общини, римската църква като че стояла встрани от заблудите и споровете между епископите и често тя давала съвети на другите как да се придържат о „здравото учение“ (Тит 2:1). Навярно тази особеност на римската община дала повод на римския епископ да стигне до идеята за римската църква като майка на всички църкви и на римската катедра като амвон на стоящия най-високо в йерархичната стълбица на християнството (а не като амвон на пръв сред равни).

2. Терминът „католически“

Самият термин „католически“ възниква още през ІІ в. и той се употребява преди всичко за Църквата като всеобща, всеобхватна организация на християните, живеещи „до край земя“ (Деян. 1:8). След като християнството става държавна религия на империята към края на ІV в., терминът „католически“ се използвал еднакво както от църковните общини на запада, така и на тези на изток и на юг (Африка). Но споровете във връзка с появилите се ереси и решенията на вселенските събори, които се приемали от едни общини, но не се приемали от други, като че малко замъглили термина католически и той започнал да се използва от едни християнски общини, наричащи себе си „католически“ (вселенски), в противовес на други, които уж не са католически, а местни и съответно – неистински (особено когато отделните общини спорели по даден въпрос на учението на Църквата или върху дадено еретическо учение). Този факт като че още повече дал повод на римската катедра да претендира за „католичество“ (вселенскост) и за признаването ѝ за катедра, под чието було се намират всички други епископски катедри и общини. Тази черта на римската църква била особено остро оспорвана от епископите на Константинополската катедра, и този факт през ХІ в. по-късно ще доведе и до непреодолим разкол между източните и западните християнски общини и отделянето на римокатолическата църква от единната правилно славеща църква (т.е. православната църква). За разкола съществуват и други, много по-сериозни причини, отколкото мнението на римския епископ за главенство над всички други християнски общини – това са различните аспекти на църковното учение, които в римската църква са получили свое специфично развитие и значение, отличаващо го от това на православните църкви по света.

3. „Великият разкол“ от 1054 г.

Западните и източните християнски общини се отличавали една от друга не по църковното си съдържание (и двете части на единната Църква изповядвала едно и също Христово учение и имали една и съща църковна практика), а по традицията, която следвали: макар основата на християнството да е гръцкия език и гръцката ученост от първи век след Христа, западните църкви все повече и повече прибягвали към латинския език, докато той окончателно изместил гръцкия и станал задължителен що се отнася до библейските текстове и богослужебните книги, а източните църкви продължавали да използват гръцкия език; западните общини изпитвали влиянията на различни местни владетели и често попадали под тяхна зависимост, докато източните продължавали да живеят под булото на своите патриархати (Константинополски, Йерусалимски, Александрийски и Антиохийски), като те били в пълно общение един с друг. Идеята за пентархията (петте древни патриархата – тези четири и римската епископска катедра) не била приета от Рим, който считал себе си за „пръв между равни“, но фактически – за „пръв над останалите“. Различията между източните и западните християнски общини станали по-значителни, когато се наченали някои нововъведения в учението на Църквата и когато политическите борби неминуемо засягали и отношенията между отделните църкви в двете части на римската империя, при което борбата за власт и за влияние намерила място и сред християните.

Сред първите значителни отличия между двете части на единната Църква е идеята за „филиокве“ (буквално: „и от Сина“) – използване в Символа на вярата на израза, отнасящ се до св. Дух: „който от Отца и Сина изхожда, и комуто се покланяме наравно с Отца и Сина и който е говорил чрез пророците“ (докато древният символ на вярата постановил: „който от Отца изхожда, и комуто се покланяме…“ и в този вид символът бил приет от втория вселенски събор през 381 г. и станал задължителен за всички църковни общини по света). „Филиокве“ първоначално започнал да се използва в испанските църкви още от VІ век, като тогава той не бил приет от римския епископ, но постепенно се разпространил все повече и повече, особено сред църквите в Германия, Лотарингия и Франция; римският папа дълго време не приемал нововъведението и дори го осъждал, но в края на краищата го приел. Символът с добавката „и от Сина“ бил използван и от папските легати през 1054 г., начело с кардинал Хумберт, когато в храма св. София те поставили на престола анатемата срещу онези, които се противят на папския престол; в анатемата се казвало, че онези, които не приемат изхождането на св. Дух и от Сина, са духоборци и богоборци. Това била една от причините разколът между източната и западната част на християнството да се усили още повече.

Важно значение за развитието на нещата към разкол имала и политическата обстановка към ХІ век. Владетели от западноевропейските държави започнали да проникват на територии, които по-рано са се намирали под контрола на Източната римска империя, и това породило напрежение и в междуцърковните отношения. Особено активни били завоевателите на Нормандското херцогство, които започнали да се настаняват в Източна Италия и да създават там свои собствени владения. Макар първоначално борбата на нормандците да била срещу мюсюлманите на Сицилийския емират, скоро завоеванията им довели и до стълкновения с Византия, тъй като борбата за влияние в Италия противопоставила интересите на римския папа и на Константинополския патриарх: исторически общините в тази част на Италия се отнасяли към Константинопол.

В 1053 г. патриарх Михаил Керуларий разбрал, че гръцкият обред на общините в Източна Италия започнал да се заменя с латинския и като отговор на тази експанзия (а също като опозиция срещу римския папа Лъв ІХ) той закрил всички храмове в Константинопол, придържащи се към латинската богослужебна традиция, и поръчал на българския архиепископ Лъв Охридски да състави послание срещу латинците, в което те били порицавани за отделните елементи на латинската традиция: служене на литургията с пресен хляб, пост в събота по време на великопостните дни, изпускането на „алилуя“ по време на богослуженията на Великия пост, използването за храна на удушени животни (при което кръвта си остава в животното, за разлика от онези, които се колят), и други подобни. От своя страна кардинал Хумберт написал съчинение „Диалог“, в което защитавал тези обреди и порицавал източните. Папа Лъв ІХ изпратил трима легати (начело с Хумберт) в Константинопол с конкретни искания, които били отхвърлени от Михаил Керуларий, и на 16 юли 1054 г. легатите влезли в св. София и поставили върху олтара отлъчваща грамота, с която патриархът се предава на анатема. В отговор на 29 юли патриархът предал на анатема папските легати.

Макар тези действия все още да не довели до истински разкол, то първият кръстоносен поход (1096-1099 г.) още повече изострил отношенията между папата и патриарха: през 1098 г. предводителят на кръстонсците Бозмунд завладял византийския град Антиохия и поставил на катедрата латински патриарх, като изгонил гръцкия, а като завладял Йерусалим през 1099 г., там също поставил латински епископ; от своя страна византийският император Алексий отново поставил гръцки патриарси в тези два града, което довело до църковно двувластие и фактически до разкол. Разколът окончателно бил потвърден през 1182 г. когато при император Андроник І били извършени погроми в латинския квартал на Константинопол и западното християнство още повече започнало да вижда в източното разколници и врагове.

4. Организация на римокатолическата църква

В хода на своята история и на борбите срещу източните църкви римокатолиците създали специфична организация на своите общини. Тази организация се отнася до истините на вярата, структурата и управлението на църквата, каноничното право, отношението към обществените нужди и отношенията с другите църкви.

а) Истините на вярата. Тези истини не се отличавали от изконните истини на вярата, приети на вселенските събори, но с времето римокатолическата църква приела и други „истини“, които тя изнамерила за верни и правилни и ги въвела в църковното си учение. Както и в православието, тя признавала същите седем тайнства, но в тях се появили собствени особености, напр. само еднократно потапяне във водата по време на кръщение (или само поливане с вода) и произнасяне на кръщелната форма в първо лице единствено число („Аз кръщавам“), вместо „кръщава се“; до тайнството свещенство се допускали само неженени мъже, при което те задължително се бръснели, за разлика от православните, които носели бради, и т.н. Появили се и други нововъведения в учението, такива като „филиокве“, учението за чистилището, догмата за непорочното зачатие на Дева Мария и догмата за нейното телесно възнесение, учението за индулгенциите, върховенство на папата, непогрешимост на папата, когато говори от епископската катедра, невъзможност за разтрогване на брака, и др. Особеност на римската църква била и централизацията на църковната организация, вместо даването на автокефалия. В богослужението се използва пресен хляб (хостия), миропомазването може да се извърши само от епископ, но не и от свещеник, причастие само с хляб (но в някои общини – и под двата вида, хляб и вино), извършване на кръстния знак отляво надясно с петте пръста, литургическата година започва от рождественския пост, а не от Възкресение Христово, и т.н.

б) Структура и управление на църквата. Както и във всички исторически църкви, в римокатолицизма съществува тристепенната йерархия – епископ, свещеник и дякон. Но те са разделени на различни църковни степени и длъжности, такива като кардинал, архиепископ, примас, митрополит, прелат, абат и т.н.; съществуват и длъжностите ординарий, викарий и коадютор. Териториалните църковни единици са диоцез (епархия), архидиоцез (архиепархия), апостолска администратура, апостолска префектура, апостолски екзархат, апостолски викариат, териториално абатство и т.н. Всяка една се състои от енории, които понякога могат да бъдат обединени в деканати (архиерейски наместничества), начело на които стои декан (той трябва да бъде епископ).

Пълнотата на църковната власт принадлежи на римския папа, а съвещателен орган към папата е колегията на кардиналите и синодът на епископите. Административният апарат на църквата са нарича Римска курия, в чийто състав влизат конгрегациите (учреждения, „министерства“, ведомства на курията), църковните съдилища и други учреждения. Епископската катедра на папата заедно с курията формират Светия Престол, който се намира в държавата Ватикана и който е субект на международното право. Освен латинските християнски общини, съществуват и източнокатолически църкви, които изповядват православието, но са получи статута „суи юрис“ (собствено право); те споменават папата и приемат католическите догмати, но имат собствена църковна йерархия (при която свещениците са женени, а само епископите са неженени) и собствено канонично право; най-големите източнокатолически църкви имат свой патриах или върховен архиепископ, чиято длъжност се равнява на тази на кардиналите и по значение е на второ място след папската длъжност.

Конгрегациите включват в себе си ведомството по въпросите на: истините на вярата; източните църкви; богослужение и тайнства; канонизация на светците; евангелизация на народите; духовенство; монашество; християнско образование; епископство. В римската курия действат също така Папски съвети, техните правомощия се отнасят до: съвет за постигане на християнско единство; съвет за тълкуване на законодателните текстове; съвет за междурелигиозния диалог; съвет по култура; съвет за подпомагане на съвременната евангелизация. В курията работят и различни папски комисии и комитети, такива като: комисия за Латинска Америка; комисия за културното наследство на Църквата; комисия по свещена археология; библейска комисия; папска комисия „Божия Църква“; международна богословска комисия; папски комитет за международните конгреси по въпросите на евхаристията; папски комитет по историческа наука; папска комисия по въпросите на държавата Ватикана; дисциплинарна комисия на курията.

в) Канонично право. Съвременното канонично право регулира уреждането на следните въпроси: църковното право, правата и задълженията на членовете на Църквата, йерархията на църквите, канони за извършване на тайнствата, управление на църковното имущество, църковната дисциплина, и т.н. Източнокатолическите църкви също спазват това канонично право, на те същевременно спазват и своето канонично право по традиция. През 1983 г. е приет нов Кодекс на каноничното право, който се състои от 1752 канона и е разделен на седем книги:
1) За общите норми на църковен живот;
2) За Божия народ;
3) За учителното служение на Църквата;
4) За освещението в Църквата;
5) За временните блага в Църквата;
6) За санкциите в Църквата;
67) За процесите в Църквата.

Този Кодекс е в сила само за католическата църква по латинския обред, докато за източнокатолическите църкви в сила е т.нар. Кодекс с канони за източните църкви, приет през 1990 г.

г) Църквата и обществото. Римокатолическата църква има най-добре развита социална доктрина в сравнение с всички останали християнски общини. Това произтича от особеното виждане за човека, идващо още от учението на блажени Августин, Тома Аквински и други църковни отци на Западната църква; персонализмът и солидарността стоят в основата за разбирането за човека и на тази основа римската църква изгражда различни учения и институции, които работят за благото на хората („благо“ първо в християнски смисъл – т.е. благо само според Христовото разбиране за него, и сетне „благо“ в чисто човешки смисъл, което се изразява преди всичко във вършене на добри дела и трупане на „съкровище на небето“). За разлика от други християнски общини, римокатолическата църква вижда в държавата сътрудник, а не противник, и поради това непрекъснато търси допирни точки и сътрудничество с нея.

д) Отношения с другите църкви. Римокатолическата цъква счита себе си за единствено истинската и непогрешима вселенска църква, а другите църковни общини като отделили се от вселенското християнство. Тя учи, че другите църкви имат възможност да се върнат в лоното на истинската църква, като се покаят за отклоненията си и приемат истините на вярата според както те се преподават от католицизма. Това е една от причините римската църква да води диалог с най-различни църковни обединения и общини. Тя провежда редица срещи на „икуменически диалог“, който за нея означава дискусия по въпроса за връщането на другите общини към вселенското християнство на римокатолицизма. През 1993 г. с православни представители е подписано съглашението от Баланд, през 1999 г. е подписана съвместна декларация относно учението за оправданието между римокатолическата църква и световната лютеранска федерация, в един от декретите на Втория ватикански събор са изложени принципите на католическия икуменизъм (вселенство). Същевременно римокатолическата църква не е член на Световния съвет на църкви, нейни представители участват в тази организация само като наблюдатели. Според католицизма, единствено той може да притежава качеството „световен“ (т.е. католически, вселенски), а не сборът от няколко деноминации, които са взели върху себе си ролята на „вселенски“ църковни учители (или съветници на другите църкви относно учението и социалната роля на Църквата).

No comments:

Post a Comment