Курс 2017-2018: тема 4

Православна енория „Св. Йоан Рилски Чудотворец“

гр. Лондон, Великобритания


Християнски образователен курс 2017 - 2018 г.


Тема 4

Православие: други православни общини



Под “други православни общини“ трябва да разбираме онези, които не са нито автокефални, нито автономни, но въпреки това са православни и най-често водят самостоятелен живот без връзка с общопризнатото световно православие. И все пак тези общини се различават помежду си според степента на отдалеченост от православието. Най-близо до него са онези общини, които са се обявили за автокефални (напълно самостоятелни в управлението си), но никоя друга православна църква не е признала тази автокефалност, напр. Белоруската, Украинската, Черногорската, Македонската и т.н. Следват православните общини, които наричат себе си „истински-православни“, след тях (или редом с тях) са старостилните православни общини и накрая са различните православни общества, които могат да имат най-различно название, като често то зависи от техния родоначалник.

1. Православни църкви, обявили се за автокефални, но непризнати от световното православие за такива.

а) Белоруска автокефална православна църква. Началото ѝ може да се търси още по времето на Новогрудската митрополия, създадена от Константинополската патриаршия още през 1330 г. по молба на великия литовски княз Гедимин, начело на която бил митр. Теофил; от 1415 до 1418 г. глава на тази църква бил Григорий Цамблак, който бил назначен от Епископския събор, но без благословението на Константинополския патриарх. Църквата преживявала тук подем, ту упадък, в зависимост от обстоятелствата, но като цяло тя действала в състава на руската империя и на руската православна църква.

Първите опити за автономия са от 1923 г., когато в Минск се състоял събор, на който митр. Мелхиседек (Паевски) е обявен за глава на църквата и се наченали действия за отделяне от Московския патриархат. Съветската власт усилила гоненията срещу всички вярващи, но след окупирането на Белорусия от нацистка Германия отново наченали опитите за отделяне от Москва и създаване на църква на белоруския народ. Тогавашният митр. Пантелеймон макар и да приел условията на немците, не се съгласявал с получаване на автономия и през 1942 г. Генералният комисариат на Белорусия го отстранил и изпратил в манастир; проведен е Събор, който обявил автокефалията, но посочил, че тя ще влезе в сила след признанието ѝ от другите православни автокефални църкви. И тъй като никоя църква не признала тази автономия, на практика белоруската църква не станала автокефална.
След войната част от вярващите заминали в емиграция, където настроенията за получаване на автокефалия отново се усилили, но този път беларуската църква действала в рамките на Украинската автокефална православна църква и автономност била поискана тъкмо от тази църква. Начело на нея тогава бил архиеп. Поликарп Сикорски, който провел събор в гр. Констанца през юни 1948 г. и обявил белоруската църква за автокефална начело с архиеп. Сергий Охотенко. След смъртта му през 1972 г. за глава на църквата е избран архиеп. Андрей Крит с титлата митрополит, но начевайки от 1973 г. насетне тя започнала да се разделя на две епархии – Американско-австралийска и Канадско-европейска, особено след смъртта на митр. Андрей през 1983 г., когато са избрани двама митрополита: Изяслав Бруцки застанал начело на няколко енории (3 в Англия, 2 в Австралия и 1 в САЩ), а митр. Николай Мацукевич – начело на 5 енории в САЩ, 1 в Канада и 1 в Австралия.

Едва след 1990 г. се начели опити за пренасяне на дейността на Белоруската автокефална църква на територията на самата Белорусия, но местните хора не били склонни да приемат това чуждо за тях образувание. Едва през 2002 г. низвергнатият от РПЦ свещеник Иван Спасюк наченал строителството на храм, който тъй и не бил завършен, а сетне зданието било съборено и той „присъединил“ вярващите към „Световния американски патриархат“ – друго белоруско обединение на енории.
Имало всички условия за обединяване на задграничната белоруска автокефална църква след смъртта на митр. Николай Мацукевич през 2002 г. под ръководството на митр. Изяслав Бруцки, но друг епископ, Александър Сологуб, ръкоположен от митр. Николай още през 90-те години (като само за три седмици от мирянин той станал епископ), обявил себе си за глава на църквата; тъй като никой не приел това собствено назначение, той, заедно със сръбския еп. Дамаскин, ръкоположил за епископ сърбина Йоан (Пурич) и след смъртта на митр. Николай се обявил за глава на църквата. През 2003 г. към тази групировка се присъединил и еп. Иван Спасюк с неговите енории, като имал за цел той да стане глава на църквата. Заедно с Йоан Пурич двамата свалили от митрополитския престол Александър Сологуб, но тъй и не били признати за ръководители на църквата.

Катедрала на църквата е храмът св. Кирил Туровски в Бруклин, където служи митрополитът. Докъм 2005 г. Изяслав ръководел църквата, но след като той предал на анатема викарния си епископ Борис Данилюк, последният настанил Изяслав в старчески дом (където починал две години по-късно) и сам се провъзгласил за митрополит. Но Събор определил за глава на църквата архиеп. Светослав (Логин), който и до днес стои начело на тази православна община.

б) Украинска автокефална православна църква (УАПЦ). Нейното зараждане се отнася след болшевишката октомврийска революция от 1917 г., когато редица украински енории в южната част на Русия се стремят да се отделят от РПЦ и от руската държавност; през април и май 1917 г. в Подолск и Полтава се провеждат събори, на които ясно се поставя въпросът за независимост на украинската църква, за назначаване на украински епископи на катедрите и за украинизиране на богослужението. С идването на власт на болшевиките в края на октомври сепаратистките настроения още повече се усилват, в началото на януари 1918 г. се провежда нов събор в Софийския събор в Киев, който потвърждава тези настроения, но към края на месеца червената армия приближава Киев и съборът прекратява дейността си; възобновява заседанията си през юни 2018 г., когато в страната вече действа гетманска власт. През януари 1919 г. е приет „Закон за автокефалията на украинската православна църква и нейното висше ръководство.“ През пролетта в Киев е основана първата украинска православна парафия (енория), след нея се основават енории и в други градове. РПЦ поставила под запрещение свещениците, служещи на украински в тези енории, което още повече усилило стремежа за отделяне от Москва и на 5 май 1920 г. била провъзгласена Украинската автокефална църква.

Повече от година и половина новата църква нямала свои епископи (предишните се назначавали само от Москва) и едва на събор от октомври 1921 г. се взело решение за хиротонисване на собствени епископи; ръкоположен бил бившият свещеник Василий Липковски, който започнал да се нарича митрополит на новата църква. Тя бързо се разраснала и само за няколко години енориите станали 1100, а свещениците над 1500. Но през 1927 съветската власт свалила Василий от поста му и за нов митрополит е избран Николай (Борецки) и въпреки че докъм 1935-1937 г. църквата осъществявала своята дейност, то безбожната власт се стремяла към унищожаване на всякаква религия в страната, множество епископи и свещеници са разстреляни (вкл. митроп. Василий Липковски) или изпратени на заточение, други не издържали на гоненията и получили психични разстройства (митроп. Николай Борецки) – към 1937 г. в Украйна не останал нито един действащ епископ на УАПЦ. Същевременно емигранти продължили дейността ѝ в Канада и САЩ под ръководството на еп. Йоан Тодорович.
През следващите години енориите в западната част на Украйна продължавали да водят самостоятелен живот, докато тези в централната и източната част продължавали да бъдат под булото на РПЦ. Същевременно римокатолическата църква предприела гонение срещу православните и образувала немалко унии сред тях. По време на немската окупация УАПЦ също била преследвана, а с приближаването на фронта на втората световна война към Украйна немалко епископи заминали за Западна Европа, САЩ и Канада (а също Южна Америка и Австралия), в самата страна останали малко енории на УАПЦ. След приключването на войната и установяването на съветската власт Московският патриархат наново възстановил църковния монопол в Украйна.

Едва от февруари 1989 г. УАПЦ възобновила легалната си дейност в страната, а през 1990 г. е приет новият устав на църквата, митроп. Мстислав е провъзгласен за патриарх Киевски и на цяла Украйна; актът за присъединяване на украинската църква към Московската от 1686 г. е признат за недействителен. На 2 октомври 1990 г. Върховната Рада на Украйна признала УАПЦ като законна в цяла Украйна. Към нея принадлежат енории преди всичко в западните и южните части на страната, докато източните продължават да живеят под булото на РПЦ. През 1995 г. УАПЦ получила държавна регистрация, към 2001 г. тя вече има 11 епархии, 561 енории и над 400 свещеници, към 2005 г. свещениците вече са над 700, а енориите и други православни сдружения – почти 1200. През 2006 г. една от епархиите, Харковско-Полтавската се отделила (но постепенното отделяне започнало през 2003 г.) и така се появила Украинската автокефална православна църква – обновленска. Патриарх на УАПЦ към днешно време е Макарий Малетич.

Към днешно време се води диалог относно положението на УАПЦ сред другите православни църкви, като се търси близост както към Константинополската патриаршия, така и към Московската; води се диалог и с Украинската православна църква – Киевска патриаршия. От юли 2010 г. по време на богослуженията вече се поменава името на Константинополския патриарх.

в) Украинска православна църква – Киевски патриархат. Още през 1990 г. РПЦ дала по-голяма самостоятелност на украинската и белоруската църкви, като ги наричала Украинска православна църква и Белоруска православна църква, със собствен св. Синод и собствени финансови средства. Но националистическите настроения използвали тази по-голяма свобода и призовавали вярващите към отделяне от Москва. След смъртта на патриарха на РПЦ Пимен, местоблюстител станал Филарет, но по време на изборите не бил избран за патриарх, което го накарало да се върне в Киев и там наченал действия за отделяне на украинската църква от Московската патриаршия. И така през юни 1992 г. възниква и новата църква в резултат на действията на митроп. Филарет (Денисенко) и със съдействието на УАПЦ; учредителният събор се провел през юни. Със смъртта на Мстислав през 1993 г. УАПЦ се отказала от съюза си с УПЦ-КП, патриарх на УАПЦ станал Димитрий Ярема, а на УПЦ-КП – Владимир Романюк, но той умира през 1995 г. и патриарх става Филарет Денисенко. РПЦ обявила анатема срещу него през 1997 г. заради разколническа дейност.

Към днешно време УПЦ-КП има около 4300 енории в 32 епархии (УКП-МП има към 11000 енории), като по-голямата част се намират в Западна Украйна, а също в Киев и в Черкаска област; в Западна Украйна униатските енории непрекъснато увеличават броя си. Статистики сочат, че за 6 години (2010-2016) броят на вярващите към УПК-КП се увеличил прибл. с 15%, докато тези към УПЦ-МП намалял с прибл. 6%. Друго допитване от 2015 г. сочи, че в цяла Украйна към УПЦ-МП принадлежат 39% от вярващите, към УПЦ-КП – над 25%, към УГКЦ (украинската гръцко-католическа църква) – 21%, и към УАПЦ – 5%. Тези данни имат и други числови изражения, в зависимост от това кой предприема статистическото проучване.

г) Украинска автокефална православна църква канонична (УАПЦ-К). По време на втората световна война предстоятелят на полската православна църква Дионисий Валедински дава автономия на Украинската автокефална православна църква (УАПЦ); самата полска православна църква получила автокефален статут от вселенския патриарх Григорий VІІ още през 1924 г. През 1990 г. за патриарх на УАПЦ е избран Мстислав, той обединил УАПЦ в Украйна с УАПЦ в САЩ и други страни; немалко епископи на УАПЦ се намирали в САЩ и от време на време пътували за Украйна. През 1995 г. епископите на УАПЦ минали под булото на Константинополския патриарх Вартоломей.

През октомври 2002 г. в САЩ се състоял архиерейски събор на УАПЦ на Северна и Южна Америка, която считала себе си за част от полската православна църква. Като разгледал положението на УАПЦ в самата Украйна, съборът постановил учредяването на архиепархия в страната, като ръкоположил архим. Мойсей Кулик за епископ, а сетне го провъзгласил за митрополит и го изпратил в Киев (ръкоположен за епископ в Кливлънд, САЩ през октомври 2022 г.). Но поради обединението на УАПЦ на Запада с УАПЦ в Украйна, митрополията на Мойсей останала изолирана от тези процеси, и на събор от юни 2005 г. църквата приела названието Украинска автокефална православна църква канонична; тя декларирала произхода си от полската православна църква и признавала томоса от 1924 г. на Константинополския патриарх Григорий VІІ.

В Киев същевременно продължават напреженията между УПЦ-КП (Филарет Денисенко), УПЦ-К (Мойсей Кулик) и УАПЦ – Киев (Василий). Мойсей нарича себе си „патриарх Киевски и на цяла Русия-Украйна“. Съществуват подозрения, че и до днес продължават опитите за отстраняване на еп. Мойсей от поста му и унищожаване на УКП-К.

д) Македонска православна църква – Охридска архиепископия. Идеята за възраждането на автокефална Охридска архиепископия възниква още през 1943 г., през март 1945 църковно-народен събор провъзгласил създаването й, но синодът на сръбската православна църква признал този акт за недействителен (като същевременно се настоявало, че не съществува македонски народ или език – че те са сърби, а езикът им е сръбски диалект). След втората световна война и влизането на Македония в състава на федерална народна република Югославия, в Македония са образувани 3 епархии под булото на сръбската патриаршия. През октомври 1958 г. в Охрид е проведен църковен и национален събор, който приел решение за възстановяване на архиепископската катедра в Охрид и за учредяване на автономна Македонска православна църква; през юни 1959 г. сръбската патриаршия признала македонската епархия, считайки я за епархия на патриаршията.
През 1966 г. епископи на македонската църква се обърнали към сръбския патриарх с молба за даване на автокефален статут, но през май 1967 г. тази молба била отхвърлена от патриаршията. През юли същата година обаче македонците свикват църковно-народен събор в Охрид, на който била провъзгласена автокефалната православна църква на република Македония, митрополитът получил титлата „архиепископ Охридски и Македонски“. На свой събор през септември същата година сръбската патриаршия обявила решението за разколническо и прекъснала каноничното общение с тази църква.

През 1998 г. е направен опит за преодоляване на разкола, но едва през 2002 г. се стигнало до т.нар. „Нишско съглашение“ – документ, подписан от четирима епископи на сръбската патриаршия и трима епископи на македонската църква. Но под натиска на светската власт синодът на последната не приел този документ, а през 2004 г. повечето македонски монаси и монахини се отказали от разкола и се върнали в лоното на каноничната Охридска архиепископия. През януари същата година обаче държавата публикувала „Декларация за подкрепа на Македонската православна църква“, според която в страната може да има само една канонична църква – Македонската. По този начин Охридската архиепископия на сръбската православна църква останала извън закона. През 2005 г. сръбската църква отлъчила от църковно общение вярващите, принадлежащи към Македонската православна църква. Но през 2009 г. македонската църква приела решение названието ѝ да бъде „Македонска православна църква – Охридска архиепископия“.

Към днешно време към македонската православна църква принадлежат прибл. две трети от вярващите православни македонци (вкл. живеещите в САЩ и Австралия), тя има 10 епархии (3 са задгранични), около 2000 храма, съществуват 12 действащи манастира. Предстоятел на църквата от 2005 г. насам е Стефан Охридски.

е) Черногорска православна църква. Поддръжниците на автокефална православна църква в Черна Гора се активизират след 1990 г., през октомври 1993 г. е проведен събор, на който за митрополит на църквата е избран архим. Антоний Абрамович. След смъртта му през 1996 г. на нов събор от 1997 г. е избран бившият свещеник на Константинополския патриархат Мираш Дедеич, който след постригването приел името Михаил (дълго време съществували подозрения, че той така и не се развел с жена си Розана, за която бил женен немалко години). През ноември 1998 г. сръбската патриаршия отлъчила Мираш и неговите последователи. Църквата не била призната нито от Константинопол, нито от Москва или другите канонични православни църкви. Въпреки това митроп. Пимен (от българския разколнически синод) ръкоположил Мираш за епископ и през октомври 1998 г. била извършена и интронизацията му.

През 2006 г. е призната независимостта на Черна Гора от Сърбия и това още повече укрепило позициите на черногорската православна църква като църква на черногорците. Отношенията между тази църкви и другите канонични православни църкви са обтегнати, тъй като разколнически групировки от различни страни се опитват да всяват раздори между православните общини.

2. Старообредни църкви. Това са руски църкви, които отхвърлили реформата на патриарх Никон (1650-1660 г.) и които продължават да следват „стария обред“ на православието: извършване на поклони до земята, кръстният знак се прави с два пръста, символът на вярата се казва в неговия по-стар вид и т.н. Старообредците са считани за разколници чак до 1905 г., като били преследвани от светските и църковните власти, след това те получили по-големи права, но едва през 1971 г. събор на РПЦ отменил „клетвите“, които тегнели над тях. Въпреки това старообредците не били приети в канонично и евхаристично общение от РПЦ (и другите православни църкви). Самите старообредци считат себе си за истински православни и наричат Московската патриаршия инославна (т.е. че слави Бога по друг – неправилен – начин).

Немалко православни общини на старообредците днес се наричат „поповски съгласия“ – свещеници, които приемат „старите обреди“ и се присъединяват към старообредната православна църква, заедно с техните енории. „Поповците“ днес са обединени в две старообредни православни общини, първата е Руска православна старообредна църква (наречена още Белокриницка йерархия), учредена през 1846 г. и представена днес с две автокефалии – Митрополия на Москва и на цяла Русия, и Белокриницка митрополия (Бръила, Румъния), и втората е Руската древно-православна църква, учредена през 1923 г., която през 2003 г. учредила Московски патриархат; част от нея е Славянско-Грузинската древно-православна църква, създадена след промените от 1990 г.

Сред старообредците съществува и движението на „безпоповците“ – то възниква още по времето на патриарх Никон, когато умират последните свещеници от „старото ръкоположение“. Поради липсата на свещенство, различните православни общини на безпоповците имат и различно отношение към тайнствата, напр., кръщението и изповедта се извършват от миряни, в някои общини вярващите имали право да се женят, а в други – не, в някои общини тайнството брак се извършва от миряни, в други то не се счита за тайнство и наподобява гражданското бракосъчетание и т.н. Безпоповците приемат и твърде своеобразно църковно учение: че след прекъсване на благодатта на свещенството в света се е възцарил антихристът и светът е потънал в грях, а само безпоповците пазят старата спасителна вяра. Те често свързват антихристовото време с множеството „секти“ в руската православна църква.

3. Истинно-православни и старостилни църкви. Те възникват преди всичко в Гърция и в Русия през 20-те години на 20 век, като твърдят, че само техните общини са запазили истинското православие, че съвременните православни църкви са отстъпили от древния църковен календар (юлианския), че са обхванати от икуменизъм и са отстъпили от много „истинни“ положения на православието и църковното учение. Понякога не може да бъде направена разлика между истинно-православните и старостилните църкви, тъй като и едните и другите отхвърлят новоюлианския (а още повече григорианския) календар. Най-голям брой старостилни църкви има в Гърция, Русия, България, Румъния, Южна Осетия, Финландия и на о. Кипър. По-конкретно във Финландия старостилни църкви наричат енориите, принадлежащи към РПЦ, които живеят по юлианския календар, докато от гледна точка на вселенското православие РПЦ не е старостилна църква в смисъла, който се придава на неканоничните старостилни общини в упоменатите по-горе страни.

По-известни старостилни църкви са Истинно-православната църква на Гърция (синодът на Кирик), Истинно-православната църква на Гърция (синодът на Хризостом), Гръцката православна църква – Свети Синод на противостоящите, Истинно-православна църква на Гърция (синод на Авксентий), Истинно-православна църква на Гърция (синод на Калиник), Румънска старостилна православна църква, Българска старостилна православна църква, Сръбска истинно-православна църква, Светата православна църква в Северна Америка, Православната църква на Западна Европа и Америка, Истинно-православната църква на Америка, и т.н.

Българската старостилна православна църква начева с протестите против новоюлианския календар, приет от БПЦ през 1968, сред протестиращите са няколко архимандрита – Серафим Алексиев, Сергий Язаджиев, Пантелеймон Старицки, йеромонах Серафим Дмитриевски, игуменката на Княжевския манастир Серафима и т.н. През втората половина на 80-те години на 20 в. един от най-близките последователи на архим. Серафим Алексиев Росен Димитров Сиромахов приема монашеско пострижение от гръцкия старостилен Синод на противостоящите с името Фотий, след което е ръкоположен за йеродякон и свещеноиерей. След промените от 1990 г. тази гръцка църква учредява в България Триадицка епархия, която по-късно приема названието Автокефална българска старостилна православна църква. Руската православна задгранична църква дълго време поддържала добри отношения с българската старостилна църква, но през 2006 г. те били прекъснати. През януари 2015 г. българската старостилна църква и истинно-православните общини в Гърция подписали общо църковно изповедание на вярата с название „Истинно-православната църква пред лицето на икуменическата ерес: догматически и канонически въпроси.“ Към днешно време българската православна старостилна църква има 24 свещенослужителя, 17 храма, 5 параклиса, 16 енории; старостилен е и княжевския манастир (в него в момента има около 40 монахини и послушници) и мъжки скит „Св. Теодосий Търновски“ в с. Богдан, Карловско.

No comments:

Post a Comment